Мирча Елиаде
Иван

Първи го видя Замфира. Прехвърли карабината си в лявата ръка и се доближи до него. Леко го побутна с върха на чепика си.

— Май ще мре — каза, без да се обърне.

Раненият го гледаше с огромни, отворени очи. Беше млад, рус, целият в лунички; устните му непрекъснато потръпваха, сякаш се мъчеше да се усмихне. Замфира въздъхна дълбоко и коленичи пред него.

— Иван! — извика той. — Иван!

Отпуши бидона и внимателно го доближи до устните на ранения. Дарие се спря зад Замфира. Свали каската си и започна да бърше челото си с ръкава на куртката.

— Ще умре — отсече Дарие. — Жалко за водата.

Изведнъж ръката на ранения се отдели от тялото му и се зарея във въздуха, сякаш търсеше нещо. После се отпусна и падна, а пръстите й се заклещиха между буците пръст. Беше паднала далече от джоба на брича му. Замфира протегна ръка, извади револвера на ранения и се усмихна.

— За вас е, господин школник — каза той. — Може да го задържите за спомен.

Дарие нахлупи каската си. Пое револвера и го претегли с ръка.

— Няма патрони. Няма полза от него.

Приготви се да го захвърли в царевичната нива, но размисли. Продължи да го претегля, без да може да реши.

След малко пристигна Илиеску.

— Ще умре — бавно произнесе той и поклати глава. — Без свещ, като куче. Като другите — добави, повишавайки глас. Извърна глава и се изплю настрана.

Дарие погледна още веднъж револвера и го пусна на земята. Оръжието падна с глух звук сред буците пръст близо до ръката на ранения.

— Ако ви е жал за него — обади се Дарие, — по-добре го разстреляйте. Да не се мъчи…

Направи няколко крачки към царевичната нива, огледа се уморено наоколо, сякаш търсеше място, защитено от жегата, за да си почине. Но веднага се върна мрачен, с незапалена цигара в ъгъла на устата.

— Да го махнем оттук.

Замфира се изправи, без да откъсва поглед от очите на ранения.

— Ако знаех руски, щях да го помоля да ни благослови — каза тихо, сякаш на себе си той. — Тъй казват у нас; ако те благослови умиращ, ще имаш късмет…

— И аз съм го чувал — прекъсна го Илиеску. — Но само ако те благослови с добро сърце… А тоя е болшевик…

— Какъвто и да е, само да те благослови по своя закон, на своя език…

Замфира се обърна към Дарие:

— Може би вие, господин юнкер, който знаете толкова езици…

Дарие запали цигарата. Вдигна рамене, като се опита да се усмихне:

— Не знам. Съжалявам. Трябваше да науча и руски… — Погледна към ранения и всмукна дълбоко от цигарата. — Но може и да ни разбере. Може да знае и други езици…

Позамисли се и отново повдигна рамене.

— Опитайте, господин юнкер — дочу шепота на Замфира. — Опитайте, може и да ви разбере…

Дарие хвърли цигарата, неохотно се приближи до ранения, погледна го право в очите и изведнъж избухна със задавен глас:

— Nous sommes foutus, Ivan! Nous sommes des pauvres types! Save our souls! Bless our hearts, Ivan! Car nous sommes foutus!…

Раненият изстена глухо и в същия миг устните му се разтвориха в усмивка. Погледна ги поред — един по един — с питащи очи.

— Благословение! — извика Замфира и коленичи пред него. — Боже! Иисусе! Благослови ни, Иване…

Прекръсти се съвсем бавно и вдигна поглед към небето. Допря дланите си една в друга, затвори очи като за молитва и го погледна отново продължително, умоляващо.

— Направи и ти така, Иване! — продължи той. — Направи кръст. Боже, Иисусе!…

После замълчаха и тримата, като приковаха погледи в ранения, и зачакаха.

— Не ме разбра — въздъхна Замфира. — Да можех да говоря на неговия език…

— Преструва се, че не ни разбира — избухна Илиеску…

Дарие извърна глава и му се усмихна горчиво.

— Като го ругаеш, как ще те благослови?

— Когато човек умира, не разбира нищо и всичко прощава — отново коленичи Замфира и се приближи до ухото на ранения. — Прости ни, Иване, прости ни! — прошепна той.

Тогава разбра, че раненият не го виждаше, извърна глава и видя кучето на няколко метра от тях, застанало на края на царевицата.

— От селото е — обади се Илиеску, изправи се и му подсвирна дружелюбно. — Селото трябва да е наблизо.

Беше слабо, изгладняло куче, с червеникава, обезцветена от праха козина. Приближи се до тях със страх, без да посмее да се умилква. Раненият извърна главата си към него и го погледна. Устните му изведнъж престанаха да треперят и лицето му сякаш се вкамени.

— Ако е болшевик и никой не го е учил на молитви, няма откъде да знае — наруши общото мълчание Замфира и се изправи на крака. — Но за Господ и Иисус Христос все пак трябва да е чувал. Не вярвам да не може да прави и кръст.

Отдръпна се малко назад и завика: „Иване!“ После разпери ръце и остана така, неподвижен, вперил очи в ранения.

— Иисус!! — отново извика Замфира. — Направи и ти кръст, Иване. Вдигни три пръста нагоре и ни благослови…

Лицето на ранения се озари от усмивка. Кучето се приближи и започна да лиже вкаменената му, простряна сред буците пръст ръка.

— Преструва се, че не разбира — ядоса се Илиеску и се изплю.

Замфира влезе в царевицата и след няколко мига излезе с два кочана.

— Иване — извика той, като потърси погледа му, — Иване! — повтори и положи кочаните на земята, като ги кръстоса. — Виж добре и си припомни. Това е кръст на Иисус Христос, Спасителя на света. Христос, който сам е бил разпънат на кръст. Сега разбра ли? — запита Замфира, посочвайки кочаните. — Сети ли се?

Раненият следеше движенията му с неочакван интерес, но и със страх. Опита се да вдигне глава, но изохка от болка и затвори очи. Отвори ги след няколко мига и се усмихна, гледайки към очакващия го с кръстосаните кочани Замфира.

— Иисус! — промълви той тихо. — Иисус!

