Мирча Елиаде
Адио!…

Ако някой ден се реша да напиша пиеса за театъра, ето как бих я направил:

Актьор се появява пред завесата и като се приближава до рампата, казва: „Адио!“… оглежда бавно цялата зала, сякаш търси някого и извиква втори път: „Адио!“ С разбиране и с чувство (нали е актьор!) той вдига ръце нагоре, сякаш прави жест за сбогом, и дискретно, дори малко натъжен (иска да ни внуши, че няма друг избор!) се отделя бавно, като накрая съвсем изчезва зад завесата.

Разбира се, публиката няма да ви разбере. Ще помисли, че това е част от мизансцена на пиесата, и ще чака да види какво ще стане по-нататък. Някои ще се обърнат, ще отправят погледи към дъното на залата, ще се разприказват помежду си. Напразно. Завесата няма да се вдигне. Но зад сцената ще се разнесат разни шумове, след малко и гласове, вик на жена, после ще се обадят други (повече мъже) и сякаш заедно ще произнесат един и същи текст, съставен от кратки, по-скоро заплашителни изречения. В дъното на залата — зрителите там са главно студенти — ще започнат да се смеят. Някои ще станат от местата си, надявайки се, че по този начин ще разберат какво се е случило, но останалите ще протестират, ще викат: „Долу! Сядайте долу!“ И после онези от първите редове изведнъж ще започнат да ръкопляскат, а след тях и цялата зала — ще се чуят шумни аплодисменти и викове, младите студенти ще затропат с крака по пода.

Тогава от единия край на залата се надига някакъв мъж на средна възраст, с блед, меланхоличен израз, и се отправя към сцената. За миг ръкоплясканията ще спрат, но после отново ще продължат, все така бурни, докато мъжът вдигне ръце нагоре и преди да настъпи пълна тишина, ще заговори. (Но първите му думи няма да се чуят. Зрителите ще се питат: „Какво каза? Какво каза?“)

— От името на режисьора и от името на моите колеги ви моля, ви молим да запазите тишина. Трудно ми е да ви обясня защо, но повярвайте ми, опитах се да се откажа: „Изпратете друг, господин режисьор — му казах, дори настоях. — Изберете друг, който умее да говори направо. Дариус или пък Мелания. Вие знаете — обърнах се аз към режисьора, — познавате ме добре: не мога да говоря направо. Позволете ми да им обясня защо тъкмо сега, в началото на есента, слънцето залязва към полунощ и тогава ще намерите десетки, безброй различни и очарователно съблазнителни илюзии, образи и алегории. Но защо тъкмо аз, и точно сега, когато още не съм изкарал първата сцена?“…

— По-високо! Говори по-високо! — извика някой от дъното на залата.

— Ще ми бъде трудно, защото моят монолог… Мога да ви кажа това: само заради монолога от второ действие отказах няколко ангажимента в провинцията, твърде отговорни роли…

— По-високо! — извикаха отново.

— Казах ви, че ще ми бъде трудно, защото монологът, за който ви говорих, трябва да бъде произнесен почти sotto voce^[1]. Ще се провра между бъчвите, ще гледам към вас, ще го изпълнявам, но вие няма да ме чувате. И няма да ме виждате, защото между нас и вас ще бъде завесата.

— Господине, говорете по-високо! — извика някаква дама и рязко стана от мястото си. (Дама на възраст.)

Някои се разсмяха, други изръкопляскаха. Но отново се разнесе едно строго „Шшшт!“… И залата потъна в невероятна тишина, прекъсната след няколко мига от мощен глас, който премина отвъд завесите. Сякаш беше заповядал нещо, защото се чуха викове и дори плач, съвсем близо до сцената. Сигурно беше жена. Актьорът обърна учудено глава.

— Как бързо минава времето, тук, при вас! — възкликна той. — Сякаш лети! Вече стигнах до третата, може би най-мистериозната сцена, във всеки случай тя е най-трагичната. Повярвайте ми, трудно е, да, трудно е… Как да ви обясня? Зная какво би искал режисьорът. Би искал да ви кажа любезно и с много симпатия, че ние, така както е прието, започнахме спектакъла в осем и трийсет и затова моля да бъдете добри и да не вдигате много шум. Наистина, тази завеса е вече стара, но е солидна и може да поглъща шумовете. Но ако се смеете много силно, ако ръкопляскате или тропате с крака по пода, се чува и през нея. А има много важни сцени: монолози, които се произнасят почти шепнешком, едва доловими диалози, и тогава защо да отговарям веднага, ако се обади някой зрител? Отговаряме, когато решим, че е необходимо. Разполагаме с време. Повтарям: Спектакълът би трябвало да приключи в единайсет и трийсет и пет — но в действителност имаме време. Не бързаме.

Сигурно искаше да се усмихне, но размисли и поглади брадата си с ръка. И тъкмо тогава завесата се разлюля от единия до другия край, сякаш духна вятър, и се дочу някакъв глух шум, чийто произход не можеше да се различи.

— Падна някой! — възкликна един младеж от първия ред и стана прав.

