Шан Са
Момичето, което играеше Го (44)

44

Сред новите лица в казармата офицерът от разузнаването капитан Накамура се откроява сред нашите другари, които мислят единствено за жени. Той живее усамотено и въпреки своя чин, без да ще насърчава най-дръзки шеги по свой адрес, приемайки ролята на кьоген^[1].

В ресторанта той изпива едно след друго двадесет шишенца саке и заспива, като хърка шумно. Веднъж решаваме да му отмъстим за гръмкия сън. Блъсвам го с лакът и той се събужда. Започвам да го изпитвам като учител по дзен своя ученик:

— Да се яде, да се пие, да се ходи по жени е суета на сетивата. Капитане, коя е суетата на душата?

Той се изправя като излязло от гроба привидение и без да обръща внимание на смеховете ни, произнася напевно:

— Песента на щурците,

все по-тиха и по-тиха,

приглушена от есента.

Аз, който тъгувам по изтичащото време,

ще изчезна преди нея…

Да, суетата на душата е смъртта! Сдържам усмивката си и го питам:

— Капитане, коя е суетата на суетите?

Той се чеше смутено по главата=

— „Светът, в който живеем,

съществува не по-дълго

от лунен лъч, отразен от водата,

гребната в шепа…“^[2]

Суетата на суетите… суетата на суетите е…

За да го измъча още повече, аз произнасям отчетливо, сричка по сричка:

— Суетата е суетна, суетата на суетите е двойно по-суетна. Но суетата и суетата се унищожават взаимно. Суетата на душата е смъртта, суетата на суетите на душата е животът. Между живота и смъртта, какви сме ние?

Той се взира в мен. Изумлението му предизвиква нов взрив от смях.

Един следобед отивам да го посетя в стаята му и виждам там дъска за го. Веднага сядаме да изиграем една партия. За мое огромно удивление, макар в живота да е невъздържан и развейпрах, капитанът играе умело и непринудено. В казармата си е спечелил славата на побъркан: навсякъде вижда заговори. Върху дъската за игра тази натрапчивост се превръща в изключителна предпазливост.

След като губи играта, капитанът ме кани на вечеря. Няколко чаши саке са достатъчни, за да ни направят най-добрите приятели на света. Разговаряме за китайската литература. Той се изненадва, че говоря мандарински. Играта го, противопоставя един на друг двама души, но в живота им вдъхва взаимно доверие. Без колебание му разкривам сърцето си.

Една пекинка последвала своя съпруг, който заминал да следва в Токио. Човекът умрял от рак и я оставил сама на света с новородено на ръце. Жената знаела само няколко думи на японски и понеже нямала средства, започнала да търси работа от врата на врата. Така майка ми я нае като бавачка. Тя бе като дар, изпратен от Буда. Моите родители, както всички родители в Япония, ме бяха възпитавали с изключителна строгост. За най-дребната простъпка получавах две плесници. С пламнали бузи, просълзени очи и тъжно сърце тичах при моята китайка, която оплакваше злочестините ми. За да заличи болката, тя ме прегръщаше и ми разказваше легенди от своята страна. Китайският стана за мен език на мечтите и утехата. По-късно ме научи да рецитирам поеми от времето на династията Тан и да пиша. Преподаваше ми Беседите на Конфуций, разкри ми света на Сън в червените покои. Когато четях на глас тези текстове, пекинското ми произношение я караше да хълца от умиление. Тя кърми брат ми и сестра ми и ни опиваше със своята нежност. Сетне една сутрин изчезна. Година по-късно мама разсея надеждите ми: китайката била заминала за своята страна и никога повече нямало да се върне.

Моята изповед кара капитана да въздъхне. Той изпразва чаша саке и става. Подражавайки с жестове на актьор от но, с пръчица за хранене вместо ветрило, той запява:

„Дори да беше жив,

нищо не бе изгубено, а изчезнало.

За какво да живея след него,

когато като кичесто дърво образът му ту се явява,

ту изчезва от очите ми.

На този свят несигурен,

злочест е животът на човека.

Подобно разцъфнало цвете,

под вятъра на мимолетността,

който бушува през нощта,

на живот и смърт,

закривайки зад облаци

колебливия лунен зрак.

Наистина пред очите ми е нищетата на света…“^[3]

Обзет от печал, аз ръкопляскам. Капитанът се покланя, сетне изпразва нова чаша. После внезапно сменя темата:

— Знаете ли, че в центъра на града има площад, където китайците се събират да играят го? Гледката е доста странна. Играчите сядат пред разчертани маси и чакат някой да дойде да ги предизвика. Вие говорите китайски с чудесен пекински акцент, така че би трябвало да се облечете в цивилни дрехи и да изиграете там някоя и друга партия.

Обръща следващата чаша саке и продължава:

— Отдавна ме интересува тази тяхна игра, но така и не посмях да се приближа. Колкото и да ме уверяват моите информатори, че това са безобидни хора, аз съм сигурен в обратното. Откакто терористите се промъкнаха в града, държа под око всички. Тези хора се сдушават там, за да ни погубят. Играта на го е само за прикритие: именно на този площад, под предлог, че само си играят на война, нашите врагове готвят най-коварни удари.

Зачервен, капитанът изпада в някакъв въображаем свят. Преструвам се, че ми е интересно:

— Как бих могъл да се преоблека? Може би за това ще се наложи да наема стая в хотел?

Той приема въпроса ми на сериозно:

— Всичко ще си остане между нас. Аз ще ви прикривам. Още утре ще отидете при един от моите хора, който държи ресторант „Шидори“. Той ще ви достави необходимото. Ще ви обясни и как да се справите с недоверието на китайците. Терористите може и да са се оттеглили от града, но техните агенти пъплят наоколо. Готвят ново въстание. Само че този път ще ги хвана. Благодаря ви, че жертвате часовете си за почивка в служба на родината. Хайде, лейтенант, да пием за славата на императора.

Едва тогава осъзнавам, че това съвсем не е шега. Твърде късно е да се отказвам, затова изпразвам моята чаша саке и скрепявам нашия договор. Всъщност капитанът се оказва хитрец, а странностите му са само прикритие. Още докато съм влизал в неговата стая, той вече е знаел, че ще направи от мен шпионин. Играейки го, е плетял мрежата, която сега ме е стегнала: длъжен съм да вляза в кожата на китаец.