Шан Са
Момичето, което играеше Го (70)

70

Китайката се завръща.

Като някакво привидение тя се отдалечава от реката и излиза от горичката. На открито, под дъжда всички улици си приличат, всички улици са пусти. В мрака девойката върви ту по-бързо, ту забавя крачка и ме увлича в един друг свят.

Внезапно тя изчезва: втурвам се да я диря. Напразно.

От мъглата изскача рикша и водачът се съгласява да ме откара до ресторант „Шидори“.

В една странична стая ме очаква капитан Накамура. Кани ме да пием за славата на императора. След три чаши саке и няколко хапки сурова риба аз му се покланям дълбоко:

— Капитане, провалих се в мисията, която ми поверихте. Моля ви да ме накажете строго.

Върху устните му се появява усмивка.

— Капитане, аз не съм в състояние да различа шпионина от мирния гражданин. На Площада на Хилядите ветрове аз забравям за своя дълг и прекарвам времето си в игра на го.

Той изпразва чашата саке. Вперил очи в мен, произнася отчетливо:

— Джуандзъ^[1] казва: „Когато изгубите кон, никога не знаете дали това е добро или зло.“ Един умен човек никога не губи времето си.

Сетне добавя:

— Знаете ли, лейтенант, че някога бях влюбен в една китайка?

Изчервявам се. За какво е това странно признание?

— Когато дойдох в Китай, бях на петнадесет години. В Тиендзин ме нае едно японско семейство от Кобе, което държеше ресторант. Миех съдове, чистех, бях момче за всичко срещу храна и подслон в една малка стаичка. В редките моменти на отдих сядах на прозореца. От другата страна на улицата имаше китайски ресторант, прочут с пелмените си. Една девойка влизаше в него на зазоряване с продукти и излизаше по мръкнало с кофите за боклук. Бях късоглед и едва различавах тънката й фигура и дългата плитка на гърба. Обличаше се в червено и беше като огън, който се движи. Когато спираше, имах чувството, че вдига глава и гледа към мен. Сред мътната картина, която се откриваше пред мен, ми се струваше, че тя ми се усмихва и сърцето ми се разтуптяваше.

Капитанът спира, за да ми напълни нова чаша саке и изпива своята на един дъх. Лицето му става пурпурно.

— Един ден се осмелих да прекрача прага на ресторанта, под предлог, че поръчвам някакъв специалитет. Тя стоеше зад касата. Приближих се до нея и видях всяка черта на лицето й. Имаше гъсти вежди и черни очи. Поисках пелмени. Тя не разбираше японски и затова й ги нарисувах върху лист хартия. Тя се наведе над рамото ми да види. Плитката й се плъзна и докосна бузата ми.

Донасят нова бутилка. Петата, която поделяме с капитана. Навън вятърът е утихнал, вече не се чуват гръмотевици. Единствено равномерното тропане на дъжда.

— Тя дори не можеше да напише името си на китайски. Не разполагахме с никакво средство за общуване. По цели дни неуморно разменяхме погледи през улицата, която ни се струваше прекалено широка. Аз виждах единствено червения цвят на дрехата и черния на плитката й. Припомнях си лицето й, което бях зърнал само за миг. Бях беден и единствените мои подаръци бяха букетчета диви цветя, набрани в края на улицата. Хвърлях ги под прозореца на ресторанта. Когато се мръкнеше, тя ми даваше току-що извадени от пещта пелмени. Сърце не ми даваше да изям тези сладки, направени от ръцете й, а ги пазех, докато мухлясат.

В един ден като днешния беше валяло целия следобед. Много клиенти се бяха приютили в нашия ресторант да похапнат топла юфка. Минаваше полунощ и аз тъкмо излизах, когато някой се хвърли на врата ми. Това беше тя. Китайката ме бе чакала безкрайно дълго в едно тъмно ъгълче. Лицето й бе ледено, устните също. Трепереше цялата и от дъжда не можех да разбера дали плаче или се смее. Целувахме се, шепнейки всеки на своя език любовни думи. Дъждът надмогваше гласовете ни. Забравих за студа, за нощта, за времето.

Капитанът потъва в дълго мълчание. Сетне гневно поръчва нова бутилка. Докато пълни чашите, ръката му трепери. По дрехите му се разлива саке, но той не забелязва нищо. Кръвта пулсира в слепоочията му. Следя разказа на капитана с вниманието на пияница. Той с мъка намира думите. Каква ли трагична участ е преживял този днес тъй самотен човек?

— На другия ден взех всичките си спестявания и отидох в един японски магазин. Нямах достатъчно пари да купя кимона. Вместо това избрах едно чудесно оби^[2]. Без да знам, с този подарък аз налях отрова в меда на моята любов. Скоро връзката ни бе разкрита. Един месец по-късно китайката изчезна безследно.

Над нашата маса надвисва зловещо мълчание.

— По-късно, когато постъпих в армията, се поинтересувах за нейната съдба. Ресторантът бе затворен от години. Собствениците, китайски шпиони, се бяха изпарили. След като открили, че тяхната прислужничка има връзка с японец, те я бяха убили…

„Няма я луната,

няма я пролетта,

отколешната пролет!

Само аз все още съм такъв,

какъвто бях преди!“^[3]

Мъжът се разплаква.

Утре ще бъдем прах и пепел. Кой ще си спомня за любовта на един военен?