Шан Са
Момичето, което играеше Го (72)

72

На другия ден след бурята небето е ясно.

По това време на годината невръстните продавачи на жасмин досаждат на минувачите. Не мога да устоя на техните молби и купувам гривна от цветчета, мислейки си за мургавата китка на китайката.

Когато я съзирам на Площада на Хилядите ветрове, неволно си припомням странната й фигура от предната вечер под дъжда, на брега на реката. Какво правеше тя там? За какво си мислеше? Вчера бродеше из града по пантофи като побъркана, а днес, с открито чело, с пригладени коси, прибрани в тежка плитка, отново се превръща в хладнокръвна и прозорлива майсторка на го.

През последните двадесет и четири часа нещо у нея се е променило. Дали пък аз не гледам на нея с други очи? Гърдите й са наедрели под роклята със скръбен цвят. Тялото й е изгубило детската си непохватност и е придобило сила и гъвкавост. Въпреки строгия поглед и свъсените вежди, нежните й розови устни будят желание. Тя е мрачна и нервно си играе с непокорните кичури коса. Сякаш животът, който напира в нея, й причинява страдание.

Тя поставя един пул.

— Добър ход! — обажда се някакъв човек, като се приближава до нашата маса.

На Площада на Хилядите ветрове хората минават, гледат, понякога си позволяват да дават съвети. Този тук е само на двадесет години, с лъскави от брилянтина коси, прекомерно парфюмиран, и ме дразни с присъствието си.

Отвръщам на хода.

— Каква грешка! — възкликва младокът. — Трябваше да играете ето тук!

Той сочи към дъската и аз забелязвам нефритеният пръстен, който краси пръста му, както и нежната му розова ръка.

Сетне се обръща направо към китайката:

— Аз съм приятел на Лу. Идвам направо от Новата столица.

Тя вдига глава. След размяната на любезности, го отвежда настрани от масата.

Вятърът отнася до мен гласовете на двамата. Между тях се е създала известна близост. Вече си говорят на ти. С неговите пет тоналности китайският език е музика и разговорът между двамата млади събеседници се превръща за мен в досадна опера. Ядосано смачквам жасминовите цветове в джоба си.

Откакто идвам на Площада на Хилядите ветрове, играта го ме кара да забравям, че съм японец. Мислех, че съм станал един от тях. Сега неизбежно си припомням, че китайците са друг народ и друг свят. Разделят ни хиляда години история.

През 1880 година моят дядо взема участие в реформата на император Мейджи, докато през това време техните деди са служели на Цъси, императрицата майка. През 1600 година моите предци са разпорвали коремите си след изгубена битка — техните са завземали властта в Пекин. През Средновековието, докато жените от моя род са били облечени в кимона с широки поли, бръснели са веждите си и са боядисвали зъбите си черни, техните майки и сестри са прибирали косите си на висок кок. Още тогава са бинтовали краката си. Един китаец и една китайка се разбират преди още да са отворили уста. Носители на една и съща култура, те се привличат като два магнита. Как биха могли да се обичат японец и китайка? Между тях няма нищо общо.

Девойката се бави. Откъм дърветата, сред които тя се губи, толкова печалната й, допреди малко зеленикава рокля, сега сякаш излъчва свежест. Дали това не е образът на Китай, който предизвиква у мен толкова страст и толкова омраза? Когато съм близо до него, нищетата му ме кара да се разочаровам. Когато съм далеч, очарованието му ме омайва.

Тя дори не поглежда към мен.

Напускам площада.