Шан Са
Момичето, което играеше Го (21)

21

Площадът на кметството е почернял от народ. С кошница в ръка влача след себе си Лунна перла. Тя се оплаква от навалицата, от цената на зърното, от липсата на дивеч на пазара. Приказлива и нервна, тя одумва направените от нас покупки. Ядосвам се на непрестанното й хленчене и бързам да се отърва от нея.

От три години насам животът й е един непресъхващ поток от безнадеждност. Колко ми е жал за моята сестра, която преди бе толкова весела с черните си плитки, пристегнати с огненочервени панделки. На времето тя не се свърташе на едно място: ако сядаше, това бе само за да скочи незабавно и непрекъснато ни заливаше със заразителния си смях.

Днес няколко накъдрени кичура се подават изпод качулката на главата й и печално се ветреят покрай бледото й лице. Косите й са изгубили предишния си блясък и я правят да изглежда още по-повехнала.

Дръпвам я за ръката:

— Защо не се разведеш?

Тя ме гледа, широко разтворила красивите си бадемови очи. По лицето й се стичат сълзи.

— Сестрице, та той ме обичаше!… Кълнеше ми се, че съм единствената жена на неговия живот!… Не вярвам да е забравил за своята клетва. Просто не може да устои. Снощи го проследих… Отиде на театър с някаква демимонденка, някаква развратница, която му позволяваше да я гали в ложата…

Не знам какво да й кажа. Новите нрави осъдиха полигамията, но мъжете си остават все така лекомислени, а жените продължават да страдат както преди. В това отношение родителите ми са много напредничави. В едно време, разкъсано между традицията и модерния живот, те насърчиха сестра ми да се омъжи по свой избор. Този брак по любов се оказа истинско нещастие.

Хората се извръщат и ни гледат. Разтърсвана от ридания, Лунна перла не си дава сметка колко е смешна. За щастие в този момент минава рикша. Спирам я, настанявам в нея сестра си и казвам на човека да я откара в къщи. Замаяна от болка, тя не се противи.

Продължавам с покупките, поръчани от мама. Всяка неделя сутрин селяни и ловци от околностите се събират тук. Те пътуват по цяла нощ и зъзнейки, очакват отварянето на градските порти. Приключвам, когато слънцето е вече високо в небето. Тази сутрин снегът е започнал да се топи и хората газят из ледената каша. Отправям се към една чайна. Пред вратата има мангал. Настанявам се пред тезгяха и си поръчвам чай с бадеми и лешници. Момчето веднага ми сервира: от чучура на грамадния чайник, украсен с дракони, потича вряла вода и струята пада право в чашата, поставена на цял метър разстояние. Зад мен някой запява:

„Родно село край брега на Амур,

накрай безкрайна борова гора,

как да забравя твоята прелест?

Как да изоставя на нашествениците

Моята майка, моите сестри?“

През множеството преминава тръпка. Тази песен е забранена. Човекът, осмелил се да я запее, рискува да попадне в затвора. Срещам удивени погледи, пребледнели лица. На десет крачки от мен смелчагата продължава да пее, последван от други гласове. Все повече народ се включва в хора и песента се разнася из целия пазар.

Полицаи засвирват тревога. Дочуват се смехове. Като по даден знак някакъв селянин, наведен над кошница с яйца се изправя с пистолет в ръка. Малко по-нататък друг започва да измъква от купчина слама пушки и да ги раздава. Въоръжените мъже се отправят към кметството, разблъсквайки минувачите. Тезгяхът за чай се срутва с оглушителен трясък. Множеството ме повлича.

Хората плачат, крещят като луди. Вече не могат да се различат тези, които нападат представителите на властта, от останалите, които се мъчат да избягат. Човешкото море ме носи към оградата на кметството, където престрелката става все по-силна. Опитвам да се измъкна, но изпадналите във възбуда хора около мен не ми обръщат внимание. Препъвам се в нечие тяло и се просвам на земята. Ръцете ми опират в студена мокра куртка. Прободен с нож полицай ме гледа с бялото на очите си. Изправям се. Някакъв селянин вдига пушка за стрелба и ме блъсва с лакът. Отново падам върху трупа. Започвам да крещя.

Един младеж се навежда над мен и ми протяга ръка.

Надигам се. Мургавият студент ми се усмихва.

— Елате — казва ми той.

После кимва на друг студент, който се приближава. Той ме поглежда надменно и ме улавя за другата ръка. Двамата ме подкрепят и си пробиват път през навалицата.

По улиците се вихри същинско сражение. Двамата студенти бягат, като ме влачат със себе си. Те като че предварително знаят къде има полицейски постове, нападнати от въстаниците, заобикалят опасните места и накрая спират пред разкошен дом.

Единият отключва вратата. Пред него се разкрива запусната градина, в която от снега стърчат минзухари. Къщата в европейски стил има извити арки и ромбовидни прозорци.

— Тук живее Дзин — казва ми мургавият студент, като ми посочва своя другар. — Аз се казвам Мин.

Мин ми обяснява, че собственичката е леля на Дзин и е заминала за Нанкин. Така че Дзин с радост е приел да пази имота.

Младежкият му плътен глас напомня гласа на певеца от преди малко.

— Ами ти?

Представям се и запитвам дали мога да се обадя по телефона.

Дзин отвръща нервно:

— Хората от съпротивата са прекъснали линиите.

Виждайки отчаянието, което се изписва върху лицето ми, Мин предлага да направи опит заради мен.

По стените в салона има следи от свалени картини, а подът, покрит с червен лак, е издраскан от липсващи мебели. По етажерките на библиотеката са наредени стотици книги, а други са нахвърляни безразборно по пода. Върху ниските маси се валят препълнени пепелници, мръсни чинии и чаши, смачкани вестници. Сякаш предната вечер тук е имало събрание.

Мин отваря вратата към една спалня, в която леглото е застлано с покривка от коприна на хризантеми. Той взема телефона от малка масичка, но линията е прекъсната.

— Ще те придружа, когато всичко се успокои — казва ми приветливо той. — Тук си в безопасност. Гладна ли си? Ела и ми помогни да сготвим нещо.

Докато Мин приготвя юфката, чисти зеленчуците и реже месото, Дзин седи на една табуретка до прозореца и се вслушва в идващите отвън шумове. Дочува се откъслечна стрелба. При всеки изстрел върху устните му се появява подигравателна усмивка. Нямам представа какво ще стане с моя град. Мисля си, че онези селяни са от Обединената съпротива срещу японската армия. Във вестниците пише, че били разбойници и ограбвали, палели, отвличали граждани за заложници, а с парите от откупа набавяли оръжие от руснаците. Тревожа се какво става с моите родители, с Лунна перла в залутаната из улиците рикша. Сядам, ставам, разхождам се насам-натам, разгръщам книгите, сетне се тръшвам на една табуретка срещу Дзин.

И аз като него започвам да се вслушвам в шума отвън.

Само Мин запазва спокойствие и си подсвирква някаква оперна ария.

От тенджерата се разнася прелестно ухание. Скоро Мин ми поднася тържествено огромна купа юфка с говеждо и зеле в кисело-сладък сос. Подава ми и чифт пръчици.

Едва тогава си спомням, че у дома ме очакват за празненството по случай моя шестнадесети рожден ден.