Шан Са
Момичето, което играеше Го (36)

36

Решавам да отида при проститутките, които ми възвръщаха увереността и ме възбуждаха. Мисълта за Светлина не ме напускаше и в насладата, която изпитвах, имаше нещо болезнено. Гейшата вече имаше покровител в лицето на един банкер. Започваше да си създава известност. Не след дълго вече посещаваше единствено висшите кръгове на обществото и изгубих следите й.

Срещнах я две години по-късно, през една мъглива вечер. От отсрещния тротоар я зърнах в една рикша. Беше с тежък кок и разкошна наметка.

Тя също ме видя, но се престори, че не ме е познала и се изгуби в мрака като някаква богиня, която се издига в небесата.

След като получих назначение в Манджурия, отидох на посещение у тях и бях приет от майка й. Дълго чаках в една празна стая и пиех саке. Тя се върна късно през нощта от някакъв официален прием. Беше облечена в черно кимоно, върху чиито поли имаше изрисувано на ръка сиво море със златни вълни. Косите й бяха влажни от ситния студен дъжд, който ръмеше навън. Тя ги избърса с носната си кърпичка. Не бях я виждал от години. Бузите й бяха леко хлътнали и подчертаваха строгостта на нейния поглед. Изглеждаше много изморена. Гледах лицето й, което бе вече лице на жена, и се почувствувах предаден.

Тя седна пред мен със сведен поглед и ръце върху коленете. Плахото й държание ми напомни нашата разходка в парка. Дълго мълчахме. Разделяше ни дълбока река, която нямахме сили да преодолеем.

— Заминавам за Манджурия.

Тя остана невъзмутима и каза само:

— Никога няма да ви забравя.

Тези думи ми бяха достатъчни. Поклоних й се дълбоко и станах. Тя остана неподвижна. Нито една сълза, нито една въздишка не белязаха това горчиво и избавително сбогуване.