Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La joueuse de go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
elda(2014)

Издание:

Шан Са. Момичето, което играеше Го

Френска. Първо издание

Художник: Здравко Денев

ИК „Пулсио“, София, 2004

ISBN: 954-91389-5-Х

История

  1. —Добавяне

52

Китайката се прибра в къщи да обядва, а аз избирам един корейски ресторант, в който почти няма посетители. Поръчвам студена юфка. Сядам в един ъгъл, от който виждам цялото заведение, следя сноването на сервитьорите из празната зала и пиша чернова на писмо до майка ми.

Изброявам нещата, от които се нуждая: сапун, пешкири, вестници, книги, сладкиши с червен фасул. Годините, прекарани във военното училище, бяха направили от мен мъж. Отдалечението от родината ме превръща в капризно дете. Искам точно определена марка от една или друга стока, уточнявам цвета, аромата. Безброй пъти допълвам списъка, докато накрая глождещата ме носталгия не се уталожва.

Как са цветята в градината? Как е малкият ми брат, постъпил на служба в сухопътните войски? Завръща ли се в къщи поне веднъж месечно? Посрещат ли го с вкусни ястия и горещо саке? Какво прави малката ми сестра сега, когато моите мисли са отправени към нея? Какво ли е времето в Токио?

Всички знаят, че пощата се преглежда преди изпращането. От страх да не издадат тайни, свързани с отбраната, нашите военни изпращат до близките си изключително банални писма. Отговорите, които получават, са от същото естество. Дали след нашата смърт това отсъствие на каквито и да било оплаквания и на безпокойство ще ни обрисува като безстрашни герои?

Разчовърквам всяко дошло от Япония изречение, а моето семейство постъпва с писмата ми по същия начин. Боейки се да не размекне волята ми, мама никога не ми е писала, че й липсвам. За да не я карам да плаче, никога не съм й споменавал колко ме измъчва тази отдалеченост от родния край.

Между нас единствената позволена тема е смъртта.

Тя ми пише: „Умри без колебание за честта на императора, такъв път е очертала твоята съдба.“

Аз й отговарям: „Какво щастие е да се пожертваш за скъпата родина.“

Никога няма да споделя, че ще умра също така за нейна прослава. Тя няма да признае, че моята смърт ще я съсипе.

Свършвам писмото си така: „Според Конфуций «един преизпълнен с човечност мъж никога няма да приеме да съхрани своя живот с цената на тази човечност». Тази добродетел се е превърнала в опора на моето битие. Заклевам ви, почитаема майко, молете се час по-скоро да постигна този идеал“.