Шан Са
Момичето, което играеше Го (81)

81

У дома мама строго ме разпитва:

— Къде беше? Защо се връщаш толкова късно?

Не умея да лъжа. Странно защо тя се преструва, че ми вярва. Татко чете вестник на канапето със загадъчна усмивка на устните. Цяла вечер той не ми продумва.

Излапвам каквото е останало в кухнята. Апетитът ми се е възвърнал. От два дни понасям по-леко миризмите.

Мама влиза тихо и присяда срещу мен. В полумрака лакираната червена маса изглежда черна. Прислужничката грижливо я е изтъркала и сега тя е гладка като огледало. Напразно се опитвам да отбягвам погледа на мама, броя зрънцата ориз на върха на пръчицата.

Мама е потомка на китайската аристокрация, в която жените са кърмили манджурските императори, и мисълта за безвъзвратно отминалото великолепие е вкоравила сърцето й. Тя къта спомените си в ковчежета и посреща развалата на света около нея с хладното достойнство на оскърбена жена.

Престоят в Англия я е отдалечил от Китай. Сестра ми често казваше, че ако не са били настояванията на татко, мама никога нямало да се върне. Противно на мнозинството китайки, у които майчината любов не познава граници, мама се отнася към нас със сдържана любезност, която изключва всякаква нежност. Когато се разгневи, това винаги става по незначителни поводи: закъснения, невъзпитана постъпка, измачкана книга…

Сърцето ми се свива. Какво ли има да ми каже?

— Не изглеждаш добре. Дай да ти проверя пулса.

Бавно протягам към нея лявата си ръка. С дясната продължавам да се храня. Дали е на път да разкрие тайната ми?

— Слаб и неравен — обажда се тя, след като държа известно време китката ми. — Трябва да те заведа при моя лекар. Тревожа се за здравето ти. Момичетата на твоята възраст са податливи поради развитието на организма. Затова и на времето са ги омъжвали млади, за да заякнат.

Не посмявам да й възразя. Тя става:

— Хапни супа от лястовичи гнезда. Те загряват кръвта и вътрешностите, уравновесяват прилива и отлива на енергия. Утре ще отидем при стария доктор Лиу. Той ще ни препоръча и други билки. Сетне ще те заведа в американската болница. Западната медицина запълва празнотите в нашата. В края на седмицата започвате ваканция. Трябва да престанеш да играеш го на Площада на Хилядите ветрове. Сестра ти се прибира в къщи. Ще държа и двете ви при мен, за да се грижа за вас.

Нямам никакво желание да се подлагам на преглед. Казвам й, че утре няма да имам време да отида на лекар.

— Следобед нямаш часове — възразява тя.

— Трябва да довърша една партия го.

Мама се ядосва, но гласът й остава спокоен:

— Давам на теб и на сестра ти прекалено много свобода. Това не ви е отразява добре. Трябва да отмениш партията го.

На прага на кухнята тя се обръща:

— Напоследък се обличаш много зле. Тази рокля е на сестра ти. Прекалено ти е дълга и цветът не отива на твоя тен. Къде са роклите, които ти уших преди два месеца?

Прибирам се в моята стая и се просвам на леглото. Тази нощ кръвотечението е много по-слабо. Въпреки това сънят ми е неспокоен. Облечена в червени бродирани одежди, Хуан се кланя на някакъв ужасно грозен мъж. Потънала в сълзи, тя прилича на прокудена от небесата богиня, която изкупва вината си чрез унижения. Някакъв непознат забелязва моята печал. Той ме хваща за ръка. Грапавата му като пемза ръка гали изопнатите ми нерви. Зад него съзирам Мин под едно дърво, пред Храма на Белия кон. Той ми се усмихва и се скрива в тълпата.

Когато се събуждам сутринта, цялото ми тяло е без сили, а кожата суха. За да зарадвам мама, обличам нова рокля. Неочупената тъкан спъва движенията ми.