— Виждате ли, тъкмо това исках да ви кажа — продължи актьорът. — Няма да се разберем. Отначало повярвах, че е виновна завесата, но тя ни раздели. Поради простия факт, че вие представлявате публиката, а ние — актьорите, и че ни разделя цяла пропаст. Но не е така. Каквото и да говорим — и от едната, и от другата страна на сцената сме хора. Значи е заради времето. Ние имаме време, не бързаме и тогава всичко, което си казваме ние, между нас, чисто и просто…

Поколеба се за миг и отново поглади брадата си с ръка.

— Всъщност не е чак толкова просто — добави той. — Но ние няма да се разберем. Не можем да се разберем, защото само привидно говорим един и същи език. Кой от вас не разбра тази проста, патетична, ако не и трагична дума: Адио? И все пак, когато преди малко моят колега ви обясни, че това беше всичко, че това беше всичко, което имахме да ви кажем, вие избухнахте в смях, започнахте да аплодирате, да тропате с крака… Но още веднъж и директорът, и ние, актьорите, ви молим само за едно: за тишина. Или ако нямате търпение да изчакате края на спектакъла, в единайсет и трийсет и пет, можете да си вървите, да се приберете вкъщи. Сигурно имате достатъчно друга работа…

Поклони се, сякаш искаше да се оттегли. Но изведнъж седналите на първите редове зрители рязко се надигнаха. Един от тях дори се опита да извика: „Ние не сме обикновена публика!“ Имаше нисък глас, изглеждаше развълнуван и думите му едва се чуха. Но съседите му от първите редове го подкрепиха:

— Ние не сме обикновена публика! — повториха те. — Ние сме информирани, подготвени…

— През лятото — продължиха някои от тях. — Четохме сериозни книги.

— Учихме — добавиха други. — Подготвени сме.

— За да ви разберем! — отново избухна господинът с плътния глас. — Очакваме есента… Очакваме есента — повтори той и се задави от вълнение, без да може да продължи.

— Лятото отминаваше — започна зрителят до него.

— Но не съжалявахме — продължиха останалите.

— Казвахме си: „Няма нищо! Няма нищо! Наесен театърът ще започне пак…“

— Театърът! — обадиха се изведнъж няколко ентусиазирани студенти и скочиха от местата си. — Живот, идеи, въображение…!

— Когато прочетох заглавието на афиша — призна една млада жена, — разбрах!…

— Разбрах! — повториха и други, като станаха прави.

Актьорът ги слушаше със симпатия, макар и разсеяно, като поклащаше от време на време глава. Вдигна двете си ръце и преди да настъпи мълчание, започна.

— Така е, както вече го предупредих. „Господин режисьор — казах му аз: Сцена пета! Трябва да се приготвим за сцена пета.“ Защото и те са се подготвили. Имаха цяло лято да се подготвят. Сигурно се бяха занимавали със санскритски: във всеки случай бяха учили антропология, митове, различни структури. Поне за премиерата да имаме културна публика, сигурно доста студенти. Трябва да вдигнем завесата…

В залата отново стана тихо, така че последните думи се чуха съвсем ясно. „Сега наистина започна — прошепна някой. — Това е началото.“ (Разбира се, всички го разбраха. „Какво иска да каже?“, попита съвсем тихо, но достатъчно настойчиво някаква млада дама. „Това е труден текст, заобяснява й нейният кавалер. Поетичен текст, пълен със загадки.“)

Актьорът беше застанал в средата на сцената със зареян поглед, сякаш се питаше какво търси там.

— В името на Бога! — чу се съвсем ясно зад завесата.

Никой не си позволи дори да въздъхне. Актьорът бавно и без желание започна да опипва завесата. Намери края, който търсеше, и започна да я тегли.

— Сцена пета — продължи той. — От гледна точка на…

Но никой не го слушаше. Въпреки че завесата беше вдигната наполовина, най-важното вече се виждаше: млада красива жена, с разпилени по раменете коси, с ръце зад гърба — скоро всички разбраха защо ги държеше отзад — просто бяха вързани. Пред нея стоеше мъж, почти старец, забил поглед в земята, намръщен. Но това зрителите не можаха да забележат, защото той така и не погледна нагоре, а изчезна. Направи само няколко крачки и се скри зад завесата. Момичето сякаш се пробуди от някакъв сън. Огледа се наоколо, без да забележи нищо. Лицето й се озари. Засмя ли се? — учудиха се някои. Но преди да успеят да си отговорят, завесата, която актьорът държеше вдигната с толкова усилия, падна рязко и цялата зала трепна разочарована.

— Моля да не ръкопляскате — започна актьорът, който се приближи до рампата, — защото сцена пета още не е свършила. Както вече ви казах и както ви каза и режисьорът…

— По-високо! — се обадиха няколко студенти от дъното на залата.

Силно раздразнен, актьорът вдигна ръце нагоре.

— Тишина, моля, тишина! — прошепна той. — Направете и вие тази жертва. Няма да продължи дълго, но за нас това е най-важната сцена. Помислете си за вашето детство, спомнете си за приятелите, които вече сте изгубили…

В същия миг зад завесата се разнесоха продължителни викове ура! Развълнуван, актьорът извърна глава. Чуха се още няколко гласа, които потънаха в общия шум. Но изведнъж, най-неочаквано зрителите изгубиха търпение и започнаха да аплодират и дори да тропат с крака по пода. Вдигнал умоляващо ръце, актьорът напразно се опитваше да ги спре. Тогава иззад завесата яростно си проправи път една девойка.

