Шан Са
Момичето, което играеше Го (75)

75

— Ето ти запарката — казва ми Хуан, като разгъва парчето дебел плат, с който е увила чайника в своята чанта. Донесох ти и памук. Казват, че доста кървяло. Скрий всичко това. Нали запарката мирише много силно? Наложи се да заплаша портиерката, за да я накарам да свари съставките у дома си. Изпий я преди сън, след това легни и чакай. Нормално лекарството се пие горещо. Но вярвам, че и студено ще свърши работа. Само че горчи повече. Оставям те, инак родителите ти може да се усъмнят. Смелост! Утре сутринта ще си се отървала от тази зла участ!

Мама излиза още преди вечеря. До утре сутринта ще бди над сестра ми, която от няколко дни е на легло. Вечерям само с баща ми. Както всеки път гласът му ми действува успокояващо. Разпитвам го за неговите преводи. Погледът му се оживява. Декламира ми няколко сонета. С мъка на сърцето забелязвам, че слепоочията му сребреят. Защо стареят родителите? Животът е като изграден от лъжи замък, който с времето се разпада. Съжалявам, че не съм обръщала достатъчно внимание на близките си.

Баща ми ме пита какво мисля за неговите стихотворения.

— Много са красиви, но предпочитам нашите древни поеми, които казват:

„Щом повехнат пролетните цветя,

есенната луна

ми навява толкова спомени!“^[1]

Или пък:

„Колко скръб в този кратък живот,

утре ще отплавам

с разпилени коси,

на носа на кораб.“^[2]

Баща ми се сърди на моето безразличие съм чуждите цивилизации. Той смята, че културният егоцентризъм погубва Китай. Избухвам:

— Мразя англичаните, които водиха две войни с нас, за да ни принудят да купуваме опиума, който у тях е забранен. Ненавиждам французите, които ограбиха, опустошиха и след това опожариха Двореца на пролетта, бисер на нашата цивилизация. Откакто Япония налага своите закони на наша земя тук, в Манджурия всички говорят безспир за напредък, за икономически растеж. Мразя японците! Утре те ще завладеят останалата част от континента и вие с облекчение ще откриете един обезличен Китай, който се отърсва от своето мракобесие.

Засегнат от думите ми, той става, пожелава ми лека нощ и се оттегля в стаята си. Влачейки крака, излизам от трапезарията. Напразно обвинявах баща си. Той живее само за своята поезия.

Заключвам вратата на стаята си и спускам завесите.

Седя на леглото и гледам чайника, оставен по средата на масата. Навързвам бинтовете и носните си кърпички в здраво въже.

Сивият дим от тамяна, който гони комарите, бавно се издига под прозореца.

Толкова е просто да се умре. Кратко страдание. За миг прекрачваш прага. Отиваш в един друг свят. Няма повече мъки, нито тревоги. Там сънят е толкова спокоен.

Да умреш, означава да триеш снега в сняг, да запалиш една леденостудена зима.

Вземам въжето и завързвам краищата от двете страни на балдахина над леглото. Възелът е неподвижен като израсло там преди хиляди години дърво.

Седя върху петите си и го гледам, докато ме заболят очите.

Достатъчно е да се изправя, за да спре мисълта ми.

Не се чува никакъв шум.

Надигам се да проверя здравината на възела.

Пъхам глава в него.

Въжето под брадичката ме убива. Стремя се към бездната, към скок в празното пространство. Сладострастието ме ужасява: аз съм тук и там, долу; аз съм аз и вече не съм!

Дали вече не съм мъртва?

Събличам се, плувнала в пот. Изтривам се с накиснат в легена пешкир. Студената вода ме кара да потреперя. Вдигам чайника. Течността е толкова горчива, че на няколко пъти спирам да пия, за да си поема дъх. Поставям запълнената с памук превръзка между краката си, развързвам въжето и се изтягам в леглото с ръце върху корема.

Започвам да чакам, без да гася светлината.

След смъртта на Мин не мога да заспивам на тъмно. Боя се от неговия призрак. Искам да избягам от него.

Сънувам гора, където между дърветата се процежда ярка слънчева светлина и се разхожда едно великолепно животно. Козината му е къса и златиста и има лъвска грива. Тялото му е изящно и източено като на расова хрътка. Разярена съм от това, че е проникнало на моя територия. На призива ми се появява леопард, който се нахвърля върху натрапника. Внезапно се превръщам в раненото животно. Леопардът разпаря корема ми и захапва с острите си зъби моите вътрешности.

Събудили са ме собствените ми стенания. Непоносима болка се спуска от корема ми надолу към бедрата, сетне изведнъж престава. Ставам с мъка и отивам при легена да потопя в него лицето си. Завличам се до кухнята, където десет черпака вода едва утоляват жаждата ми.

По-късно болката отново прекъсва съня ми. Падам от леглото, като повличам със себе си чаршафите и възглавниците. На пода се вкопчвам в краката на масата и напразно се боря с нетърпимия пристъп.

Когато болките позатихват, аз се свивам да видя дали между краката ми има кръв. Превръзката си е чиста и тази белота ми действува като подигравка от страна на Мин. Вече не чувствувам тежестта на крайниците си. След преживяното мъчение гореща вълна се изкачва от пръстите на краката нагоре по цялото тяло. Тази ласка изобщо не ми е приятна, а напротив, кара ме да треперя. Лежа на пода и безучастно гледам безредието в стаята.

Нов пристъп на спазми, после още един. Нощта ми се струва прекалено кратка, боя се да не свърши и да ме открият в това плачевно състояние. Трябваше да се убия.

Вече се съмва и завесите просветляват. Цвърченето на птиците предвещава настъпването на деня. Чувам как готвачката мете по двора. След малко ще бъда разкрита. След малко моят поглед ще срещне погледа на баща ми и ще умра от срам.

Събирам сетни сили и се изправям. Ръцете ми треперят. Ако се опитам да вдигна дори една перушинка, тя ще ми се стори тежка десет тона.

Бавно пооправям из стаята.

Утринното слънце блясва в прозорците. Чувствувам се като прекършена. И да стоя права, и да лежа, все не мога да се отърва от усещането, че ще родя оловна топка. Сядам пред огледалото, което отразява сгърченото ми лице. Слагам си пудра и леко се гримирам.

Кръвта идва по време на закуската, когато вече съм забравила за нея, когато умът ми се е почувствал свободен. Пареща струя пълзи между краката ми. Изтичвам в тоалетната. По превръзката е избила черна пенеста течност. Не изпитвам нито радост, нито жал.

Вече нищо не може да ме развълнува.

Време е да тръгвам на училище. За да избегна срама от изцапаната рокля, си приготвям превръзка, в която натъпквам всичко, което ми попадне — памук, парчета плат, хартия, обувам два чифта гащи и обличам стара ленена рокля на сестра ми, която винаги съм ненавиждала заради печалния й цвят и широката кройка. Събирам косите си на една плитка и я привързвам с носна кърпичка.

Слизам от рикшата и на ситни крачки се отправям към сградата на училището. Край мен тичат ученици. Сутрин младежта е шумна като ято врабчета, устремено към небето. Една съученичка ме тупва по рамото:

— Хей, приличаш на тридесетгодишна старица!