Шан Са
Момичето, което играеше Го (79)

79

Налага се да отида у Лунна перла на другия край на града. Майка ми се притеснява, че може да не успея да се завърна навреме за обяд и ме разубеждава.

Нейните притеснения изобщо не ме интересуват.

— Погледнете!

Удрям земята с крак и подскачам. Вместо да падна обратно, аз се издигам във въздуха, размахвайки криле. Къщата ни става малка като тухла, после като песъчинка, изгубена сред зеленината на града.

Пред мен няма нито едно облаче, нито една птица. Носена от вятъра, аз се рея, премятам се. Издигам се спираловидно в безкрая. Ненадейно попадам сред вечна, ледена, дълбока нощ. Звездите, замислени погледи, не блестят. Привличана от неподвижния им зрак, се каня да отлетя чак до тях, когато болка пронизва вътрешностите ми.

Парализирана от спазъма, се сгромолясвам стремглаво. Размахвам ръце, крака, криле, но нищо не може да ме спре, нищо не ми дава опора. За миг прекосявам моя град, нашата къща и продължавам падането си в бездната.

Тялото ми пламва. Повдига ми се. Надавам писък на ужас.

Някой ме сграбчва насред път. Кой ли притежава толкова дълги ръце, че да ме измъкне от дълбините на океана? Вече не помръдвам. Не бива да мърдам, за да може той да ме изтръгне от мрака. Нежно, но неотклонно той ме издърпва нагоре, към живота, подобно на акушерка, която помага на детето да се роди. Топлината на дланите му прониква през кожата ми и ме изпълва цялата. Аз съм гола, сбръчкана, червена, свита. Боя се от светлината, от шума на света. Тръпна от удоволствие.

Когато отново разтварям очи, погледът ми среща погледа на един непознат. Трепвам от изненада и скачам на крака.

На свой ред той се изправя. Грабвам чантата си и побягвам.

Залезът е хвърлил върху хълмовете алената си мантия. Вчера все още не можех да съзерцавам пурпура на здрача. Той ми напомняше червеното слънце, увиснало сред мъглата в утринта на екзекуцията. Сега вече мога да му се опълча.

Дълго търся рикша. Слънцето се спуска към хоризонта, в бледата дрезгавина прелитат гарвани. Скоро нощта ме поглъща. Пътят минава през голяма житна нива, над която кръжат светулки.

Месечината в небето е като очертана с тебешир драска.

Непознатият ме следва. Шумът от стъпките му едновременно ме плаши и омайва. Дали ще ме настигне?

Не се боя от призраци. Тази нощ Мин и Тан са се завърнали в гробовете. Нека почиват в мир! Вече съм друга жена и нося моето име като щурец спомена за земята, в която е спал преди преображението. От нищо не се боя. Това съществуване не е нищо повече от партия го!

Мъжът продължава да се държи на разстояние.

Минава една рикша.

Аз я спирам.

Качвам се сама.

Водачът се затичва.

— Почакайте!

С едно махване Непознатият спира колата.

— Почакайте! — повтаря той с разтреперан глас.

Прав под уличния фенер, той ми се струва необикновено голям и самотен. Погледът му гали лицето ми.

Навеждам очи и ги впервам в гърба на водача.

Рикшата потегля.

Зад мен се чува отдалечаващият се глас:

— Нали ще дойдете да играем утре следобед?

Вдигам глава. По бузите ми текат сълзи, очите ме болят. Поглъщам потъналия в мъглата черен пейзаж. Трябва да спра тези нелепи сълзи. По тротоара се клатушкат сенките на минувачите, къщите са осветени. Стотици човешки същества се мяркат отвъд прозорците.