— Какво става тук? — попита сърдито тя с неочаквано груб, дори вулгарен глас. — Може би забравихте, че се намираме в театър. Ако не можете да разберете какво става тук, тогава излезте тихо, на пръсти. Минете през касата и там ще ви върнат парите.

— Разбираме, как да не разбираме — обади се някакъв младеж със спокоен, но все пак заплашителен тон. — Поне досега разбрахме всичко. Това беше тайната на Създателя. Но искаме да разберем какво ще стане по-нататък. Защо спуснахте завесата?

Момичето го погледна втренчено, без да го разбере.

— Кой пусна завесата — попита тя.

— Вашият колега — отвърна младежът и веднага се изчерви.

— Не разбирам какво искате да кажете — продължи момичето. — Ние не държим на завесата. Това е един от новите моменти в нашата пиеса: играем без никаква завеса. Авторът запази разпределението на действието по сцени и действия, но премахна завесата. Ясно е защо постъпи така. Това е по-близо до реалността, до живота. Животът се състои от отделни сцени и дори може да се каже, че е разделен на отделни действия, а завесата се спуска само веднъж. Ако не можете да разберете поне това…

Вдигна рамене и замълча.

— И все пак — продължи младежът, отново насъбрал смелост, — някой спусна завесата. Преди малко. Завесата, която е зад гърба ви. И това е могъл да направи само онзи, който я беше вдигнал; вашият колега!

И го посочи с пръст!

— Има право! — обадиха се от публиката. — И ние видяхме. Видяхме как я дърпаше с ръка.

Момичето се обърна към актьора и го погледна смутено, въпросително.

— Казах им — започна тъжно той. — Казах им, че не разбират. Напразно са се готвили през лятото, напразно са учили. Напразно: каквото и да направим, не разбират!

— А може и да разбират — тихо промълви момичето, — но да разбират тъкмо обратното…

— По-високо! За Бога, говорете по-високо! — извикаха студентите.

Момичето отметна косите си, сложи ръце отзад и като пристъпи рампата, започна:

— И аз, както моят колега, се опитах да си направя отвод. „Не разбирам, господин режисьор, му казах. — Искате да им обяснявам, но кажете, как да им обяснявам? Ако ми разрешите да танцувам, би било по-лесно. Но знам — добави, като снижи глас тя, — че авторът не желае. Казва, че бил професор, и се страхува да не бъде разбран зле…“

— По-високо, госпожице! — извикаха неколцина от залата.

— Накрая — продължи момичето — го молих, настоявах. „Изберете друг, господин режисьор, изберете някой мъж, ако е възможно някой мъж с дълбоки религиозни убеждения, например Дариус. Изобщо някой, когото да го слушат, да го чуват“ — добави колкото можеше по-високо тя.

— Така! Така! — окуражиха я студентите от дъното на залата.

— „Изберете Божия син, роден, но не заченат!“ — завика с всички сили момичето. Но скоро се хвана за челото и пребледняла огледа залата: Простете ми — прошепна тя. — Не биваше да ви казвам това. Това беше от Единайсета сцена…

— И да, и не — уточни някой. — Най-напред беше във „Вярата от Нике“.

— Какво казва? Какво казва? — се обадиха много гласове. — Вярвам в единия Бог и т.н., който е роден, но не заченат — повтори един от първия ред. (Мъж още млад, интелигентен и начетен, с чувство за хумор.)

— И какво от това? — попита някой.

— Това, че госпожицата претендира, че било от Единайсета сцена. Ако е така, значи е плагиат…

— Може и да е цитат.

— Зависи от контекста — обади се един студент.

— Зависи най-много от това как е произнесен — Добави неговият съсед.

— Да ни каже как се произнася! — извикаха студентите.

Момичето отново се хвана за слепоочията. Виждаше се, че е много притеснена. Може би заради това в залата настъпи мълчание.

