Шан Са
Момичето, което играеше Го (27)

27

Години наред всяка сутрин съм минавала пред храма на Белия кон, а Мин е поемал в обратната посока, без дори да се забележим един друг. От седмица насам той се появява всеки път, когато отекват камбаните на светилището.

Преди да изляза от къщи, се промъквам в стаята на мама с овалното огледало, в което мога да се видя от глава до пети. Моят бретон вече ми се струва детински. С помощта на две фиби, украсени с миниатюрни бисери, което съм взела на заем от сестра ми, аз го прибирам и откривам челото.

Докато приближавам кръстовището, сърцето ми се разтуптява и със затаен дъх търся да видя велосипеда на Мин.

Най-сетне го зървам да изкачва наклона. Когато стига до билото, той спира и ми махва с ръка. Силуетът му се откроява на фона на небето. Вятърът люлее клоните на дърветата с накацали по тях птици, огласящи въздуха с весело цвърчене. Минават неколцина даоистки послушници със сведени погледи. Един уличен търговец разпалва мангал. Топлите кнедли разнасят апетитното си ухание.

В училище въобще не слушам учителя, а безброй пъти си представям Мин на велосипеда. Спомням си блесналите му очи под шапката, начинът, по който вдига ръка за поздрав, придържайки книгите под мишница. Бузите ми пламтят. Неволно отправям нелепа усмивка към черната дъска, върху която сякаш виждам как той ловко преминава между думите и цифрите.