Шан Са
Момичето, което играеше Го (19)

19

Хуан прави пред мен странно признание:

— Баща ми е много богат, а аз съм принудена да прося от него. Ядосва се всеки път, когато му поискам пари и накрая ми хвърля на масата половината от исканата сума.

Сетне продължава:

— Ще се омъжа за възрастен мъж, който ще ме глези.

Няколко дни по-късно тя ми дава да разбера, че е влюбена в някого.

— Разбираш ли? Един мъж се различава от момчетата с мустачки, които се навъртат край колежа. Той отгатва мислите ти, знае как да ти достави удоволствие. Редом с него вече не съм момиче, а богиня, носителка на мъдростта, древна душа, идваща от дълбините на времето, преживяла всички епохи, която той съзерцава с любопитството на новородено.

Макар Хуан да е вече моята най-добра приятелка, никога не мога да разбера докрай смисъла на това, което ми казва. Притворната й душа се люшка между мрака и светлината. Нейното шумно и дискретно битие е изпълнено с тайнственост въпреки всичките й признания. Този понеделник сутринта тя пристига на училище възбудена и изморена. По плитките й личи, че си е къдрила косата, а след това я е изглаждала. Пияна от радост, чиято причина е известна само на нея, тя заявява:

— Най-доброто доказателство за любовта, което един мъж може да ти даде, е търпението, с което гледа съзряването на една девица.

Изчервявам се и не мога да кажа нищо. Тя обаче ни най-малко не се притеснява да говори за тези интимни неща. Въпреки всичко откривам някаква възвишеност в безсрамните й изповеди. Част от света все още ми убягва. Чувствувам се като сляпа, която не е познала красотата на слънцето.

Тогава питам Хуан:

— Как да изляза от мрака, който ме обгръща?

Тя се преструва, че не ме е разбрала.

— Как да стана жена?

Тя изблещва очи и възкликва:

— Ти си луда. Колкото се може по-късно!