Шан Са
Момичето, което играеше Го (7)

7

За Нова година братовчедът Лу отново пристига.

На панаира в Храма на Белия кон, залутани в навалицата, изгубваме нашите приятели и се оказваме сами. Той ме моли да не вървя толкова бързо и ме хваща за ръката. Дръпвам я с погнуса. Бързам да намеря останалите и се затичвам. Той ме следва като сянка и ме умолява да спра. Ядът ми избухва. Заявявам му, че незабавно трябва да се приберем в къщи. Преструва се, че не ме е чул. Пред един павилион, под стръмния покрив, от който висят ледени шушулки, преграждам пътя му.

Очите му блестят, вкочанените му от студа бузи са като две парчета ален плат, залепени върху бледото лице. В пространството между веждите и лисичия му калпак блести дебел слой скреж. Болезненото му изражение ме отвращава. Побягвам. Той се втурва да ме гони, като ми предлага да разгледаме изваяните от лед фенери.

Ускорявам ход.

Лу ме следва с широки крачки и ме умолява да го изслушам. Гласът му започва да трепери и преминава в хленч.

Запушвам ушите си, ала приглушените му думи продължават да ми се натрапват.

— Какво мислиш за писмото ми? — провиква се той.

Спирам разярена.

Той се стряска и не смее да пристъпи.

— Прочете ли го? — настоява Лу.

Изсмивам се немилостиво.

— Накъсах го.

Обръщам му гръб. Той се хвърля върху мен и ме задушава в прегръдките си:

— Изслушай ме!

Аз го отблъсвам.

— Братовчеде Лу, да поиграем го. Ако спечелиш, приемам всички твои предложения. Ако загубиш, повече няма да се виждаме.