Шан Са
Момичето, което играеше Го (82)

82

Една жена се къпе в минералния извор. Под водата тялото й искри, разпръсва се, вие се като дълъг лист. На брега върху един клон виси синьото й кимоно. Вятърът леко го полюлява.

Пронизителен звук на тръба прекъсва съня ми. Машинално сграбчвам сгънатите до леглото дрехи, поставени върху обущата. Мятам раницата и изскачам навън.

Пищят свирки за сбор. Полкът потегля. От челото на колоната пристига заповед. Преминаваме бегом. Вратите на портала се разтварят пред нас и часовите вземат за почест. Сетне се разтварят и градските порти и хладният въздух на печалното открито поле започва да брули лицето ми.

Плувнал съм в пот. Вместо да потънем в гората, както преди, по време на учение, ние продължаваме по главния път. Стяга ме тревожна мисъл: отправяме се към Пекин.

Когато слънцето се показва на хоризонта, вече сме далеч от града. Опитвам се да се настроя като войник преди атака, отправям молитва към смъртта. Странно защо, вместо да ме изпълни със сили и да ме успокои както всеки път, тази молитва ме прави още по-неспокоен.

Прекараните в мир и спокойствие месеци в казармата се изпаряват за миг. Действително ли е съществувал град на Хилядите ветрове? Ами девойката, която играеше го, героинята от едно вълшебство? Животът е адски кръг, в който онзи ден се слива с днешния, за да прогони вчерашния. Въобразяваме си, че вървим напред във времето, а в действителност винаги си оставаме пленници на миналото. Напред. Чудесно! Ако бях останал на Площада на Хилядите ветрове, щях да бъда погубен от най-упоритите инстинкти: да обичаш, да живееш, да имаш деца.

Чувам сигнала на свирката за спиране. Подобно на акордеон нашата колона се сгъстява за отдих. Откачам манерката и наливам в гърлото си стоплената от слънцето вода.

Пристига нова заповед: кръгом. Тилът на колоната се превръща в чело. Завръщаме се в града.

Раздават се весели викове. Подканяни от офицерите, войниците потеглят.

Оставям се да ме носи тази вълна на щастие.