Шан Са
Момичето, което играеше Го (24)

24

След кратка размяна на любезности научавам, че мадам Виолет, господарката на Масайо, също е от Токио. Срещата със землячка на тази чужда земя предизвиква у мен онази радост, примесена с тъга, която сближава съвършено непознати хора. Тя веднага ме черпи със саке и ме отрупва с въпроси за моя живот. Аз на свой ред започвам да я разпитвам за нейното семейство. Разправя ми, че нейният мъж и децата й са загинали по време на земетресението. От ръкава на кимоното изважда малко детско сандалче, едничък спомен, останал от нейния син.

Минали са четиринадесет години и вече бях успял да прокудя в най-затънтените ъгълчета на паметта си картините от това земетресение. Плачът на мадам Виолет ме връща към онези изпълнени със смърт дни.

Бедствието стана по обяд. Тъкмо биеше звънецът за края на последния час. Внезапно столовете изпопадаха, разлетя се тебешир. Помислих, че съучениците ми си правят шега и започнах да се смея и ръкопляскам, ала в този момент черната дъска се срути и трески от нея нараниха неколцина от нас. Стените се люлееха. Чиновете от масивно дърво започнаха да се местят от единия до другия край на стаята. Притиснато от тях, едно момче се разпищя. Едва успяхме да го измъкнем, когато от стените се зарони мазилка и заваля върху нас като дъжд.

Целият в бял прах, нашият учител изтича, отвори прозореца и ни заповяда да скачаме. Пръв се хвърлих навън. Класната ни стая се намираше на втория етаж. Успях да се приземя на четири крака в тревата, без да пострадам. Останалите ме последваха. Момчетата, наскачали от горните етажи, си бяха изкълчили глезените и ние ги издърпахме за раменете настрани в градината. Фасадата на нашето училище се люлееше. Трите главни входа бълваха ученици. Голошави, с изпокъсани униформи и окървавени ризи, те се бяха боричкали, за да изскочат час по-скоро навън. Внезапно бавно и сигурно сградата се прекърши през средата, увличайки и двете крила.

Градината бе почерняла от народ. Хората крещяха, стенеха, тичаха, пълзяха. Земята се огъваше. Настланата с камък алея под краката ми, по която бях минавал безброй пъти, се виеше подобно на панделка. Дърветата, за които се хващахме, се люлееха и накрая ни запращаха на земята. Напразно се вкопчвахме в тревата, в стъблата на храстите. От недрата на земята се надигаше тайнствен грохот и напомняше свличащи се камъни и раздирана коприна.

Трусовете престанаха. Учителите и възпитателите ни събраха и ни накараха да седнем в кръг по средата на игрището. Забраниха ни да мърдаме оттам и се заеха да помагат на ранените и да броят отсъствуващите. Зърнах отдалеч малкия ми брат. Просълзих се от радост. Едно момче от множеството се разплака, а след него и всички ученици.

Забраниха ни да се приближаваме до развалините и да дирим оцелели: трябваше търпеливо да дочакаме да пристигне помощ. Ала в пет часа следобед все още никой не бе дошъл. Вятърът ставаше все по-силен. От сградата изригнаха пламъци и скоро оттам се издигна стълб черен дим, изви се на вихрушка, която започна да ни задушава. Възползвайки се от настъпилото объркване, прескочих полусрутената ограда и се озовах на улицата.

Гледката, която ме очакваше там, бе като от пъкъла. Токио бе изчезнал. Някои постройки все още стояха прави, подпрени една в друга, но улиците бяха затрупани от камари тухли, дървета и стъкла. Хора търсеха близките си и напразно викаха имената им. Някакъв побъркан бродеше из развалините и се кикотеше. Три сестри-мисионерки бяха клекнали пред развалините на една църква и разчистваха с голи ръце, за да открият някой оцелял.

Къщите горяха. Вятърът раздухваше пламъците и разпространяваше пожара. Към шест часа вечерта в небето се виеха облаци пепел и нощта сякаш настъпваше преждевременно. Последвалите събития са объркани в паметта ми. Вървях опипом сред задушливия мрак. Пътят ми бе преграден от камъни, поток бежанци и от трупове. Не помня как съм стигнал до вратата на нашата къща. Видях майка ми да седи на дънера на едно дърво, натрупала пред себе си имуществото, което бе успяла да спаси. Пред нея, прегърнала краката й, седеше малката ми сестра. Стъпките ми я извадиха от унеса и тя живо обърна глава. Начинът, по който се втурна към мен, ми даде да разбера, че някакво голямо нещастие ей сега ще ме прониже като стрела.

— Татко го няма вече.

Прекарах цялата нощ до премазаното тяло на баща ми. От лицето му се излъчваше спокойствие на човек, който вижда рая, а ръцете му бяха вкочанени от ледения студ на мрака. От време на време ставах и отивах до другия край на градината да погледна към града. Токио гореше като огромна клада.

Според легендата Япония е плаващ остров върху гърба на морска котка, чиито движения предизвикват земетресенията. Опитвах се да си представя чудовищните форми на това животно. Болката ме караше да бълнувам като трескав. След като не можехме да убием божеството, трябваше поне да превземем континента. Огромният и стабилен Китай се намираше на един хвърлей място. Именно там ще осигурим бъдещето на нашите деца.

Пристигането на Масайо ме откъсва от този разговор, който започваше да става непоносим. Тя се покланя до земята на своята господарка, която плаче беззвучно. Сетне ме дръпва за ръкава и ме отвежда в стаята си.