— Чудо божие! — прошепна Замфира и отново коленичи край него, като докосна с длан челото му. — Разбра за какво те помолихме. Благослови ни сега!…

— Benis-nous, Ivan! — разпали се Дарие. — Benis-nous, bless our hearts! Tu t’envoles au Ciel. Au Paradis, Ivan, auprès du Dieu Pere. Aupre de la vierge — добави с уморен глас той. — Майката Богородица, чистата Дева Мария…

Раненият ги слушаше и леко потръпваше. После ги огледа всичките — един след друг. Не посмя да си вдигне главата, но започна да мърда пръстите си, сякаш искаше да им посочи нещо.

— Мария! — успя най-сетне да проговори той. — Мария…

— Разбра — прошепна Илиеску.

Като проследи погледите им, забеляза и кучето, което се отдръпваше с наведена муцуна.

— Май позна кучето — зарадва се Илиеску. — Може би е от същото село.

Раненият започна нещо да шепти, като нервно движеше пръсти и рязко, на определени интервали, отваряше и затваряше очи, сякаш се страхуваше, че ги вижда тук, до себе си.

— Аз казвам да се опитаме да го занесем до селото — обади се Замфира.

Дарие го погледна продължително и с недоверие.

— Трудна работа. Скоро ще умре.

— Ще бъде жалко. Вече разбира и ако изкара още час-два до селото, може и да ни благослови…

Кучето се беше спряло на около десетина метра, до края на нивата и ги очакваше.

* * *

Носеха го върху карабините си. Дарие им взе раниците и ги окачи върху своята, която нарами. Раненият потрепери, изстена и продължи да отваря и затваря очи. Все така — на равни интервали. Замфира занарежда:

— Благослови ни, Иване, виж, носим те у дома!… Не те оставихме да умреш на пътя.

— Кажи поне това — замоли го Илиеску, — кажи Иисусе! Иисусе! Мария!

След стотина метра спряха да поемат дъх, но не свалиха товара долу. Разплакан, раненият се опита да се хвърли. После погледна умоляващо към Замфира.

— Говорете му вие, господин школник. Кажете му нещо — да разбере, че му желаем доброто…

Дарие смъкна раниците от гърба си с рязко и гневно движение.

— Какво да му кажа? На какъв език да му говоря? След като не знам руски, как ще ме разбере?

— Говори му каквото ти дойде — окуражи го Замфира. — Само да разбере, че ще си направим труда, че няма да го оставим да умре като куче. Говорете му на който и да е език, нали сте учен, философ…

Дарие неохотно въздъхна и си избърса челото.

— Философ! — възкликна той и се опита да се усмихне. — Иване! — обърна се към ранения и като потърси погледа му, запита: — Спомняш ли си за Фауст?

Habe nun, ach! Philosofie,

Juristerei und Medicin.

Und, Leider! auch Theologie

Durchaus studiert…^[1]

Това съм аз, Иване, този, който сега ти говори. Философът. Чуваш ли ме?

— Говорете му — окуражаваше го Илиеску. — Говорете му, да ви слуша и това е достатъчно.

— Като ви слуша, няма да умре — добави Замфира.

— … Бих могъл да ти разкажа много неща, Иване, какво не би могъл да каже един наскоро дипломиран студент по философия? Какво ли не му е минало през ума? Само колко приключения в по два-три, а понякога в по двайсет и три тома. Пруст не беше ли написал двайсет и три тома? А може и да греша — да не съм го сметнал правилно. Взел съм и младежките му съчинения: сещаш се кое имам предвид: Pastiches et mélanges и другите…

— Говорете му вие, господин школник, че говорите хубаво — отново го насърчи Илиеску.

— Иване! — възкликна развълнуваният Дарие. — Бих могъл да ти говоря цяла нощ само за доказателствата за несъществуването на Бога, а пък за Иисус Христос, за когото сигурно не си чувал, откакто си бил в началното училище; за нашия и за вашия Спасител и за загадъчния му исторически произход, за неговата политическа неблагонадеждност, ще мога да ти говоря нощи наред, да, само ние двамата, без присъствието на комисари или теолози, така че разбери го и ти, Иване, nou sommes, nou sommes tous foutus! И ние, и вие. Най-вече ние, дето сме от рода на бай Траян^[2]… И ако умра сега веднага, след тебе или дори преди тебе, на двайсет и две години — бих съжалявал само за това, че няма да мога да видя как ще издигнете статуята на бай Траян. Тъй като на него му е скимнало да ни посади тук, на края на земята, сякаш е знаел, че един ден ще довтасате и вие, след като сте скитосвали из степите, и цъфнете при нас красиви, умни и богати, и усетите глад и жажда, тъй както ги усещаме и ние…

— Говорете му, господин школник — че ви слуша — повтаряше Замфира, като забеляза, че Дарие прекъсна разказа си и започна да си бърше лицето с ръкава на куртката.

— … И колко още неща бих могъл да ти разкажа… Макар че се питам дали някога ще мога да споделя с теб за приключенията си от 13 март, от 8 ноември и всичко, което ги последва? Да, това са прекалено интимни неща, Иване, които — както можеш да установиш сега — ме превърнаха в странстващ философ: става ти лошо, докато Бог се смили над тебе и вашите минохвъргачки, car nous sommes foutus, Ivan, il n’y a pluss d’esoir. Nous sommes tous foutus! Също като в прочутата новела, която всъщност още никой не е написал (но все някой ден ще бъде написана), защото е прекалено истинска, ако разбираш за какво намеквам; твърде прилича на всичко онова, което става в наше време, и дори на това, което ни се случи сега, и затова се питам: как би дръзнал авторът на новелата после да погледне, да речем, съпругата и децата си, дори и съседите, как би се осмелил да излезе на улицата — защото сигурно знаеш какво имам предвид: всеки би се познал в лицето на главния герой, и как би могъл да живее след това, как би се радвал на живота, след като разбере, че е осъден, че няма никакъв изход, че не може да съществува такъв, защото за всеки от нас е съществувал — и то много преди да ни има! — един император Траян, без значение как би се нарекъл той: Траян от Африка, от Китай, и накъдето и да се обърнеш ще видиш само хора, които са осъдени, защото някой си император Траян, много преди нас — преди хиляди и хиляди години — е решил да ни засели на неподходящо място…

Изведнъж млъкна и прокара разтрепераната си длан по лицето.