На кръстовището на храма поглеждам под дървото, където в съня ми се намираше Мин. Виждам там да клечи някакъв мъж. Погледът му смразява кръвта ми. Това е Дзин!

Скачам от рикшата. Отслабнал е с десет килограма. Скритото му под шапката лице е покрито с черна брада, набраздено от белези.

Когато отивам към него, той започва да отстъпва. Дълго запазва мълчание. Очите му са вперени към мравките, които се катерят по ствола на дървото в непрекъсната върволица.

— Станах предател.

Зловещият му глас ме кара да потреперя.

— Телата им бяха захвърлени в обща яма. Дори не успях да се поклоня на гроба им. Довчера Мин беше тук жив, весел.

Дзин удря шава в ствола на дървото. Хващам го за лакътя.

Той се дърпа:

— Не ме докосвай. Аз съм страхливец, аз съм жив мъртвец. Всичко си признах, всичко издадох. Стана по-просто, отколкото да се изпикае човек. Дори не се засрамих. Не мислех за никого. Думите ми се изплъзнаха, изляха се. Беше опияняващо да рушиш всичко…

Дзин избухва в смях и силно тръсва шава:

— Само ти не гледаш на мен като на чудовище. Баща ми искаше моята смърт и забрани на майка ми да ме вижда. Занапред ще нося върху челото си знака на злото.

Той удря с юмрук дървото с такава сила, че разкъсва кожата на ръката си.

Подавам му носната си кърпичка.

— Вече не мога да се върна в университета — мълви той. — Срам ме е. Живея като плъх. Отбягвам приятелите, а децата по улицата се плашат от мен. Нощем не спя. Очаквам Обединената съпротива да изпрати своите отмъстители. Те ще ме съборят на земята и ще насочат към мен оръжията си. Ще кажат: „Ти предаде нашето доверие, продаде достойнството си. В името на Съпротивата, в името на китайския народ, в името на жертвите и на техните семейства ние ще те пратим в ада…“ Ще видиш трупа ми на улицата, ето тук, насред кръстовището, с провесен на врата плакат: „Той стана предател и плати за това!“

От това, което говори Дзин, ми става жал. Не мога обаче да намеря думи на утеха. Той се вторачва в лицето ми, ненадейно се втурва към мен и стиска до болка ръцете ми.

— Трябва да чуеш истината. В затвора Мин се ожени за Тан, за да бъдат заедно пред лицето на смъртта. Аз съм обичал само теб. От двама ни Мин пръв стана предател. Той те измами и това ме накара да възнегодувам. Заради теб отказах да го последвам. Исках да се оженя за теб, да те браня, исках да те видя, преди да умра и да ти кажа колко те обичам. Размених безчестието срещу любовта. Разбери ме! Кажи ми, че не ме презираш!

Завива ми се свят, опитвам да се отскубна от хватката на Дзин.

Той ме гледа в очите:

— Имам два паспорта за Вътрешен Китай. Ела с мен. Ще отидем в Пекин. Ще продължим там учението си. Ще работя, за да те издържам, за да те направя щастлива. Ако трябва, ще стана водач на рикша. Влакът е утре сутринта в осем часа. Вече съм взел два билета. Ела с мен!

— Остави ме! — дърпам се аз.

Той въздъхва:

— Ти ме презираш. Колко съм бил глупав да си въобразявам, че някой може да обича нищожество като мен. Сбогом, грижи се за себе си и ме забрави.

Той свива рамене, навежда шава и бавно си тръгва прегърбен, с ръце в джобовете.

— Почакай! Трябва да помисля. Нека се видим тук утре сутринта.

Той се обръща и отправя към мен отчаян поглед.

— Утре или никога!

Печален и разтревожен, Дзин се отдалечава, като върви покрай стената на храма. Забелязвам, че куца и влачи левия си крак като изсъхнал дънер. Става ми мъчно. Опирам чело в дървото и притварям очи. Чувствувам леката топлина на кората, огряна от утринното слънце. Струва ми се, че Мин е тук, досами мене.

— Мразя те.

Той ми се усмихва и не казва нищо.