— Много е трудно да ви обясня — започна тя, опитвайки се да се усмихне. — Как да го произнасяте. Защо преди това трябва да узнаете моето душевно състояние. Но за да го разберете, трябва да се запознаете с моето минало, със социалния ми произход, с проблемите, които ме вълнуват от най-ранно детство. Защото още тогава бях привлечена от всичко, което бе ново и непознато. Докато един божи ден, да, спомням си го много добре, не беше много отдавна, случи се през лятото, всъщност през това лято. Вървях по улицата и видях, че се съобщава за някаква пиеса: „Адио!“ Много се развълнувах. Разбрах. Някой, когото не познавах, но когото очаквах, когото обичах може би, без още да зная; някой, който би могъл да изиграе решаваща роля в моя живот, който би могъл да ме направи щастлива… Ах! Изразявам се зле, не ставаше дума за щастие, за онова, което наричаме щастие; беше много по-благородно и по-дълбоко… Накрая онзи, когото още не познавах, макар да го очаквах и дори търсех, той ми каза, на мен, непознатата, която бе спряла пред афиша с насълзени очи (заглавието беше отпечатано с огромни букви, от които можеше да ти прилошее, които направо те смазваха), та той ми каза: Адио!… Разбрах и започнах да плача там, пред самия афиш. Разбрах, че няма никаква надежда, че никога няма да се срещнем, сякаш вече се беше сбогувал с нас. Успя само да ми каже, най-напред на мен, да ми каже: Адио! Плачех пред афиша, когато се приближи до мен. Познах го веднага: беше режисьорът. Попита ме не искам ли да играя ролята на Мелания и ми посочи афиша: наистина играеше Мелания, май така се казваше, Мелания. Колебаех се. „Зная какво си мислиш, каза режисьорът, но тук не става дума за дубльорство. Предлагам ти ролята на Мелания. Това е тежка роля, но е пълна с изненади.“ Колебаех се. „Аз съм по-скоро танцьорка — му казах тогава. — Изразявам се чрез танца.“ Погледна ме учудено, стори ми се, че е разочарован. „Тогава ще ти бъде трудно, добави той. — Ще ти бъде трудно заради професора…“ Аз, разбира се, не знаех нищо. И сега, когато си помисля за това, се питам кой ли знаеше? Вие знаехте ли? Кажете ми честно, знаехте ли?

В залата изведнъж стана тихо. Но тишината беше тягостна, някак неспокойна, дори виновна.

— Какво трябваше да знаем — се чу някакъв срамежлив глас.

— Че ще ви бъде трудно заради професора.

— Не знаехме — признаха мнозина (но никой не се осмели да я погледне).

— Разбира се! Освен режисьора не знаеше никой.

— Но той, режисьорът, откъде знаеше? — попита господинът от първия ред.

Момичето го погледна учудено.

— Целият свят знае, че голямата му страст е историята на религиите…

В залата отново настъпи мълчание, но този път тежко, напрегнато.

— Не цялата история на религиите — продължи Мелания, — а най-основната част: Индия, още Тибет, Япония. Сигурно сте забелязали и вие, когато гледахте как той изпълни сцена пета: не символично (както би искал авторът), а реалистично, nic et nune^[2], тъй както го разбира Махаяна, когато твърди, че нирвана^[3] и самсара^[4] са идентични…

— Нищо не видях! — извика една дама на възраст, като скочи изведнъж от мястото си. — Нищо! Абсолютно нищо! Макар и аз да съм изучавала Махаяна и да мога да кажа кога е нирвана и кога не е нирвана!

— И ние сме я изучавали! — обадиха се няколко студенти. — И то в оригинал.

— Къде е режисьорът? — продължи дамата. — Да дойде режисьорът. Да поговорим с него. Съвсем ни мислите за невежи!

— Режисьорът ли? — обади се някой от дъното на залата. — Тази вечер аз съм режисьор… — И бавно се отправи към сцената. — Но какво мога да ви кажа, аз? И кога? — добави той, като погледна часовника си. (Някакъв сребърен хронометър.) Антрактът скоро ще свърши. След три-четири минути започваме второ действие и затова отново ще ви помоля да запазите тишина. Второто действие е преди всичко вътрешно действие, ако разбирате това, което искам да ви кажа.

— Разбираме — отвърнаха му мнозина. — Дълги, потискащи паузи, прекъсвани от монолози. Някои монолози са наистина възвишени, но каква полза, щом като не ги чува никой. Малко е да се каже. Това по-скоро са размишления. Авторът ми разказа, че някои отшелници, особено най-прочутите, докато размишлявали, заспивали. И тогава нищо не знам. Искам да кажа, че не знам какво става с тях: връщат се в нищото, изгубват съзнание или се срещат лице с лице с Бога?

Облегна се на рампата и като продължи да задава въпросите си, огледа залата от край до край, сякаш очакваше да му отговорят.

— В известен смисъл — продължи режисьорът, — тайната е неразгадаема… Но давате ли си сметка какво означава това за един режисьор. Как да се представят мълчанията, дългите безплодни мълчания, които прекосяват историята на религиите и всъщност заемат една значителна част от историята на религиите, както и от всяка друга история?…

— Мълчания? Чисто и просто мълчания? — попита някой.

— … Когато не се произнася нищо важно — продължи режисьорът, — когато хората живеят, както са живели техните деди и прадеди, преди стотици, преди хиляди години, когато нито един Бог и нито една идея не се измислят и всичко се повтаря, и се повтаря най-вече в мълчание? Как да представиш едно стерилно мълчание, когато не се казва нищо ново, защото никой не изпитва нужда или просто няма време да каже нещо значимо, полезно?… В текста, който преди известно време ми даде професорът, беше внушен този декор: бъчви и бесилки.

— Бъчви и какво? — попита една млада личност.

— Бъчви и бе-сил-ки. Но ми се стори твърде директно и доста символично, ако разбирате какво искам да ви кажа…

— Разбираме! — чу се едновременно от различни места.