— Продължавайте, господин школник — прошепна Замфира, — но само по-бавно, по-бавно, да ви разбере…

Дарие го погледна и се усмихна, сякаш го виждаше за първи път, и метна раниците на гърба.

— … Да започнем от самото начало, Иване, да започнем от тринайсети март. Оттам започна всичко. Ако бях умрял, на дванайсети, щях да бъда щастлив, защото сигурно щях да ида на Небето; там, където с помощта на свещеника — ако е останал поне един — можеш да стигнеш и ти след малко. Но ако ми е писано да умра днес, утре или вдругиден, къде да ида? В никакъв случай на Небето, защото на тринайсети март разбрах, че Небето чисто и просто го няма. Няма го, Иване! От мига, в който разбереш — както разбрах аз на тринайсети март, че Небето е само една илюзия, всичко ще свърши. Няма нито небе, нито горе, нито долу, защото Вселената е безкрайна, няма начало и край. И тогава ще те попитам аз, къде да отида?… Знам, че те питам напразно, защото предварително си решил да не ми отговориш. Ще ти отговоря аз. Ще ти отговоря с осми ноември или с второто начало. Защото на осми ноември — вярвам, че си се сетил — аз разбрах нещо може би много важно. Разбрах, че не е необходимо да ходиш някъде, защото си вече там. На безкрайността, Иване, аз отвръщам с друга безкрайност. Защото: чуй ме добре, аз, както и ти, както и всички останали, аз, ние, хората сме неразрушими. Не могат да ни унищожат нито вашите оръжия, нито немските самолети. Ние сме тук от сътворението на света и ще останем, докато угасне и последната звезда в тази галактика. И тогава ти ще разбереш, Иване, че ние…

Защото след като съм неразрушим, къде ще отида днес, утре, вдругиден, когато и на мен ми дойде редът? Не мога да отида никъде, защото съм вече там и в същото време съм навсякъде. И това е страшното — да бъдеш навсякъде и заедно с това да не бъдеш, защото вече не си жив. Страшно е да не можеш никога да отдъхнеш, както са отдъхвали нашите деди и прадеди. Защото те са отивали точно там, където им е било писано — едни на небето, други на земята, трети на края на Земята — все едно къде, но те са можели да отдъхнат. А с нас, Иване, какво ще се случи с нас?

Дарие отново метна раницата на гърба си и забърза.

— А сега, ако се решиш да прекъснеш мълчанието си, сигурно ще ме запиташ… какво се случи след този осми ноември? И защото законите на войната ни принуждават да бъдем честни и открити един пред друг, аз съм длъжен да ти отговоря. Но дали ще ме разбереш? Защото засега се натъкваме все на взаимни противоречия, ако мога така да се изразя…

Викнаха му и едва тогава разбра, че е вървял сам напред заедно с кучето. Останалите двама вече бяха разположили ранения под рядката сянка на една акация и като свалиха каските си, започнаха да си бършат потта от челата. Дарие се приближи до тях малко смутен, като се помъчи да се усмихне.

— Нещо все бърбори на своя език, на руски — каза Илиеску.

— Май че поиска вода — прекъсна го Замфира, но ние нямаме. Щом му показах бучките захар, затвори очи. Не поиска захар.

Замфира взе бучка и започна да я смуче.

— Макар да изглежда слаб, е такъв — продължи Илиеску. — Уморихме се. Решихме да починем тук, на сянка. Селото още не се вижда.

— Може и да се върне в съзнание — забеляза Замфира.

Дарие постави раниците върху изгорялата и прашна трева и коленичи до ранения, като се заслуша в тежкото му, неравно дишане.

— Чудя се как е още жив — каза след малко той. — Едвам диша…

Взе едната от раниците и затършува в нея. Раненият го проследи с поглед, като потръпваше с цялото си тяло, сякаш му беше студено.

Дарие се обърна към Замфира и го попита, извисявайки глас:

— Какво да правим с него? Вече не можем да го носим и е доста късно. Да го оставим да се мъчи тук или да му помогнем да умре?

Замфира се подвоуми и наведе очи.

— След като се измъчихме да го домъкнем чак до тука… Господ може и да се смили и да му даде малко сила да ни благослови. Защото, ако ме питате, той сега вече иска да ни благослови…

— И аз го чух — прекъсна го Илиеску. — И аз го чух, когато каза Иисус. Може и да изкара още един час. Селото не е далече.

Дарие запали цигара, изгледа поред и тримата, като се усмихна.

— Нищо не се вижда. Накъдето и да погледнеш само царевични ниви, само царевица…

Кучето се беше спряло на няколко метра от тях и жално скимтеше пред бучките захар. Замфира въздъхна.

— Да му поговорим на нашия език — може по-добре да ни разбере. Като си починем малко тук, ще му поприказваме до селото.

Илиеску се извърна целия към ранения и веднага започна с нов, непознат глас, сякаш говореше на болно дете.

— Иване, още малко и ще стигнем до селото. Там ще бъде хубаво, също като у нас, на село…

— Кажи му какво ще му дадем — прекъсна го Замфира. — Прясна вода, колкото му душа иска…

— Иване — продължи Илиеску, приближавайки се съвсем до него. — У вас, на село, има градини с всички видове ябълки, круши, сливи и ние ще ти откъснем много, колкото поискаш…

— Жените ще ти измият лицето — прекъсна го отново Замфира. — Ще те сложат да си легнеш…

Раненият затвори очи и с голямо усилие задвижи устните си, сякаш искаше да каже нещо.

— Ти само си спомни за нас — продължи Замфира. — Спомни си за туй, дето те помолихме…

— Ще си спомни — продължи Илиеску. — Не може да не си спомни. Нали се потрудихме сега за него. Нали сме приятели. Приятин! Иване, приятин! — извика целият ухилен той. — Ще си спомниш, Иване, хайде вдигни сега ръка, вдигни ръка към нас и ни благослови.

Кучето изведнъж започна да стене, после уплашено се огледа наоколо, цялото разтреперано, с настръхнала козина и накрая се затича към нивата. Раненият отвори очи, но нямаше сила да извърне глава и да го види. Погледна право към небето, без да се подразни от силната светлина на ранния августовски следобед или от финия прах, който се стелеше като безкрайна паяжина над главата му. Всички млъкнаха. Дарие се приближи до ранения, сложи ръка на челото му и продължително се взря в очите.

