Шан Са
Момичето, което играеше Го (41)

41

На следващия ден в училище гледам високомерно моите съученички. Вчерашната болка все още не е напуснала тялото ми. Пари ми и ме сърби. Но в нея е моето достойнство. Облечена съм като всички останали в синя рокля, но зная, че вече съм различна.

След училище минавам по заобиколен път и се отбивам да видя сестра си. Тя седи до прозореца и плете. Излягам се срещу нея на плетеното канапе.

Сестрата на мъжа й е забременяла и Лунна перла се оплаква, че нейният корем все още е празен. За да я откъсна от тази натрапчива мисъл, я запитвам:

— Как можеш да разбереш дали си влюбена?

Тя избърсва сълзите си и избухва в смях.

— Я виж ти, да не си си харесала някое момче? Защо ми задаваш този въпрос?

Преструвам се на обидена:

— Щом не искаш да ми отговориш, аз си тръгвам.

— Защо се сърдиш? Искаш ли парче от сладкиша с мед и акациев цвят?

Лунна перла звъни на прислужницата и отново се захваща с плетката:

— Какво всъщност искаш да знаеш?

Скривам лице в една възглавница:

— Как можеш да разбереш дали си влюбена? Какво чувствуваш?

— Най-напред забравяш за света около тебе. Семейството, приятелите стават невидими. Ден и нощ мислиш само за един мъж. Когато го видиш, той изпълва очите ти със светлина. Когато не го виждаш, образът му разяжда сърцето ти. Непрекъснато се питаш какво прави той, къде се намира. Измисляш си свой живот, живееш единствено за него: очите ти гледат за него, ушите ти слушат за него.

Лунна перла отпива от чая и продължава:

— През този първи етап всеки от двамата не знае нищо за чувствата на другия. Това е най-болезненият момент. Сетне те разтварят сърцата си и за момент изпитват безумно щастие.

Сестра ми оставя ръкоделието и погледът се зарейва в пространството:

— Но след хубавото време идва бурята. Изведнъж влюбените попадат в мрак. Бродят из него пипнешком, пълзейки. Остаряват. Ще видиш, сестрице. Когато бъдеш обичана и когато обичаш, ще откриеш болката от живота върху нажежена до бяло скара. Вече в нищо няма да бъдеш сигурна.

Устните на сестра ми са напукани като земя по време на суша. Пълният й с омраза поглед дири невидимите виновници за нейното нещастие. Продължава:

— Ти ще имаш по-щастлива съдба. Ти си по-силна от мен. Ще съумееш да се пребориш с болката и да уталожиш гнева на боговете, които ни завиждат за нашата любов.

— Защо тогава хората се женят?

— Женитбата ли? — засмя се тя. — Тя е нещо студено, нещо блудкаво, церемония, която се прави заради родителите. Сега съм само сянка на онова, което бях. Семейството, което създадох, ми тежи. Има дни, когато ми се ще да съм само мебел. Без мисли, без чувства, за да мога да го чакам, да му сервирам, да запълвам неговото пространство, да утешавам предците му.

Лунна перла се изправя. Откъсва китка глицини, смачква ги между разтрепераните си пръсти:

— Ще ти кажа истината. Обичах моя съпруг. Дадох му всичко. Като копринена буба изтръгнах от себе си най-прекрасното, което притежавах. Сега вече съм само един безплоден пашкул. Зная какво ми остава да направя. Да му дам живота си. Нека да умра, за да живее той!

Обзема ме странно безпокойство. Под някакъв предлог ставам и се сбогувам с нея. Когато се озовавам на улицата, започвам да тичам. Чувствувам нужда да вдъхна живота, дърветата, топлината на моя град. Ще съумея да направлявам съдбата си и да бъда щастлива. Щастието е битка в обкръжение, игра на го. Ще убия болката, като я смачкам.