Шан Са
Момичето, което играеше Го (56)

56

Капитан Накамура вижда шпиони навсякъде, дори в нашата армия. Съмнява се в лоялността на китайските преводачи и иска от мен да присъствам на разпита на новите пленници.

Килията е разположена по средата на казармата, в двор, закрит от високи чинари. Едва прекрачвам прага и ме лъхва воня, която съм усещал на бойното поле на другия ден след сражение.

Лейтенант Ока, с когото капитан Накамура ме е запознал на вечеря в града, ме посреща с разтворени обятия. Униформата му е шита по мярка, мустачките му са безупречни, личи, че изключително много държи на външността си.

Той ме отвежда във втори двор: там от клоните на едно дърво виси китаец, обесен за краката. Голото му тяло е нашарено от черни бразди. Когато приближаваме, от него се вдига рояк мухи и разкрива плътта, която напомня разорана нива.

— Отначало го бичувах, а след това прибягнах до нажежено желязо — коментира лейтенантът.

Вътре в постройката миризмата на разложена плът става още по-силна. Лейтенант Ока остава невъзмутим и аз се силя да последвам примера му. Предлага ми посещение с коментар. Тръгваме по дългия зловещ коридор и непринуден като лекар, горд със своята безупречна болница, той ми показва килиите. През решетките съзирам купчини изтерзани тела. Лейтенантът ми обяснява, че първите мерки, които е взел с пристигането си, са били да намали височината на таваните, за да не могат престъпниците да стоят прави, а след това да намали хранителната им дажба.

Почти се задушавам от смрадта на изпражнения, примесена с мирис на кръв. Моят водач вижда неразположението ми и заговаря като някой добросъвестен чиновник:

— Съжалявам, лейтенант, от боя с пръчки тези свине получават диария.

Видът на тези агонизиращи хора ме кара да настръхна. Ала безгрижното и съсредоточено изражение на лейтенанта ме принуждава да сподавя отвращението си. Не бива да проявявам неуважение към неговия труд. От страх да не се надсмее над слабите ми нерви, потискам поривите на стомашния сок, който се надига вътре в мен, и произнасям няколко думи на одобрение. Той се усмихва със сдържано задоволство.

Помещенията за изтезания се намират на края на коридора. Лейтенантът е избрал това разположение, за да могат крясъците на измъчваните да се носят из целия затвор. В желанието си да ми покаже своите умения той нарежда на адютанта си да продължи разпита.

Отеква писък на жена и косите ми настръхват.

— Посипаха сол в раните на комунистката — Пояснява лейтенантът.

Сетне добавя:

— По време на обучението инструкторът често ни казваше: „При изтезания жените са по-издръжливи от мъжете.“ Тази се оказа особено упорита.

Той бутва една врата. По средата на стаята гори бронзов мангал, в който се нагорещяват железата. Горещината е непоносима. Двама инквизитори с космати ръце плисват кофа вода върху жена, която лежи на пода. Китайският преводач се навежда над нея:

— Говори! — крясва той. — Ако говориш, императорската армия ще ти пощади живота.

Посред стенанията долавям:

— Мръсни японски кучета.

— Какво казва? — пита лейтенант Ока.

— Обижда господата от императорската армия.

— Кажи й, че нейните приятелчета са направили самопризнания. Само тя отказва да ни сътрудничи. Защо продължава да упорства?

Жената се присвива напред. Виждам как трепери обляният й в кръв гръб, зад който са завързани ръцете й.

Лейтенантът я ритва. Тя пада настрани и виждам лицето, синьо и подпухнало.

Той стъпва върху главата й и се усмихва:

— Кажи й, че ако не проговори, ще й пъхна това желязо в задника.

Преводачът бързо изпълнява заповедта. Стенанията замлъкват. Всички са вперили очи в неподвижното тяло. Лейтенантът дава знак на преводача, който взема лист и писалка. Внезапно, като някоя фурия, изскочила от ада, жената се надига и започва да крещи:

— Убий ме! Убий ме! Всички вие сте прокълнати…

Лейтенантът без помощта на преводача разбира смисъла на думите й. Той само поглежда към инквизиторите и те се нахвърлят върху нея, като я хващат за раменете. Лейтенантът взема нажеженото желязо.

Издига се зловонен дим заедно с писъка на жертвата. Извръщам очи. Лейтенантът оставя желязото в жаравата и ми се усмихва загадъчно:

— Почивка. Ще продължим по-късно.

Той ме повежда да разгледаме останалите помещения и разпалено като учен обяснява действието на куките, бичовете, тоягите, иглите, врящото масло, подлютената вода. Сетне ми предлага да пийнем по чаша саке в неговата канцелария.

— Извинете, но никога не пия денем.

Той прихва да се смее:

— Всеки затвор представлява особено царство. В него си имаме собствени закони. Сакето изостря ума. Без него въображението ни се изчерпва и бързо ни обзема умора.

Сбогувам се с него под предлог, че имам неотложен разговор. На прага той ме запитва:

— Нали скоро пак ще наминете?

Кимвам леко с глава.

В моята стая написвам рапорт до капитан Накамура, в който хваля лейтенант Ока: Той е акуратен и предан на императора. Трябва да му бъде предоставена пълна свобода на действие с плодотворното участие на неговите помощници. Пристигнал отвън човек би смутил точността на неговата работа и би попречил на протичането на разпитите. Що се отнася до мен, господин капитан, аз ви моля повече да не ме изпращате там. Това посещение само засили моето убеждение: никога не попадай жив в ръцете на врага.

Три дни по-късно един войник ми донася послание от лейтенант Ока, който желае да ми съобщи нещо… Незабавно отивам при него. Въпреки горещината офицерът е облякъл върху ризата нова униформа, а ботушите му блестят на слънцето.

Той ме посреща усмихнат:

— Имам добра новина за вас. Човекът, когото видяхте да виси на двора, се предаде. По време на последния рейд заловихме едно петнадесетгодишно момче. Тази нощ ще проведем разпита. Искате ли да присъствате?

От думата „разпит“ ми се повдига. Превъзнасям компетентността на китайския преводач и му обяснявам, че моето присъствие би било излишно.

Той невъзмутимо настоява и ме гледа право в очите:

— Наистина ли не желаете да дойдете? Колко жалко. Момчето е много сладко и вече съм подбрал няколко яки мъже, които цяла нощ ще го убеждават да проговори. Ще бъде чудесно.

Температурата на сянка е тридесет и пет градуса, но думите на лейтенанта ме карат да потреперя. Смотолевям, че подобен род представления не са ми интересни.

Той се удивява:

— Стори ми се, че имате вкус към тези неща.

— Лейтенант, вие имате да изпълнявате трудна и важна мисия в името на експанзията на Япония и на блясъка на императора. Не бих искал да ви отклонявам от нея. Позволете ми да откажа на любезното ви предложение.

Върху лицето на моя събеседник се изписва разочарование. Той ме гледа печално. Лейтенант Ока се е избръснал така гладко, че мустачките му изглеждат залепени върху горната устна и сякаш са готови да паднат.

— Хайде, лейтенант — приключвам аз, като го потупвам по рамото, — вървете да си гледате работата. Върху нея се крепи славата на империята.