— Страх ме е, че е вече мъртъв — прошепна той. — Господ да му прости греховете! — добави и с усилие се изправи на крака.

Замфира също положи длан върху челото на ранения, после леко го докосна по бузите и разтърси ръката му.

— Господ да му прости греховете! — каза той и направи кръст. — Да му ги прости, защото ни благослови и това ще ни донесе щастие.

— Направи го, когато си движеше устните преди малко — обясни Илиеску. — Точно тогава ни благослови…

Дарие си сложи раницата и уморено погледна към пътя, по който вървеше кучето.

— Да го вдигнем сега — каза той. — Достатъчно закъсняхме.

— Съжалете го, господин школник — настоя Замфира и извади от раницата си малка лопата. — Не можем да го оставим тука да го изкълват гарваните. Докато изпушите една цигара, ще изкопаем ямата…

Дарие го погледна учудено, сякаш не го разбра.

— Съжалете го, господин школник — намеси се Илиеску. — Земята е бедна, суха и ямата бързо ще стане…

— Абе, момчета, вие май сте полудели — пресече го Дарие. — Наистина сте полудели… Но аз съм виновен — добави той повече заради себе си и се отправи към царевицата. — Аз съм виновен…

След малко се обърна и видя как двамата бързо копаят и дишат тежко, без да разговарят. И в този миг му се стори, че сънува как копаят на разстояние цели два метра един от друг, сякаш бяха решили да направят яма за няколко трупа, и тогава го сепна острият, пронизителен шум на германските изтребители, летящи съвсем ниско, а зад гърба му, отвъд царевичните ниви, в които бяха навлезли сутринта, а може би и откъм шосето дочу кратките и глухи изстрели на руските минохвъргачки.

* * *

— Разбрах — продължи Дарие, като отвори нов пакет цигари, — че сънувам, и скоро след това се събудих. Но искам да ви кажа още нещо, макар че няма да ми повярвате: това, което ми направи най-силно впечатление, не бяха нито германските самолети, нито оръдията, а онази невероятно голяма яма, която започнаха да копаят Илиеску и Замфира. Тогава се запитах: какво им става на тези и защо са се заловили да копаят? Защо, както ви казах, всички бяхме гладни и жадни, и безкрайно уморени. Защо искаха да си усложнят живота?

— Във всеки случай — прекъсна го поручикът, поглеждайки го със симпатия и дори сърдечно — още от самото начало вината е била само ваша. Не е трябвало да им разрешавате да го вземат. Вие сте се изтегляли и всяка изгубена минута е била фатална… Ако ви е било жал за този Иван, трябвало е да го застреляте на място…

— Не мислехте ли, че може да оживее? — попита Лаура.

— Не. Казах ви още щом като го видях: изглеждаше, че ще умре. Чудя се как е могъл да изкара толкова време. Наистина, насън нещата са съвсем различни…

— След цели шест дни ръкопашен бой — прекъсна го поручикът — сте насъбрали достатъчно опит. Сега не можете да се оправдаете както преди, че не ви е удобно да командвате войници, които са воювали година или две на предна линия.

— Така е — призна Дарие, като се усмихна вяло. — Но от друга страна, колкото пъти се опитах през онези шест дни да ги командвам, все не се получаваше. Тръгнахме цял взвод, а след последната команда останахме само трима…

— Разбирам за какво намеквате — отново го прекъсна поручикът, — но вината не е била ваша. Украйна беше пълна с партизани и специални отряди, всичките превъзходно прикрити. Ако някоя част — само за малко се отделеше от армията, рискуваше да бъде смазана. Имали сте голям късмет, щом като от шестнайсет сте останали трима.

— Във всеки случай — продължи Дарие — тогава аз не исках да поема отговорността. Сега сме свои хора и затова ще ви споделя нещо: тогава реших, че ме преследва нещастието, и се уплаших да не изгубя и тях, последните двама, и дадох заповед: да се разделим; да тръгнем към селата — те по един път, аз по друг… Затова може би повярвах на абсурдната им надежда, че благословията на този Иван, който умираше, щяла да ни донесе късмет…

С голяма чиния, от която се разнасяха облачета пара, от кухнята се появи госпожа Македон, следвана от Адела, понесла табла със стъклени чашки и шише греяна ракия.

— Заповядайте, докато е топла — подкани ги домакинята, като застана между гостите.

— Все си мисля — подхвана съдията. — Какъв е този Иван? Що за човек е? И дали е разбрал какво сте искали от него? И най-накрая благослови ли ви?

— Няма съмнение — разбрал ги е, даже ги е благословил — отговори вместо Дарие Лаура — Донесъл им е късмет; доказателство за това е, че са успели да се спасят.

— Има и още по-изключителен случай — забеляза някой, който беше се опрял на стената. (До този момент Дарие не го бе видял.) — Войниците, които успели да избягат от Сталинград и се върнали пеш у дома — не знам за колко месеца… Питам се дали са били благословени от някой Иван, който е бил на умиране…

Дарие го слушаше удивен.

— Не вярвам да сме се срещали досега — продължи малко притеснен другият, сякаш искаше да се оправдае. — Моето име е Прокопие. Лекар съм, но и аз съм учил малко философия, когато бях студент. Увличаше ме…

Поручикът ги погледна учуден и малко обиден.

— Как може да не сте се виждали досега? Нали сте били в един полк…

Дарие се обърна към Лаура и се усмихна, сякаш очакваше нейното насърчение, за да продължи.

— Най-любопитното е — започна направо той, — че още от самото начало останах с впечатлението, че сме се срещали някъде. Но не дръзнах да призная, че това се дължеше на случката, която ви разказах преди малко. Наистина, колкото повече ви наблюдавам, господин докторе, толкова повече ми се струва, че приличате на Иван…

Някои избухнаха в смях и го погледнаха учудени. Дарие отново се усмихна.

— Много интересно — възкликна Лаура, — не си представях така Иван. Мислех, че е младеж на осемнайсет-деветнайсет години — съвсем рус и целият в лунички. А докторът, както виждате, е тъмен, без лунички и има две момчета — ученици.

Дарие сложи ръка върху челото си, сякаш се опитваше да си спомни за нещо, което в този момент му се струваше много важно.

