Шан Са
Момичето, което играеше Го (13)

13

В девическия колеж се отегчавам.

Националното ни образование ни превръща в смешни преструвани и един ден моите съученички ще станат съвършени светски жени. Хуан, най-красивата от тях, има грижливо оскубани вежди, които очертават над очите й два полумесеца. Тя непрекъснато ги свива, вдига и отпуска. Престорената й веселост, предвзетия й смях не могат да прикрият мъките на пубертета.

Джоу, най-грозната, има най-разкошните коси от целия ни клас. Неугледната физиономия й позволява да говори с презрение и язвителност. В това й е чарът. Разправят, че нейната майка, дъщеря на маршал, силна като монголски борец, успяла да се наложи в Столицата благодарение на своето тегло.

В междучасието момичетата говорят за кинозвезди, за рокли, накити, бракове и за тайните връзки на императрицата. Никой не чете новата литература с нейните остри критики към едно прогнило общество; никой не споменава за политическите събития, които от ден на ден стават все по-тревожни. От ръка на ръка се предават любовни романчета, над които всички охотно леят сълзи. Независима Манджурия ни откъсва от останалата част на Китай. Тя се е превърнала в инкубатор, където копринени буби плетат нежните нишки на пашкулите, за да измрат накрая във врялата вода.

След училище отивам на Площада на Хилядите ветрове. Играта го ме пренася в един свят на движението. Непрекъснато променящите се фигури ми позволяват да забравя блудкавото ежедневие.

В училище моите съученички ме наричат „чужденката“. Те гледат на моята пристрастеност към го като на някаква налудничава приумица. Играчите пък предпочитат снизхождението, което им прави чест, и ме приемат като някакво своенравно момиченце.

Преди двадесет години, след сватбата, баща ми успял да убеди дядо да го изпрати да учи в Англия. Една година по-късно той се завърнал пропит със западната култура и отправил предизвикателство към традицията. Поверил сестра ми Лунна перла на грижите на своята майка и отвел съпругата си да странствуват заедно на Запад. В Пекин, където живеели двете семейства, избухнал скандал. Бащата на майка ми, оттеглил се от дворцовата длъжност велможа, прекъснал връзките си с дядо ми по бащина линия, който все още заемал такава длъжност. Така че аз съм родена сред лондонската мъгла. Болезненият характер на едно такова неуместно раждане незабавно се проявил в прищевките на обърканата ми душа. За съжаление нямам никакъв спомен от ранното си детство. След рухването на Империята двамата старци се бяха помирили, обединени от омразата към републиканците. Умряха почти едновременно. След като се завърнаха за погребенията, моите родители се подчиниха на волята на баба ми и ние напуснахме Пекин, за да се заселим в този град, където моите прадеди имали ловно имение.

Баба ми, чиято мечта бе мирът, умря към края на войната от 18 септември 1931 година. Пет дни след поражението китайските войници намериха убежище в нашия град. Те изкъртиха входната врата и нахълтаха у дома, където настаниха ранени.

След това японците ни наложиха обсада. Бомбардировката продължи три дни. Един снаряд улучи нашата къща и голяма част от ценните ни мебели се превърнаха в пепел. Китайската армия капитулира и войниците повече не се мярнаха. Понесе се слух, че три хиляди души били разстреляни някъде извън града.

След смъртта на баба животът ни продължи да тече все така бавно. Японците поставиха нов кмет. Барикадите изчезнаха. По покривите се развяха противникови знамена. Японски магазини отвориха врати, а в ресторантите традиционната бяла памучна завеса отстъпи място на платове с японски букви върху тях. По улиците плъзнаха тълпи японки с високи лъскави кокове. Тесните кимона спъваха движенията им и ги принуждаваха да ситнят, тракайки с дървените си обувки по нашите павета.

Наложи се да построим нова къща. Бяхме обеднели от инфлацията и мама отпрати камериерките, като задържа единствено готвачката и една прислужничка. Разорената аристокрация отстъпи място на новобогаташите, които донесоха в града една натруфена веселост. Появиха се хотели, луксозни магазини и изискани ресторанти. Никога преди по улиците не се бе ширило такова благоденствие.

Всеки от родителите ми намери свой начин за бягство от действителността. Баща ми се зае с ожесточение да съставя антология на английската поезия. Мама пък започна да преписва неговия ръкопис, рисувайки красиви извивки на мястото на небрежния му почерк.

Тя заключи грижливо своите отвъдморски спомени в един сандък. Използвам всяко нейно отсъствие и отмъквам ключа, скрит в една ваза. Снимките, дрехите, писмата и платовете с причудливи шарки излъчват омаен мирис. Това ухание не напомня нито мускус, нито кедър, нито сантал, нито цветята от нашите градини, нито дърветата от нашите градове и ме пренася в един друг свят.

Мечтанията само усилват моята печал.