— Значи: векове и дори хилядолетия в света на духовното не се е случило нищо, не се е създало нищо, но историята продължава, хората пият и се забавляват, за да забравят, а господарите бесят, за да останат господари. И това е доста потискаща картина. Наистина, терорът на историята^[5] е идея фикс за професора. Ако сте чели „Митът за вечното завръщане“, сигурно ще си спомните…

— Бъчви — замечтано повториха неколцина. — Бъчви…

— Най-досадното е, че професорът непрекъснато променя реда на сцените. Например онова, което беше сцена трета, днес е сцена пета; сцената, в която според изискванията на автора участвахте и вие. Разбира се, ясна ми е неговата гледна точка. Той е професор и като такъв следи най-новите открития и публикации, защото направо признава, че не желае да изневери на историческата истина…

— И въпреки това — избухна отново дамата на възраст, — онова, което казва той, че било Махаяна, съвсем не е Махаяна!

Режисьорът я погледна изумен.

— А вие откъде знаете какво казва той за Махаяна?

— От онова, което ни казахте преди малко, когато госпожицата застана с ръце на гърба, а възрастният господин… Всички си спомнихте, нали? — обърна се към залата тя.

— Помним отлично! — се разнесоха безброй гласове от всички посоки.

— Наистина това не е Махаяна — призна режисьорът. — Сцена пета, бившата сцена трета, представя една екзистенциална ситуация, но по-нетипична за Индия след ведическия период^[6]; значи поне хиляда години преди Махаяна. Мисля, че е съвсем ясно…

— Тайнството на Създателя! — извика един младеж. (По гласа и по маниерите личеше, че е интелектуалец.)

— По-скоро бих казал: тайната на откритието на духа на битието, тайната, открита от атман^[7]. Разгневеният старец, който е приковал поглед в земята, представя стария свят, а в нашия случай ведическия политеизъм^[8] и праксиологията^[9] ни на саможертвата и останалите. Разгневен е, защото усеща, че историята го е изхвърлила на бунището. И вие видяхте: изчезна само след няколко мига: точно след пет секунди, които бяха равни на петте века, които отделят последното ведическо съчинение от първата Упанишада.^[10]

Залата го слушаше настръхнала. („Упанишадите! — чу се едновременно от много страни. — Четохме ги. Страшни са!…“)

— Момичето със завързаните ръце, Мелания, представлява духа, по-точно атман: Духът, който сякаш ще се събуди от сън и ще разбере, че само му се е сторило, че е завързан. Когато се събуди съвсем, Мелания — или духът, атман — ще разбере, че никога не е била завързана, защото всъщност атман не може никога да бъде „вързан“ или подчинен на материята…

— Но тогава Махаяна? — попита дамата с известна доза съжаление. — Кога започва Махаяна?

Режисьорът отново погледна хронометъра си. Затвори за миг очи, сякаш нещо пресметна на ум.

— Зависи от времевата (темпоралната) перспектива, в която сме разположени — отвърна й той. — За нас, искам да кажа, за артистите, които участваме в тайнството, Махаяна заемаше място точно една минута и половина. За вас, публиката, Махаяна може да се появи всеки момент, зависи от индивидуалната подготовка на всеки от вас…

— Значи можем да се надяваме? — попита дамата.

— Така мисля — окуражи я режисьорът.

(Но мнозина се усмихнаха скептично. Стори им се, че режисьорът не е напълно убеден в онова, което говори).

— Всъщност, ако сме разбрали добре… — подхвана някой.

Но режисьорът му направи знак да спре, сякаш искаше да добави нещо. Наистина, в следващия момент отново се разнесоха одобрителни възгласи, но този път по-тихи, по-скромни. Режисьорът ги изслуша с напрегнато внимание, като леко поклащаше глава. Скоро ехото на възгласите се изгуби и той погледна хронометъра си с известно задоволство.

— И това беше интересна сцена — започна той, — макар и доста трудна за изпълнение. Текстът предполага по едно и също време вътрешни монолози, т.е. медитации и радостни възгласи. Наистина от този път възгласите са вече по-скромни и измерени с хронометъра, не бива да траят повече от осем секунди. Бързам да добавя, че вече не става дума за векове, секундите не са равни на столетия, а на исторически личности. Но сега започва най-трудното, защото текстът е изключително сложен и просто не можеш да бъдеш сигурен за кои исторически личности става дума. Предполагам, че разбрахте какво имам предвид — иконоборството и антииконоборството, както и нашествието на Исляма.

— Следователно, ако сме разбрали добре — се обади някакъв глас, — имаме работа с пиеса, която е вдъхновена от историята на религиите.

— Не вдъхновена — прекъсна го режисьорът, като бавно се отправи към средата на залата. — Както казва и го подчертава заглавието, Адио резюмира и всъщност обяснява цялата история на религиите. Нали авторът е — може би е добре да си спомните и вие — да, авторът е историк на религиите. И за какво друго може да пише един автор, освен за онова, което знае, или по-точно за себе си, за своите наклонности? Поетът пише стихове, философът — философски трудове. Тогава за какво искате да пише един професор по история на религиите, когато реши да се обърне към театъра?