— Всъщност това няма никакво значение — продължи Лаура. — По-важното е, че ти се струва, че прилича на Иван. В този случай можем да го попитаме какво се е случило с Иван — по-точно с ума му — когато сте го носили върху вашите карабини. Вие вярвате ли, че той ги е благословил, господин докторе?

Объркан Прокопие вдигна рамене.

— Какво да ви кажа? Доколкото мога аз да отсъдя: и да, и не. Трудно е да допуснем, че Иван не е разбрал какво са поискали от него. Нали е произнесъл името на Христос. Така че той положително им е казал някакви думи, които те не са могли да разберат, защото не са знаели руски. Думи, които твърде вероятно е да са за приятелство, дори за любов, християнска любов или изобщо за любовта между хората. Разбира се, не това са очаквали Замфира и Илиеску от него: всъщност това не е било истинска благословия…

Дарие рязко вдигна чело и разтревожен се огледа.

— Сега вече си спомних! — възкликна той. — Спомних си какво казах тогава, когато, въодушевен от вярата и надеждата на Замфира, го помолих с думите: „Bless our hearts, Ivan! Save our souls!“ Помислих си: ако това е истина, ако Иван, такъв какъвто е той: парализиран, почти ням, умиращ, ако Иван може наистина да ни спаси, тогава той положително крие някаква неразгадаема, страшна тайна, недостижима за моя ум, и той представя или поне изразява невидимия бог, agnostos theos^[3], за който говореше апостол Павел. Но дали наистина е било така — едва ли някога ще разберем. Защото никога не можем да бъдем сигурни, че благословията или неговата любов могат да играят някаква роля в нашия живот…

Госпожа Македон се приближи до зиданата печка, внимателно я отвори и тикна останалите от следобеда дърва.

— Май изведнъж стана студено — каза тя.

— Отворен е прозорецът на банята — обясни Адела. — Беше много задимено и го отворих…

— Не ни прекъсвайте! — извика Лаура, обръщайки се към двете жени. — Да чуем какво ще ни каже докторът. Идеята за непознатия бог внася нов елемент, за който не бяхме мислили досега. Вие какво ще кажете за това, господин докторе?

Прокопие отново вдигна рамене и закри устните си с длан, сякаш искаше да скрие някаква усмивка.

— Интересно: и аз се питах какво ми напомня тази история. Че ми напомня за нещо познато, съм убеден, но не мога да се сетя точно какво. Във всеки случай, ако беше нова епифания^[4] на непознатия бог, това не би могъл да бъде agnostos theos от Атина на свети Павел. Съвсем не прилича на бог, измислен от гърците.

Дарие нетърпеливо поклати глава.

— Разбира се, разбира се. Има толкова Богове, които не познаваме…

— Да оставим това — прекъсна го Лаура. — Съжалявам само за едно: че не сте успели да обясните на Иван какво означава този тайнствен израз: „серия от взаимно противоречащи си явления“.

Дарие се сепна, после се усмихна и я погледна.

— Мисля, че това беше най-задълбочената и безмилостна психоанализа, на която съм бил подлаган досега в моя живот. Тогава мислех, че съм доловил нещо, което било винаги недостижимо за мен, че съм разгадал, как да ви обясня, самия принцип на моя живот, а може би и не само на моя — добави той, снишавайки глас. — Чувствах, че съм разгадал тайната на всяко човешко същество. И този приблизителен израз „серия от взаимно противоречащи си явления“ е бил първият опит да се обясни тайната, която тъкмо щях да разгадая, да анализирам и формулирам. Но както става винаги насън, нищо не мога да си спомня…

Дарие се огледа наоколо и му се стори, че с изключение на Лаура и Прокопие останалите го слушаха само от любезност. Поканиха ги на масата, когато Лаура зададе последния си въпрос, и се принудиха да го изслушат прави, почти на вратата на столовата. Трябваше да стане и той и да сложи край на разговора, но малко особената, макар и приятна умора го беше приковала в креслото. Усмихваше се на всичко. Опитваше се да разбере какво точно се е случило с него. Лаура сложи ръка върху рамото му.

— Хайде, че останахме последни. Късно е…

* * *

Не стана, докато не усети, че някой го тегли със сила за ръкава.

— Късно е, господин юнкер — усмихна му се Замфира, — вече е нощ…

Дарие се огледа и затърка очи. После отново се огледа, запримига, като се мъчеше да се разсъни. Стояха сред царевицата и едва ли през живота си бяха чували толкова много щурци. Небето над тях притъмняваше, но звездите още не се бяха появили.

— Къде е Иван? — попита Дарие.

— Почива под земята — каза Замфира. — Само кръст не успяхме да му сложим.

— Донесе ни късмет — добави Илиеску. — Какъв ужас беше тук! Още по-зле от там, на моста. А вие спахте…

Замфира издигна ръка над царевицата.

— Толкова ниско летяха немските самолети, че ме беше страх да не закачат с криле кочаните. Обстрелваха нивите — мислеха, че има руснаци. Нас ни оставиха на мира, да си вършим работата… Сигурно си помислиха, че заравяме някой от нашите…

— Но изведнъж — прекъсна го Илиеску, сочейки с ръка към обратната посока — руснаците затрещяха с оръдията си. Имахме късмет, че не можаха да стигнат дотук. Гърмяха, що гърмяха и спряха. Или: свалиха изтребителите — бяха около двайсетина — или запрашиха в друга посока. Щом като немците са изпратили толкова самолети, сигурно все оттук ще се изтеглят онези, дето са останали… По-добре да ги бяха пуснали от друго място, откъм моста — добави той, като се обърна и се изплю ругаейки. — Нямаше да падне такава сеч…

Дарие се наведе и вдигна раницата си.

— А сега — подхвана Замфира, като му помогна да я сложи на гърба — каквото Господ нареди. Щом като руснаците промениха посоката си и ни отрязаха пътя, ще трябва да се промъкнем зад гърба им и да се присъединим към батальона.

— Не се бой — прекъсна го Илиеску, — ще се промъкнем. И този път ще успеем…

Излязоха на широка, извита пътека, която сигурно водеше надалече из царевичните ниви.

— Сънувах — започна Дарие, без да ги гледа, — сънувах, че съм в Яш, беше през зимата, с приятели и аз им разказвах за Иван…

— Хубав сън сте сънували — забеляза Илиеску, усетил, че може да настъпи дълга пауза.

