Шан Са
Момичето, което играеше Го (18)

18

Има дни, когато, изпълнен с нов прилив на воля, мога да наблюдавам невъзмутимо смъртта в лицето. Откликнал на призива на родината, аз следвам със затворени очи моята участ на войн на императора. Ала пътят на един герой не е толкова прав, колкото си го представят. Той се вие из стръмната планина на саможертвата.

Тази сутрин се събуждам, легнал по корем направо върху изсушената от слънцето земя. Топлината, която се издига от нейните недра, ме приспива. Клепачите ми тежат и дълго не мога да отворя очи и да видя надгробния камък, който се намира досами лицето ми. Лежа върху гроба на мама.

Сподавям вик на отчаяние и този път наистина се събуждам. Зимното слънце все още не се е показало. Реквизираната стая в тази селска къща напомня гробница. В мрака се дочува хъркането на моите войници. Кой би могъл да разтълкува съня ми? Как да разбера дали той не е предзнаменование? Дали не е послание, изпратено от моята майка, преди тя да напусне този свят? Кой би могъл да ми каже, на хиляди километри от Токио, дали мама е жива и здрава?

От години непрекъснато мисля за смъртта и тя постепенно е станала лека като перце. Никога обаче не съм се готвил за смъртта на моята майка, чиято тежест не бих могъл да понеса.

Родината и семейството са две непримирими неща. Войникът неизменно убива щастието на своите близки. Ако моето съществуване бъде полезно с нещо, то нацията дължи това на себеотрицанието на една жена.

Опипвам в тъмното и намирам парче хартия и парче молив. Не мога да различа какво пиша, но съставям кратичко писмо, в което разказвам на мама колко много съжалявам. Толкова дълго съм я пренебрегвал!

Сгъвам писмото на четири и го пъхам под възглавницата. Колко ли дни ще трябва да минат още, преди да влезем във връзка със света?