— Ако сме разбрали добре — обади се един от първия ред, — това е нещо ново. Нещо, което не е правено досега…

— Не е правено в перспективата, към която се е насочил авторът — уточни режисьорът. — Както вече видяхте, той не държи на завесата. И не е трудно да се разбере защо не държи. В неговата концепция — резултат от изследванията му върху историята на религиите — завесата не може да се спусне повече от един път.

— Когато умрем — прошепна някой, повече на себе си.

Но режисьорът го чу и разочарован поклати глава.

— Ах! Не, не! — възрази той. — Тогава няма да се разберем! Изобщо няма да се разберем…

Залата възропта.

— Онова, което се случва с нас, хората — продължи режисьорът, — не може да определи съдържанието на една театрална пиеса, в която е кондензирана, дори бих казал дестилирана цялата история на религиите. Както много добре отбеляза един от вас, преди малко имаме работа с нещо съвсем ново, което не е било съществувало досега. Разбира се, ние не можем да отличим веднага това ново. Разбирате какво искам да ви кажа, нали?…

Повечето от зрителите поклатиха утвърдително глава, някои доста сериозно.

— Като се отказва от завесата, авторът предполага присъствието й и в същото време я пренебрегва.

Режисьорът огледа залата, като се опита да окуражи евентуалните отговори. Но никой не дръзна да прекъсне изложението му с въпрос.

— С други думи — продължи той, — завесата присъства и не присъства, или по-точно, съществува и заедно с това не съществува. Това, че тя съществува за вас, зрителите, означава, че престава да съществува за нас, актьорите. Разбирате ли?

— Аз не разбирам! — извика дамата на възраст и пак стана от мястото си. — И не разбирам защо толкова се бавите и не ни показвате Махаяна?

— Казах ви — отвърна й малко притеснен режисьорът, — зависи от вашата подготовка.

— Но аз се подготвих! — възкликна дамата. — И се надявам, че има и други като мен — добави тя, като се обърна към залата.

— Разбира се, че има — се обадиха много от зрителите.

— Имаме чувството, че ни вземате за невежи — продължи дамата. — Опасявате се, че текстът е труден за нас, и затова не вдигате завесата. Мислите, че само вие, актьорите, сте в състояние да разберете пиесата.

Последните думи потънаха сред мощните възгласи, които накараха завесата да потрепери. Режисьорът ядосано погледна хронометъра си. Повечето от зрителите се изправиха на крака, вероятно надявайки се, че така ще видят нещо.

— Завесата! Завесата! — започнаха да викат студентите.

Но още преди да се разберат виковете им, на сцената изскочи някакъв актьор. Изглеждаше интересен, макар и облечен без вкус — под стилния исторически костюм, от който в бързината не бе успял да сложи всичко, се подаваше овехтяла пижама. Но още не се беше разгримирал и зрителите лесно познаха, че това е Дариус.

— От името на автора, но и от наше име, на актьорите — започна той, — ви молим, настояваме за тишина! Вече сме към края на второ действие — може би най-важното за повечето от нас, особено за по-младите. Само да знаете какви жертви направихме, за да изиграем „Адио!“. Особено ние, по-младите. От колко неща се отказахме! От критиката, от публиката… Затова сега имаме право да поискаме поне едно: тишина!… Не разполагаме с много…

— Единадесет минути — уточни режисьорът от центъра на залата.

— За вас не е много — продължи Дариус. — Кажете, колко пъти на ден губите по единадесет минути? А за нас те са решаващи, много важни. Всъщност за това живеем ние, актьорите, особено по-младите, за да можем да играем поне веднъж или най-много два пъти през живота си в подобна пиеса…

Част от залата го изслуша със симпатия, но имаше и такива, които останаха равнодушни.

— Вдигнете завесата! — обади се господинът от първия ред.

— Вдигнете я поне наполовина! — извикаха други.

Мелания и първият актьор се приближиха към Дариус и започнаха да му правят знаци. Изглежда, че повечето зрители не разбраха и в залата настъпи тишина.

— Не е възможно! — започнаха актьорите, като говореха ту заедно, ту поотделно. — Не е възможно, защото противоречи на историческата истина. За вас, зрителите, завесата беше спусната, преди да пристигнете, да, беше спусната днес, следобед, в четири и половина. Защото това е историческата истина. Вие живеете в двадесети век, по-точно в 1964 година, и не можете да се върнете назад във Времето. А ние можем, защото сме актьори, значи участваме в тайнството, преживяваме сгъстено цялата история на религиите.

— Но това го можем и ние! — извикаха неколцина.

— Само ви се струва, че го можете! Лъжете се! Опитайте се днес да се пренесете в средновековието, наистина да съществувате в конкретната историческа действителност, а не като нас, актьорите, които само играем, защото сме актьори и сме освободени от исторически контекст. Не, вие няма да можете да се освободите, защото не знаете — или поне не искате — да играете. Вие сте сериозни личности и възприемате напълно съзнателно и съвсем буквално вашето историческо време. Да, вие не можете да живеете в друго време освен в 1964 година.

— Е, и тогава какво да правим? Кажете, какво? — започнаха да се обаждат от всички страни.

Тримата се спогледаха нерешително.

— Как да им обясним, господин директоре? — попита Дариус. — Откъде да започнем и как да им обясним? Ако бяхме повече, сигурно щяха да разберат…

— Имате още шест минути — ги предупреди режисьорът. — Трябва да побързате.

