Шан Са
Момичето, което играеше Го (31)

31

Вчера не срещнах Мин и безброй пъти се питах дали не е болен или пък не иска вече да ме вижда. Може би като мнозина студенти на неговата възраст той вече е сгоден? За какво му е да се интересува от някаква гимназистка?

И тази сутрин той не е на кръстовището. Негодуваща и печална, се заричам да го забравя.

Няколко иззвънявания привличат вниманието ми. Вдигам глава. Мин върти педалите право срещу мен.

— Какво ще правиш днес следобед? — извиква ми той.

Неволно му отвръщам:

— Ще играя го на Площада на Хилядите ветрове.

— Ще отидеш там друг ден. Каня те на обяд.

Без да ми остави време да отклоня поканата му, добавя:

— Ще те чакам на излизане от училище.

Преди да се разминем, той ми хвърля една банкнота.

— Това е за водача на рикшата. Така ще си държи езика зад зъбите.

По обед излизам от училище последна. Вървя с наведена шава покрай стената. Мин го няма до вратата; въздъхвам с облекчение и се качвам в една рикша. В този момент Мин се появява като привидение.

Той оставя велосипеда си и преди да успея да извикам от изненада се настанява до мен на седалката. Прегръща ме с ръка през раменете, а с другата пуска щората на рикшата, която стига до коленете ни. Едва тогава нарежда да ни откарат на Хълма на Седемте руини.

Рикшата се промъква по тесни улички. Далеч от чужди погледи, под пожълтялото от слънцето бяло покривало на рикшата, дишането на Мин става учестено. Пръстите му докосват шията ми, сетне се вплитат в косите ми и ме галят по тила. Парализирана от страх и от някаква непозната наслада, аз затаявам дъх. Виждам под щората равномерното движение на краката на водача. От двете страни се редят тротоари, кучета, деца, минувачи. Ще ми се тази монотонна гледка никога да не свършва.

По нареждане на Мин водачът спира пред един ресторант. Мин се разполага като у дома си и поръчва юфка. Малкият салон веднага се изпълва с мирис на кухня, примесен с уханието на първите цветя. Съдържателят ни сервира и се оттегля да продължи да дреме зад тезгяха. Пред отворената врата нахлува лятното слънце. Запазвам мълчание и се съсредоточавам върху храната, а през това време Мин държи реч за класовата борба. Сетне добавя, че никога не е виждал момиче да яде като мен. Не отговарям на закачката му. Всичко ме дразни. Младежът е свикнал със срещи от този род, но аз нямам представа как трябва да се държи една любовница. Мин ме спасява от това неудобство, като ми предлага разходка по Хълма на Седемте руини.

Започваме да се изкачваме по сенчеста пътека, край която се стеле килим от жълти глухарчета и червени камбанки. Младата трева е израсла нагъсто покрай каменните блокове от опушен гранит, останки от изгорял дворец. Мин ме кани да седна върху изваян в мрамора лотосов цвят и ме съзерцава. Мълчанието ме измъчва. Навела глава, аз поклащам с върха на обувката си един стрък лютиче.

Не зная какво да правя. В ученическите романи като Мандарински патици или Диви пеперуди описанието на младежа и на младата жена сами в градината е най-вълнуващият момент от любовната история: те имат да си казват толкова неща, но от свенливост не смеят да се разкрият. От толкова много сравнения с герои от евтини романчета ми се струва, че и двамата сме смешни. Какво очаква от мене Мин? А аз от него?

Не чувствувам нищо, което да напомня вълнението по време на нашата първа среща, трепета всяка сутрин на път за училище, когато виждах Мин само пътем. Дали нашата история вече не е към своя край и дали любовта не съществува единствено в самотата на моето въображение?

Ненадейно Мин поставя ръка на рамото. Трепвам. Каня се да се освободя от неговата прегръдка, когато с върха на пръстите си той започва да ме гали по веждите, клепачите, челото, брадичката. Всяко негово движение ме кара да потръпвам. Бузите ми пламтят. Срам ме е и се боя да не ни забележат през листака. Нямам сили да се съпротивлявам.

Той привлича главата ми към себе си. Сантиметър по сантиметър лицето му се приближава до моето. Различавам луничките по бузите му, наболите мустачки, колебанието в очите му. Твърде горда съм, за да издам моя страх и вместо да се противя, просто падам в прегръдките му. Устните му докосват моите. Те са сухи, но езикът му е влажен. С удивление усещам как той прониква в устата ми. Сякаш ме поглъщат талази.

Ще ми се да плача, но сълзите така и не потичат. Ноктите ми дращят гърба му и той изохква. С притворени очи, пламнали бузи и сини сенки под очите, Мин ме целува с опиянението на студент, който чете рядка книга.

Отвъд върховете на дърветата градът се губи в леката мъгла. Мълчанието ми не стъписва младежа. Той ме отвежда в манастира върху билото на хълма. Там поръчва на един послушник да ни донесе чай. Напълва чашата ми и започва да чопли динени семки, да съзерцава гледката и да си подсвирква. Отбягвам неговия поглед и погледите на монасите, които ме заглеждат. Изпивам си чая, ставам, приглаждам измачканата си пола и бързешком слизам по стълбите.

Слънцето, маска от червен лак, клони към хоризонта. Отвъд градските стени стопилият се сняг е разкрил черното поле. Селата се сливат с пръснатите около тях ниви. Дърветата се снишават и чезнат сред гънките в мантията на сумрака.

През нощта сънувам как братовчедът Лу нахлува в стаята ми. Той се приближава до мен, взема ръката ми и я притиска до гърдите си. Отвратена, опитвам да се отскубна, ала пръстите му продължават да упорствуват, да ми вливат от своята топлина. Обзема ме странна слабост.

Ужасена се събуждам, плувнала в пот.