— Ако сте сънували Иван, значи е на добро — отсече Замфира.

— Най-чудното е, че господин поручикът ми каза, че съм постъпил зле, като съм изгубил толкова време. Каза още, че ако ни е било толкова жал за него, трябвало да го застреляме, та да не се мъчи. Не бивало да го мъкнем с нас.

— Да, такива са заповедите — каза Илиеску, — ама и вие видяхте, че той ни донесе щастие…

— Но и ние се потрудихме — пресече го Замфира. — Говорихме му, разказвахме му…

Дарие изведнъж спря и се загледа в двамата войници.

— Абе, момчета, имам чувството, че тук има милиони щурци! Ще ме оглушат…

— Има щурци, господин юнкер — каза Замфира, — много са. По това време винаги има… Сигурно отдавна не сте били на село — добави с усмивка той.

Дарие си свали каската и се спря за известно време, размисляйки нещо. После рязко се обърна и отново тръгна.

— Странен сън — подзе след дълго мълчание той. — Не мога да си го обясня. Защо тогава, насън, ми се стори, че се каня да му кажа нещо важно на Иван, тогава, тъкмо тогава ме разбудихте? Интересно, нали? — и се обърна към Замфира.

— Сънища — отсече Замфира. — Кой може да ги разгадае?

— И сънищата си имат смисъл, само да знаеш как да ги тълкуваш — важно заключи Илиеску.

Дарие замислено поклати глава и ускори крачка.

— Не, аз имах предвид друго, затова казах, че е странно. Защото насън бях убеден, че, от една страна, онези няколко думи, които започнах да казвам на Иван, означаваха много важни неща, но аз не успях да ги кажа всичките, защото вие ме събудихте; а от друга страна — тогава насън не можех да се сетя за тези важни неща и си спомних само началото: „серия от взаимно противоречащи си явления“. Какво изключително откритие съобщава този израз, според мен толкова банален и стилистически неиздържан! Защото знаех много добре какво исках да кажа. И ако не ме бяхте събудили, сигурно щях да разкажа поне някои от тези „взаимно противоречащи си явления“. Добре, че беше и Лаура, онова момиче от Яш. И тя си имаше свой начин да се изразява. Но не беше само тя. Беше и… Беше… Беше, да кажем, и моята страст към философията…

Внезапно млъкна и прокара дланта си през косите. После механично заглади челото си.

— Трудна е — започна Замфира, — трудна е философията.

— Тя е най-трудната — продължи Илиеску. — Най-трудната е, защото не можеш я обясни…

Дарие си сложи каската на главата.

— Най-странното е — важно продължи той, — че тогава, насън, съм имал право. Бях забравил. Бях забравил какво се готвя да кажа на Иван. Сигурно ме беше вдъхновило, ако мога да кажа така, неговото присъствие, невероятната му агония, начинът, по който угасваше той, обграден от пълната си самота. Може би примерът на Иван ми разкриваше моето положение, защото аз наистина не си бях дал сметка за това. Исках чисто и просто, както ме помолихте вие, да го заговоря, да му кажа каквото и да е, само той да не умира…

Замълча, разбрал, че се е отклонил от пътеката и по неволя гази из царевицата. Обърна се и видя на няколко крачки след себе си Замфира.

— Момчета, вие знаете ли къде вървим? Май се объркахме в тая царевица…

— Оттук е пътят, господин студент — успокои го Замфира и се приближи до него. — Ако вървим по пътеката, може да ни стигне някой руски патрул. Ще вървим все така, през царевицата, до полунощ и чак след туй с Божията помощ ще излезем на шосето, зад руснаците и ще караме след тях, докато съмне. После пак ще се скрием в царевицата да починем.

Илиеску се спря на няколко крачки вляво и им направи знак с ръка.

— Да бъдем предпазливи — каза той. — Да вървим бавно и да не тъпчем царевицата. Докато стане съвсем тъмно. След това ще ни оставят на мира… Господин школник — добави той, приближавайки се до Дарие, — вие вървете по средата, между двама ни. Оглеждайте се и вляво, и вдясно и следете накъде се накланя царевицата. Щом решите да поспрете, да си поемете дъх, свирнете ни тихичко и ние ще ви изчакаме…

По това място, както забеляза Дарие — щурците бяха доста оредели или вече спяха. Смрачаваше се, но отникъде не полъхваше и въздухът още тежеше, а от изсъхналите стебла на царевицата, които разклащаше по пътя си, се надигаше тъмна, лепкава прах. Опита се да се промъкне между стъблата, без да ги докосва, но раницата и карабината му пречеха и непрекъснато се спъваше в сухите буци пръст и твърде често обувката му се заклещваше между бурените. Тогава той силно разклащаше стеблата и върху главата му се изсипваха облаци прах и рояци малки нощни пеперуди.

След четвърт час чу изсвирване и се спря. Огледа се вляво и вдясно, но не видя нищо. Въздъхна дълбоко, после надигна глава и се загледа в небето. Беше осеяно със звезди и вече се изясняваше. Отново въздъхна и зачака. Изсвирването се повтори, вече отблизо, отляво, и Дарие дочу гласа на Илиеску:

— Да излезем оттук, господин школник.

* * *

— Вървях така до полунощ. Това, че бях уморен, гладен и жаден — нищо; все се питах какво ще се случи с нас сутринта или на другия ден. Откакто влязохме в царевицата, имах чувството, че вървим назад, че се връщаме към моста, откъдето се спасихме като по чудо само ден преди това. Знаех, че не можем да влезем в селото, ако хипотезата на Замфира беше вярна, че руснаците са променили направлението на войските си след атаката на германската авиация. Ядрото на руската колона беше напуснало главния път и се разпръсна встрани, към околните села. Но не разбирах защо трябваше да се връщаме назад, към моста. Явно, че се бях оставил на тяхното чувство за ориентация. Двамата бяха убедени, че вървим по правилния път. Замфира беше казал, че трябва да се промъкнем зад гърба на руснаците, но вместо да се движим зад тях, ние като че ли се връщахме назад…

— Ще чакаме другите или ще продължим? — попита Дарие и се загледа към случайно израсналите сред скалите ели. — Не се вижда жива душа.

