Шан Са
Момичето, което играеше Го (58)

58

Аз представлявам две съвсем различни лица в зависимост дали съм в униформа или цивилен. Първият владее града с гордостта на победител, вторият се оставя да го победи красотата.

Аз съм китаец. С удивление следя как този човек придобива произношение, променя държанието си, измисля си образ. Предрешен, губя опорните си точки и се дистанцирам от самия себе си. Почти съм се превърнал в свободен човек, който не познава задълженията на военния.

Когато бях малък, често сънувах един и същи сън: в черен костюм на нинджа^[1], се придвижвам по покривите на заспал град. Под краката ми цари мрак, осеян с искрящи точки, които напомнят светлините на кораб посред тъмен океан. Този град не е Токио.

За мен той е непознат и тревогата ме възбужда. По тясната пуста улица окачените под стрехите фенери люлеят заплашително своя зрак. Стъпвам безшумно по керемидите и стигам до края на покрива. Сетне изведнъж се хвърлям в бездната.

Сърдит съм на капитан Накамура, който ме принуждава да играя тази нечиста роля. Липсват ми нюхът, цинизмът и параноята на истинския шпионин, не притежавам и погледа на професионалиста, способен да отличи черна точка върху лист тъмна хартия. На всичко отгоре самият аз се чувствувам шпиониран. Въпреки юнската жега продължавам да ходя облечен с дебелата ленена туника, която ми позволява да крия пистолета, увиснал на колана ми. Сядам пред дъската за игра и поставям ръцете си с длани надолу върху коленете, а десният ми лакът притиска оръжието, което инак ще се открои под гънките на дрехата.

Всеки път, когато вдигам дясната си ръка, за да преместя някой пул, усещам досега със стоманата. Оръжието е моята сила и моята слабост. Мога да стрелям във всеки момент, но, от друга страна, някой китаец от съпротивата спокойно може да ми изпрати куршум в гърба.

В Япония се научих строго да спазвам правилата на го. Там играех сред тишина, в пазвите на милостивата природа. Отпуснал тяло, поемайки с всяко вдишване нейната енергия, давах възможност на душата си плахо да влезе в досег с всемирната двойственост.

Днешната партия е лишена от всякаква духовност. Манджурското лято е толкова сурово, колкото и зимата. Който не е преживял изгаряне и заслепление, не може да разбере могъществото на тази черна земя. След немилостивото военно учение, което изсушава и изтощава тялото, играта с китайката е същинско бягство в страната на демоните. Юнската жега прониква в отпуснатите ми жили и изостря сетивата ми. От най-малкото нещо получавам ерекция: голата й ръка, измачканите поли на роклята й, движението на задника й под копринения плат, мухата, която бръмчи край нас.

Истинско мъчение е да съхраня достойнство пред лицето на моята противничка. От седмица насам загорялото й лице прилича на гроздово зърно. Носи дрехи без ръкави. Тесните рокли по манджурска кройка правят жените по-вълнуващи, отколкото ако бяха голи. Над дъската за игра главите ни почти се докосват. Успявам да се преборя с поривите благодарение на волята, закалена в продължение на години от военната дисциплина, и се отдавам изцяло на играта.

Изпращането в Китай ми даде възможност да осъзная величието и нищетата на войника. Следвайки заповедта, той напредва, без да знае нито посоката, нито смисъла на своето движение. Просто една от многото пионки. Той живее и умира безименен за победата на Цялото. Играта го ми отрежда ролята на генерален щаб, който безстрастно управлява хората. Пионките вървят напред. Мнозина са обречени да загинат в обкръжение в името на стратегическата задача.

Тяхната смърт се слива със смъртта на моите другари.