Тримата се окуражиха. Иззад завесата започнаха да излизат малки групи актьори и актриси, а също и статисти, облечени в най-различни костюми, някои от тях доста екстравагантни. (Бяха с перуки, но и с пистолети.) Мелания ги гледаше сърдечно.

— Чухте го, нали? — започна тя, като посочи режисьора с ръка. — Цяло лято повтаряхме заедно поздравленията. И след всяка репетиция всички се просълзявахме. И всеки глас представяше нещо някой век, символ или пророк. Никога досега не са се чували по-знаменателни, изпълнени с толкова послания поздравления и освен това така безупречно отмерени. Не съдете по онова, което чухте сега тук, в залата. Поздравленията, както и вътрешните монолози са адресирани към нас, актьорите.

— Добре, това вече го разбрах — прекъсна я господинът от първия ред. — Но защо спуснахте завесата в четири и половина?

— Защото това отговаря на историческата истина! — извика Мелания, неуспяла да прикрие раздразнението си. — Вече толкова пъти ви се каза, че „Адио!“ е историческа пиеса, че резюмира цялата история на религията.

— Спомнете си за Ницше! — извика режисьорът от центъра на залата. — Кога за първи път той обяви смъртта на Бога? Около 1800–1882. Пресметнете…

— Това означава, че…? — попита една още млада, изискана дама, като стана от мястото си.

— Това означава — продължи режисьорът, — че за вас, които сте част от елита на модерното западно общество, Бог е умрял преди повече от осемдесет години. В концепцията на автора завесата се спуска само веднъж и вие разбрахте кога. Но не когато умира човек, защото не хората са обект на историята на религиите, а когато умира Бог или изобщо някой Бог. Във всеки случай, що се отнася до вашия Бог, неговата смърт е била вече обявена и затова са спуснали завесата, преди вие да влезете в залата…

Дамата остана права, нерешителна и объркана.

— Тогава защо не ни казахте? — попита тя.

— Спомнете си добре — прошепна Мелания.

Но почти никой не я чу, а студентите дори започнаха да викат.

— По-високо, госпожице! По-високо!

Режисьорът погледна хронометъра и лицето му се озари.

— Започна антрактът — обърна се той към Мелания. — Можете да говорите по-високо.

След малко иззад завесата се появиха неколцина актьори. Единият от тях, уморено се приближи до рампата.

— Вече ви казах — започна той. — Дойдох дотук и извиках в лицето ви: „Адио!“ Поне три пъти ви извиках.

— Но защо? Защо? — раздразнен попита господинът от първия ред.

— Трябва да призная, че това е единствената подробност, която не отговаря на историческата истина — каза режисьорът. — Защото не разполагаме с абсолютно никакво доказателство, че преди да умре, Бог се е сбогувал с хората. Нито един от нас, които обявихме и дори показахме неговата смърт, не може да потвърди, че го е чул да казва „Адио!“. Всъщност такава е съдбата на западната цивилизация. Независимо дали Господ е умрял от естествена смърт, или сме го уморили ние, той не ни е казал абсолютно нищо, когато се е случило това, дори една-едничка дума. Сякаш ние, хората, неговите създания, никога не сме съществували! Може би това обяснява неприязънта и огорчението, които изпитва днес западният човек. Наистина, каквото и да казват, тъжно е, че онова, в което преди си вярвал, в името, на което си се молил и си разчитал, е умряло, без да ти каже нито дума. Дори да е вярно обяснението на Ницше, дори ние, хората, да сме убили Бог, все пак тъжно е, че той не ни е казал нищо, преди да се раздели с нас…

— Това е много вярно — чу се от различни страни на залата.

— Но авторът е на друго мнение — продължи режисьорът. — Той вярва, че определени хора, преди всичко деца и някои жени, са го чули, когато казва: „Адио!“ И след като с тази дума приключва историята на религиите, поне за нас, тук, на Запад, „Адио!“ стана и заглавие на пиеса. Пиеса, в която повтарям, е резюмирана цялата история на религиите…

— Но тогава, всички тези възгласи, вътрешни монолози и бъчви? — попита младежът, който беше споменал за тайнството на Създателя.

— Ах — въздъхна режисьорът, повдигайки рамене, — това е съвсем друга работа! Това се е случило много отдавна и затова ние можем да го изиграем. Ние, актьорите, можем да се пренесем — тоест да играем — във всяко столетие, във всяка историческа епоха. За нас тези неща са изключително важни. Но ние, разбира се, само играем, което означава, че не можем да си позволим да вярваме истински, да се молим, да проклинаме…

— А Махаяна? — притеснена се обади дамата на възраст.

— Казах ви! Зависи от вашата подготовка. Но това няма нищо общо със смъртта на нашия Бог, която е добре документиран исторически факт. И изобщо не е свързана с тайната на неговото изчезване. С това, че не се е сбогувал с нас, или с хипотезата на автора, според когото, той е казал „Адио!“ само на няколко деца, на няколко жени…

— Но защо три пъти? — попита дамата. — Защо три пъти е казал „Адио“?