— Аз викам да ги почакаме — каза Архип и се облегна на раницата си. — Право да ти кажа: тези скали направо ме изтощиха. Не съм вървял по този път от години. Качвал съм се, но от друго място. Бях забравил, че склонът тук е толкова стръмен… Искам да чуя края на историята — добави той. — Стана ми интересно…

Дарие си потърси цигарите.

— Явно, Лаура вярва, че по някакъв начин Иван все пак ни е благословил и че благословията му ни е донесла щастие.

— Не пали цигарата — прекъсна го Архип. — Почакай малко. Доста си уморен. И тебе те измъчи нанагорнището.

— Най-странното е — продължи Дарие, като послушно пусна пакета цигари в джоба си, — че тогава нито за миг не се запитах какво правеше там този Иван, тъй тежко ранен, сам сред царевичната нива, встрани от бойното поле, където немските изтребители още не бяха минали. Кой го беше ранил толкова тежко, че не можеше да помръдне от мястото си и с такава мъка си движеше устните? И къде бяха пушката и раницата му? Имаше само един револвер в джоба на панталона си, и то без патрони. Нищо друго. Замфира го претърси. Надяваше се да намери някакъв документ за самоличност, снимка или поне писмо. Искаше да научи името му и по-късно да съобщи на семейството му, да им каже къде сме го погребали. Но нищо не намери. И никой от нас — добави след пауза, в която извади цигарите, — никой от нас не се запита: какво търсеше там Иван? Как беше стигнал до там?

— Всеки свят има своя структура и логика — въздъхна Архип. — Както знаете, противоречията или непоследователностите са от два основни типа: тези явните, от вътрешността на системата, и онези, които сами ни се откриват като такива, като противоречия или непоследователности само когато ги виждаме извън системата.

Дарие го слушаше замислено и пушеше.

— Странно — обади се след малко той, — сега като те гледам, разбирам колко много си приличате с Иван. Макар че всъщност ти нямаш нищо общо с него. Но повтарям и подчертавам: това е само привидно.

Архип се надигна и го погледна, сякаш за първи път сериозно, с интерес.

— Очаквах да ми кажеш това — усмихна се той. — В известен смисъл ти все още си обладан от тайната на Иван и съзнателно или несъзнателно по всякакъв начин се мъчиш да я разгадаеш. Но тъй като Иван е недостъпен — не само защото умря — той и като беше жив, почти не можеше да говори — малкото думи, които произнесе, бяха запечатани със седем печата, защото ти не знаеш руски. И след като Иван се оказа недостъпен, ти се опитваше да го откриеш във всеки непознат, когото срещнеш. Последният, от пет-шест часа насам — съм аз. Така че те разбрах много добре: беше готов да ме попиташ какво мисля и аз за онова, което сигурно си е помислил Иван. Не ти се сърдя, попитай ме — ще се помъча да ти отговоря.

Дарие се засмя, вдигна рамене и се обърна да намери камък, в който да угаси цигарата си.

— Вие, технократите, социолозите и психолозите, сте наистина странни хора. Но аз не мисля, че нещата могат да бъдат толкова прости, колкото ги виждате вие. Ако трябва да бъда искрен, когато ви казах, че приличате на Иван, това, което ме развълнува най-много, не беше надеждата, че чрез вас ще мога да разбера какво е мислил тогава той, а по-скоро вярата, че това символично ваше родство с него ще ми позволи да проникна и аз в смисъла на онази мистериозна формула: „серия от взаимно противоречащи си явления“, формула, която бях казал и на Иван, за да му обясня какво се случи с мен след осми ноември. И която тогава ми се стори като просто уравнение от първа степен. Тайната на човешката същност.

— Все за Иван ли говорите? — застана зад тях Лаура. — Докъде стигнахте?

— Ти откъде се появи? — учуди се Дарие. — Как не те видях?

— Бях на пазар — отвърна му тя и седна, като облекчено въздъхна. — Ужасно съм уморена…

— А другите къде са? — попита Дарие и се огледа.

— Идват след малко. Адела се спря на будката долу да си купи вестници, а докторът с мама и останалите се отбиха при съседите да вземат на заем малко дърва. Застуди се, може и сняг да завали…

Дарие усети, че неволно с двете си длани глади облегалката на фотьойла.

— Трябва да ми откриете и на мене някой ден тайната на този фотьойл — каза той. — Имам чувството, че колкото пъти си спомня за Иван, по-точно колкото пъти си спомня за този фотьойл, или сънувам, или се събуждам от някакъв сън…

— Този път не е нито едното, нито другото — го прекъсна Архип.

— Какво искаш да кажеш? — развълнува се Дарие и го погледна право в очите.

Архип вдигна рамене.

— Как би могло да се каже по друг начин? Вече си опитал формулата „серия от взаимно противоречащи си явления“, но май не си много въодушевен. Тогава да поразмислим — добави, отдалечавайки се, — да поразмислим…

Дарие го гледаше как си отива, обиден и разгневен, макар да не можеше да му каже нищо.

— Alors, nous sommes foutus! — прошепна той. — Il n’y a plus d’espoir. Foutus pour l’éternité!…^[5]

* * *

— Nous sommes foutus! — повтори през зъби Дарие, когато Замфира му направи знак да тръгва.

Излязоха на черен коларски път, кален и осеян с ями, криволичещ сред царевичните ниви. Отново от всички страни се понесе врявата на щурците. Свалиха каските си: Дарие я държеше в ръка, а другите двама ги прибраха в раниците. Небето засия, но прохладата на нощта още не се усещаше.

— Нищо не казвате, господин гимназист — наруши мълчанието Замфира. — Трябва да сте доста уморен…

— Сега, след полунощ можем да говорим по-силно — забеляза Илиеску. — Докато стигнем шосето. Там ще внимаваме повече…

Дарие си извади кърпичката от долния джоб на куртката и започна да си бърше лицето от потта.

— Абе, момчета — запита след малко той, — вие сигурни ли сте, че това е пътят?

— Това е, господин школник — го успокои Замфира. — Погледнете звездите. Направихме само един завой, за да не попаднем в селото, но сега сме на прав път. Вървим след руснаците…

Дарие погледна бегло блесналия небосвод.

