Шан Са
Момичето, което играеше Го (89)

89

Пекин, град на прахоляка.

Дзин се завръща с вестници под мишница. С всеки изминал ден лицето му става все по-мрачно. Преговорите с японската армия са се провалили. Войната е близко. Централното правителство на Чан Кайши призовава китайския народ да оказва съпротива на чуждото нашествие. По улиците е започнало преселение. Хиляди пекинци с вързопи на гръб се точат на юг.

Откакто сме пристигнали, Дзин ми забранява да напускам хотела. Когато е тук, нямам желание да ставам. Той се упреква, че ме е увлякъл към смъртта, и това чувство за вина го прави раздразнителен. Става непоносим. От ден на ден все повече погрознява. Косите му са прекалено дълги. Гризе ноктите си. Когато яде, се цапа.

Увита в бял като погребален саван чаршаф, се карам с него за всякакви дреболии: юфката в купичката е изстинала, чаят е прекалено горчив, комарите хапят. Жегата ме кара непрекъснато да сипя върху му всевъзможни оплаквания. В повечето случаи той ми отвръща с презрително мълчание. Понякога се нервира. Когато е ядосан, лицето му става червено, тялото му трепери, той се хвърля върху ми и се опитва да ме удуши.

Аз крещя:

— Хайде, убий ме! Както уби приятелите си!

Лицето му се изкривява в усмивка. Виждам как в очите му преминава призракът на Мин.

Накрая му давам адреса на моя братовчед и искам да ме заведе при него. Отначало Дзин се сърди. Но когато му казвам, че Лу е женен, той весело се отправя да го дири.

Когато излиза, аз най-сетне си отдъхвам.

Без Дзин стаята става просторна и светла. Ставам, измивам лицето си, сетне сресвам косите си пред отворения прозорец.

Хотелът ни в Пекин е едноетажен. Стаите са разположени около квадратен вътрешен двор, по средата на който се издига хинапово дърво. Отвъд стената, на улицата, деца бъбрят на чисто пекинско наречие. Дебна да чуя в гласовете им интонацията на играча на го. Неговият говор е малко по-различен. Вместо да произнася гърлено някои звуци, той ги смекчава с устни. Отново виждам двама ни на Хълма на Седемте руини, където той бдя над съня ми. На Площада на Хилядите ветрове понякога разтваряше ветрилото си. Не го правеше, за да се освежи. Накланяше го така, че да насочва вятъра към моето лице. При спомена за това сърцето ми се свива. Така и не можах да разбера смисъла на неговия отказ. Защо хората, успели да разпознаят щастието, искат да избягат от него?

В небето преминават самолети, сетне чувам глух тътен. По улиците хората крещят, че японците заплашвали да разрушат града.

Въздухът в Пекин е по-сух, отколкото в нашите манджурски градове. Под бялото слънце всичко блести, трепти, искри, сетне изгасва сред сива пепел.

Едва съм станала и вече ми се спи. Пекин, градът на моите предци, е сън, от който не мога да се събудя.

Връщам се в леглото и задрямвам. Явяват ми се лицата на моите родители, върху които се чете упрек. Сетне бавно се отправям към Площада на Хилядите ветрове, при масата за игра. Колко щастлива се чувствам, докато държа между пръстите си леденостудените пулове. Пред мен е непознатият, като излъчваща спокойствие статуя. Нашата игра продължава. Той е поел по криволичещ път към Чистата земя.

Нощем Дзин се вслушва в тътена на сраженията. Заспива, облегнал гръб о стената. Внезапно ме събуждат неговите викове на ужас. Прикрил с ръце главата си, той се мята като обсебен от зъл дух. Скачам от леглото и го притискам в обятията си. Как да го изоставя?

На разсъмване той ме разтърсва. Взел е решение: по-добре да загинем под бомбите, отивайки на юг, отколкото да чакаме тук клането. Съжалявам, че съм последвала поривите си. Стремях се към свободата, а се оказах пленница на Дзин.

— Трябва да говоря с братовчед си. Той е единственият ми роднина тук. Продължавай да го издирваш. Нека го намерим. Ще заминем заедно с него.

В погледа на Дзин се чете злоба.

— Преди малко те излъгах, когато ти казах, че се е преместил. Видях жена му. Тя почти се е побъркала. Лу я е изоставил. Записал се е във войската. Може вече да е убит.

— Лъжеш! Дай ми адреса на братовчед ми.

— Ето, вземи го, сама ще се убедиш.

Зная, че Дзин казва истината. Отчаяно крещя:

— Искам да се върна в Манджурия. Пътищата ни се разделят. Ще се прибера у дома, ще продължа да играя го.

— Твърде късно. Вече няма транспорт. Всички влакове са реквизирани от японската армия. Нямаш избор. Трябва да ме последваш.

— Ти ревнуваш от Мин. Ти ме откъсна от моя град, за да го заличиш от паметта ми.

— Мин спа с теб само за удоволствие. Не забравяй, че Тан бе негова сестра, негова учителка и негова съпруга!

Дзин си въобразява, че ще ме уязви, но аз избухвам в смях.

— Заблуждаваш се. С Мин е свършено! Аз изкопах гроб в сърцето си и го зарових там. Впрочем, никога не съм го обичала. Бяхме красиви. Тази красота ме ласкаеше. Харесваше ми да ви гледам двамата как ревнувате. Сега си давам сметка, че е било просто суетност. Чуваш ли, суетността да стана жена.

Лицето на Дзин потъмнява и става почти черно. Той вперва в мен леден поглед.

— Ти си се подиграла с чувствата ми, но аз ти прощавам. Тялото ти е омърсено и никой няма да се ожени за една жена, изгубила своята девственост. На този свят аз единствен те обичам и приемам жената, омърсена от моя най-добър приятел! Ти имаш само мен! Ти си моя!

Мин ми бе казал, че моето тяло му принадлежи. Бе искал моето тяло само за себе си, отдавайки се на друга жена. Без съмнение Дзин е като него. От вълнение очите ми се просълзяват:

— Има друг мъж, който ме обича, и сега осъзнавам, че без да знам, и аз съм го обичала. Връщам се в Хиляди ветрове заради него. Той ме чака.

— Лъжкиня. Кой е той? Откъде се е взел? Би ли ми казала името му, ако обичаш? Кажи ми го.

Внезапно си давам сметка, че аз дори не зная името му. Не зная нищо за него, с изключение на душата му.

Като вижда колебанието ми, Дзин се успокоява. Той ме прегръща. Аз му удрям плесница, но той все пак успява да допре устни до челото ми:

— Ела с мен! Не се прави на дете. В Нанкин ще започнем нов живот.