Шан Са
Момичето, което играеше Го (1)

1

На Площада на Хилядите ветрове играчите на го са целите в скреж и приличат на снежни човеци. От носа и от устата им излиза бяла пара. Ледените иглички, щръкнали по перифериите на шапките им, сочат към земята. Небето е седефено, аленото слънце пада, пада. Къде ли пропада слънцето?

Кога този площад е станал място за срещи на любителите на го? Нямам представа. От толкова много игри гравираните върху гранитните маси табли са се превърнали в лица, мисли, молитви.

Стиснала в маншона грейката от бронз, аз потропвам с крака, за да раздвижа кръвта си. Моят противник е чужденец, пристигнал тук направо от гарата. Играта се разгорещява и чувствувам как ме облива приятна топлина. Светлината на деня помръква и пуловете едва-едва се различават. Изведнъж някой драсва клечка кибрит. В лявата ръка на моя противник се появява свещ. Другите играчи са си тръгнали. Знам, че на мама й призлява, когато нейната дъщеря се прибира толкова късно. От небето се спуска нощ и се надига вятър. За да брани пламъка, мъжът прави завет на свещта със скритата си в ръкавица ръка. Изваждам от джоба си шишенце ракия, която опарва гърлото ми. Пъхвам го под носа на непознатия. Той ме поглежда недоверчиво. Брадата, с която е обрасло лицето му, не позволява да се разбере на колко е години. Дълъг белег се точи от края на веждата, минава през дясното му око, което стои затворено. Мъжът се начумерва и изпразва на един дъх шишенцето.

Тази нощ няма луна, вятърът проплаква като новородено. Над нас някакъв бог влиза в схватка с богиня и разблъсква звездите.

Мъжът преброява няколко пъти пуловете. Победила съм го с осемнадесет точки. Той въздъхва и ми подава свещта. Изправя се, като разгъва исполинската си снага, взема си багажа и тръгва, без да се обърне.

Прибирам пуловете в дървените гърненца. Те поскръцват между пръстите ми. Сега съм сама с моите войници и задоволеното си самолюбие. Днес отбелязвам стотната си победа.