Шан Са
Момичето, което играеше Го (50)

50

Още на зазоряване пробягваме неуморно трикилометровото трасе покрай стената на казармата. Ритмичният ни тропот вдига облаци прах, патриотичните ни песни огласят простора. Колективното въодушевление стопля сърцето и разпръсква кошмарите.

Тази нощ бродех сред развалините от земетресението. Небето бе потъмняло от пушек. Привикнали към стенанията, ушите ми не долавяха печалното жужене на насекомите. Изтощен, исках да поспра. Ала земята навсякъде бе пропита с кръв. Препъвах се на всяка крачка, кълнях боговете, крещях проклятия, които продължаваха да отекват дори след моето пробуждане.

В умивалнята другарите ми прекарват цели часове пред огледаната, оформяйки квадратните си мустачки. Наплисквам главата си със студена вода и се поглеждам в огледалото. Когато се появява моят образ, неволно извръщам поглед.

Дали отвъд няма истина, от която се опитваме да избягаме?

Затаявам дъх и се оглеждам: късо подстригани коси, гъсти вежди. Недоспал съм и очите ми са зачервени. Изучавам голото си тяло: след бягането кожата ми е зачервена и вдига пара; вените по шията са изпъкнали; мускулите на ръцете са стегнати; върху лявото рамо се вижда дълъг белег, спомен от упражнение с щик, по време на което бях ранен. Изминали са двадесет и четири години от моето битие. Кой съм аз? Отговорът ми убягва. Поне знам защо живея: плътта ми е съзряла, мозъкът ми, който се бе съмнявал, обичал, вярвал, ще станат фойерверк в чест на родината. Ще избухна в нощта на победата.

В десет без петнадесет почуквам на вратата на ресторант „Шидори“. Стопанинът ми донася дегизировката. Облечен по мандарински, се измъквам на улицата от тайния изход.

Гледан от рикшата, градът си остава удивително спокоен. Безгрижието на китайците по тротоарите контрастира с чевръстия ход на нашите войници, които минават под строй. Магазините са разтворили врати, продавачите са подредили сергиите. Неуморните амбулантни търговци са захванали своите напеви. Питам водача на рикшата дали нощната стрелба го е събудила. Той се преструва, че не е чул въпроса ми.

На Площада на Хилядите ветрове, верни на своите навици, любителите са започнали игра. Вслушвам се в разговорите им. Отварят уста единствено, за да обсъдят партията го.

Накрая на горичката се появява китайката и като лекокрила птица притичва до нашата маса. По челото й са избили капчици пот.

— Извинете — казва тя, сядайки.

Разтваря вързопчето от син памучен плат и ми подава гърненцето от лакирано дърво с черните пулове:

— Хайде, ваш ред е.

Безразличието на тези хора към снощния инцидент ме смайва.