Шан Са
Момичето, което играеше Го (71)

71

След часовете Хуан ме отвежда в един ъгъл на стаята.

— Намерила съм ти лекар. Идвай с мен.

— Кой е той? Как го намери?

Тя се озърта наоколо. В стаята вече няма никого. Останали сме само ние.

— Спомняш ли си портиерката на пансиона, която ми позволяваше да прескачам през стената? — прошепва ми тя. — Вчера й казах, че съм бременна и че търся лекар.

— Ти си луда! Ако се разприказва, ще те изхвърлят от гимназията, а баща ти ще ти обръсне главата и ще те прати в храма!

— Не се тревожи. Казах й още следното: „Ако се раздърдорите, ще съобщя на полицията, че се занимавате със сводничество. Ще кажа на полицаите, че подтиквате ученичките към проституция, за да измъквате пари от тях. Не само ще си изгубите мястото, но и ще бъдете осъдена и обесена публично.“ Така подплаших старата, че тя незабавно ми намери лекар и то от най-дискретните.

Тръгвам след Хуан и двете отиваме в нейната стая, където тя ме облича така, както си представя, че трябва да изглежда една тридесетгодишна жена.

Рикшата минава през битпазара. По тротоарите са натрупани камари стари мебели, посуда, платове, дрънкулки, накити, навити на руло пожълтели, мухлясали картини. Продавачите, дрипави манджурски аристократи, се суетят покрай тези отломки от една минала епоха и се опитват да разменят нефритена табакера или старинна ваза срещу един час забрава в някоя пушалня на опиум. Неколцина японски офицери се разхождат и алчно разглеждат предметите.

От предпазливост Хуан спира рикшата в края на улицата. Минаваме пеша двеста метра, изкачваме порутена веранда и се залутваме сред лабиринт от прострени на въжета чаршафи, панталони, бебешки пелени. Лъхва ме воня на урина и развалени яйца и аз се навеждам, за да повърна.

На другия край на коридора от бельо съзираме няколко стаи, притиснати под схлупена стряха. Всяко семейство е разпалило на открито свой мангал. Наоколо се вият рояци мухи.

Хуан се провиква:

— Търсим доктор Хуан Пу, ако обичате.

На прага се появява разчорлена жена и ни поглежда презрително.

— Ей там, в дъното, вдясно.

На вратата има табела, изписана с избледнял туш:

„РЕНОМИРАН ДЕКАР ПО ЧЕТИРИТЕ МОРЕТА,

БОЖЕСТВЕНА РЪКА, КОЯТО ВРЪЩА ПРОЛЕТТА,

СПЕЦИАЛИСТ ПО ШАНКЪР,

СИФИЛИС И ТРИПЕР.“

Почукваме. Появява се жена с накъдрени коси и покрито от дебел слой грим лице, измерва ни от глава до пети и се връща обратно, като потраква с токове. Хуан ме бутва и аз влитам в сумрачна стая. В единия ъгъл седи превито на две момиче, което прилича на мъртво. До него пуши мъж. Той ни изглежда и пита:

— От какъв дом сте?

Двете се отдръпваме в другия ъгъл.

Лъхва ме горчивата миризма на билкови отвари и воня с неопределим произход.

Нямам представа колко време е минало, когато идва моят ред и влизам в кабинета. Доктор Хуан Пу има редки коси и манджурска плитка на гърба, която прилича на свинска опашка. Той седи зад черна маса, с гръб към полупразна библиотека, и поглажда брадичката си:

— От какъв дом сте?

Хуан отговаря вместо мен:

— Либерален.

— На колко години.

— На двадесет — отвръща тя.

— Какъв ви е проблемът?

— На приятелката ми й закъснява с три седмици.

— Аха. Отворете си устата, изплезете език. Добре, съблечете се.

Хуан извръща глава. Ненавиждам се. Със сълзи на очи разкопчавам роклята си.

— Легнете ей там.

Той ми посочва покрита с мръсен чаршаф дъска.

— Разтворете крака.

Струва ми се, че умирам. Стискам юмруци, за да не заплача.

Старецът приближава с лампа в ръка. Той гледа, опипва, бави се.

— Добре — казва най-сетне, като се изправя. — Няма инфекция. Облечете се.

Кара ме да поставя дясната си ръка върху масата и притиска китката ми с показалеца и средния си пръст. Дългите му повече от пет сантиметра, пожълтели нокти са извити накрая.

— Пулсът е неравен. В него се усеща тонът на плода. Вие сте бременна!

Чувам се как питам едва чуто:

— Сигурен ли сте, докторе?

— Сигурен съм — отговаря той и мери пулса ми на лявата ръка.

Зад мен Хуан се изправя:

— Докторе, вие сигурно имате някакво лекарство.

Старецът клати глава:

— Незаконно, незаконно.

Хуан се киска.

— Напишете ни рецепта! — казва тя и хвърля по средата на масата огромната златна гривна, която носи на китката. Старият манджурец се замисля за момент, взирайки се накита, сетне взема четчицата.

Хуан си тръгва заедно с мен.

— Утре след часовете ще дойда с билките и всичко ще бъде забравено — казва ми тя.

— Не си прави труда. Само смъртта може да измие моя позор. Ето, вземи тази нефритена гривна. Не искам да плащаш вместо мен. Не го заслужавам.

Тя поставя украшението обратно на китката ми.

— За какво биха могли да ми послужат оттук нататък тези красиви вещи? Утре ще изпиеш запарката и ще се освободиш от своя товар. А аз след една година ще се омъжа и ще бъда изнасилена от някакъв непознат.