— Но защо три пъти? — повтори малко объркан режисьорът. — Защо три пъти ли? Никога не съм мислил за това.

— И все пак трябва да има някакво значение — настоя дамата.

— Това е символично число — обади се някой. — Има голямо значение.

— Може би числото три е ключът на пиесата…

— Във всеки случай е така…

— Интересно, не съм мислил за това — призна режисьорът. — Мислил ли е някой от вас? — обърна се той към актьорите и статистите.

Всички поклатиха глава; личеше, че и те са доста объркани.

— И все пак е важно, да, много е важно — повториха няколко студенти.

— Цялата тайна на теологията се свежда до едно: символичното, свещено значение на числото три…

— Сега, като ви слушам да говорите — започна режисьорът, — разбирам, че това наистина е много сериозно. Но аз никога не съм мислил за това. Да попитаме автора — добави той, обръщайки се рязко към мен.

От няколко минути очаквах това и не можех да си намеря място на стола. Ако можех да предположа, че ще се стигне дотук, сигурно щях да си отида с десет минути по-рано, още преди да беше станало дума за Бога. (Тогава нямаше да помислят, че съм напуснал залата в знак на протест.)

— Защо три пъти, господин професоре? — усмихнат ме попита режисьорът.

Явно, че и той се интересуваше от въпроса.

— Ах! — смутено започнах аз. — Трудно е да се каже…

— По-високо! — извикаха изведнъж от няколко страни.

— Би било добре, ако станете на крака — ми подсказа режисьорът. — Можете да говорите: имаме време. Сега е антракт.

Чух като през сън: „Какво казва?“ „Какво казва?“

— Трудно е да се каже — повторих аз, като станах от мястото си и погледнах към събралите се пред завесата актьори. (За щастие познавах всички.)

— Разбира се, че е трудно — ме прекъсна господинът от първия ред. (И той стана на крака.) — Трудно е, защото е символично. Но за един специалист като вас…

— Разбира се — опитах се отново аз, — символично е. Но този път, как да ви обясня? Този път, признавам, не тръгнах с уточнена идея, искам да кажа, от някакъв символ. Помислих си, изобщо си помислих, че ако аз все пак поискам да се сбогувам с някого, щях да повторя повече пъти думата „Адио!“, да, бих казал Адио!…

Замълчах и се опитах да се усмихна.

— Но сега казахте само два пъти Адио! — забеляза един от моите съседи.

— Само два пъти ли? — изненадано възкликнах аз. — Тогава съм сбъркал. Ако поискам да се сбогувам с някого, тогава бих повторил „Адио!“ най-малко три пъти.

— Проблемът не е в това — прекъсна ме отново господинът от първия ред. — Ние не обсъждаме какво правите вие, а какво е направил Бог или неговият представител във вашата пиеса: Защо той три пъти каза „Адио!“?

— Това е сигурно някакъв символ — се чу от няколко места.

— Това е символ — повторих аз.

— Това го знаем и ние. Но какво означава? Как може да се обясни?

Отчаяно затърсих обяснението, но не можех да се съсредоточа от шепота, който се разнасяше около мен.

— Това е най-интересното, а той не знае какво означава…

— Наистина, това е най-интересното…

— Но дори и той не го разбира…

— Как трябва да се обясни? — дочух група студенти от дъното на залата. (И те станаха от местата си.)

Приближих се до режисьора.

— Добре знаех защо не бива да пиша за театъра — прошепнах му аз. — Аз съм притеснен и не мога да говоря пред публика. Тя ме сковава. Образованата публика, особено днешната, която знае толкова неща: чете, размишлява. Символите, дълбокият смисъл… Да, знаех защо не исках да напиша тази пиеса…

Режисьорът ме погледна усмихнат.

— Щом като не искаш, не я пиши…

Въздъхнах облекчено.

— Тогава няма да я напиша.

Продължи да се усмихва, но аз разбрах, че и той беше разочарован.

Бележки

[1] Полугласно (ит.) — Бел.прев. ↑

[2] Незабавно (лат.) — Бел.прев. ↑

[3] При будистите — блажено състояние на душата, освободена от всякакви житейски грижи, (санскр.) — Бел.прев. ↑

[4] Също — учение за прераждането на душата — Бел.прев. ↑

[5] В българския превод на трактата на М. Елиаде „Митът за вечното завръщане“ (изд. „Христо Ботев“, 1995 г.) се използва изразът „ужасът на историята“ — Бел. NomaD. ↑

[6] Първият период в индийската религиозна история по името на най-древните духовни текстове — Веди (Веда — знание). — Бел.прев. ↑

[7] Индийски жрец от Ведическата епоха — Бел.прев.; Всъщност става дума за една от централните категории в индийската философия и религия — осъзнатата индивидуална душа, Азът като неизменна и неунищожима същност. — Бел. NomaD. ↑

[8] Политеизъм (гр.) — многобожие. — Бел.прев. ↑

[9] Област от социологията (грц.) — Бел.прев.; Учение за човешката деятелност (активитет), за реализацията на човешките ценности в реалния живот. — NomaD. ↑

[10] Индийски богословски трактати от брахманската религия — Бел.прев. ↑