— Сега е един без двайсет и пет минути — каза той. — Ако скоро стигнем до шосето и всичко мине добре, ще можем да повървим още, до четири часа. После, както казахте, ще трябва да се скрием пак в царевицата. Но ако следващите десет-двайсет километра не са засети с царевица, а с жито или овес, тогава къде ще се скрием?

— Не се страхувайте, господин школник — успокои го Илиеску. — Аз минах оттук тая пролет, когато беше сеитбата. Цяла Украйна е такава, каквато я виждате тук: царевица, после няколко километра жито или ръж и след това — пак царевица.

— Ще ни бъде трудно без вода — заговори Замфира. — Може и да не намерим вода ден-два. Ще ни бъде трудно, особено в началото, но с божията помощ ще се справим. Мога да разпознавам разните треви и корени, а може и да намерим някой кочан млечна царевица… Ще се справим някак. Не се страхувайте — повтори той.

— За ядене, ще ядем това, което ядохме нощес — подхвана Илиеску. — Царевица. Жалко, че е вече узряла и няма да стане за печене, но и тъй не е лоша. Залъгва глада.

Дарие се готвеше да си прибере кърпичката, когато кракът му хлътна в някаква яма. Щеше да падне заедно с раницата си, но Замфира го задържа.

— Боже, опази! Ако си бяхте изкълчили крака, добре щяхме да я наредим.

— Когато хлътнеш в яма и не паднеш, се казва, че е на добро — забеляза Илиеску.

Дарие най-после си сложи кърпичката в джоба.

— Като стана дума за яма — засмя се той, — искам да ви запитам защо решихте да изкопаете за Иван толкова просторна, искам да кажа, толкова голяма яма?

— Не беше голяма, господин гимназист — обясни Замфира. — Християнски гроб, като всички други.

— Но когато започнахте да го копаете — прекъсна го Дарие, — бяхте на цели два метра един от друг. Като че ли се готвехте да погребете цял взвод…

И започна да се смее, сякаш жаждата и умората като по чудо изчезнаха. Смееха се и другите двама, макар да го правеха само за да му доставят удоволствие.

— Боже, опази! — въздъхна след малко Замфира. — Ама нямаше два метра…

— Сега седя и си мисля — пресече го Илиеску, — вие няма как да сте го видели, господин гимназист, нали бяхте влезли в царевицата.

— Това беше след това, когато забелязах немските самолети. Но в мига, в който ги зърнах и дочух и руските картечници, видях как вие двамата копаете. Много добре си спомням.

— Да ви каже Замфира — се осмели след малко Илиеску. — Той да ви каже как беше. Едва опитахме земята с лопатите, когато зърнахме първите германски самолети, дадохме им знак — бяха започнали да обстрелват края на нивата. И аз ви търсих да не би някой куршум да ви е стигнал. Намерих ви там, където след това ви събудих: оставих ви да починете, а ние се върнахме да копаем ямата. Когато мина втората ескадрила, може би след четвърт час, ямата беше почти готова: отново отдалече им дадохме знак с лопатите и те ни видяха и ни обстрелваха с картечниците си… Не беше ли тъй, Замфира?

— Тъй беше, както казва Илиеску — потвърди Замфира.

Дарие пак се разсмя.

— Още по-добре. Това значи, че започвам да сънувам още преди да заспя. И друг път ми се е случвало — добави той.

После се замисли. След четвърт час Илиеску бързо пое леко приведен, защото царевицата ставаше по-рядка и дребна. Направи им знак с ръка да се приближат до него.

— Стигнахме полето — прошепна Замфира. — Трябва да бъде точно пред нас, не много далече. Оставете ме аз да вървя напред, господин школник…

* * *

Цели два часа вървяха из полето на разстояние един от друг. Бързо стигнаха шосето, но го прекосиха тичешком, защото зад гърба им се беше проточила безкрайна колона от руски камиони с изгасени фарове. Нощта беше ясна и малко студена. Небето се бе надвесило, огряно от множество звезди, с едничък облак, нежен и прозрачен, плуващ надалече, на запад. От време на време ги достигаше ленивият полъх на вятъра, донесъл мирис на изсъхнала трева и бензин.

Дарие видя самотно дърво и като подсвирна от радост, се запъти към него да си отдъхне. Но Замфира му направи знак с ръка да продължи напред, след него.

— Nous sommes foutus! — изсвири с два пръста Дарие.

Би искал да се изплюе като Илиеску, но гърлото му беше съвсем сухо и в този миг почувства със страх и изненада, че изведнъж му става студено. Опита се да ускори хода си, но не можа да разбере с каква скорост напредва. След малко установи, че просто тича, с карабината в дясната ръка и с раницата в лявата — беше я свалил от гърба си, за да не падне. Спря се изтощен и задиша дълбоко.

— Защо ви беше страх, господин философ? — дочу някакъв шепот.

Обърна се уплашен и прикова поглед в Прокопие. Чакаше го до ябълката с кучето си и му се усмихваше.

— Защо ви беше страх? — повтори, като видя, че Дарие продължи да го гледа втренчено.

— Защо сте тук, господин докторе? Как попаднахте тук?

Умората му изведнъж изчезна и той бързо се приближи до него бодър и въодушевен.

— Къде е вашата част? — отново попита той, като се приближи съвсем. В същия миг разбра, че се е припознал, и се опита да се извини: — Тъмно е, не ви познах. Вие сте господин Архип, но не мога да разбера какво търсите тук. Формулата ли търсите още?

Другият го погледна със същата спокойна и малко иронична усмивка.

— Зададох ви въпрос, господин философ, и виждам, не искате да ми отговорите. Казвахте ми, че сме неразрушими. Тогава от какво се страхувахте?

— Иван! — прошепна Дарие.

— Не се казвам така, но не ви се сърдя. Наричайте ме както искате. Викайте ми Иван.

Дарие направи още една крачка към него.

— Значи все пак знаехте румънски, а нищичко не ни казахте. Оставихте ни да се мъчим…

— Сега разбираме всички езици — го прекъсна Иван. — Но това вече няма значение, защото нямаме нужда от тях… Казвахте, че сме неразрушими. Не биваше да се страхувате…

Дарие прокара дланта си по челото.

— Не ме беше страх. Изведнъж усетих студ и като не разбрах какво става, започнах да тичам… Това беше всичко…

Иван го погледна продължително, със симпатия и отново се усмихна.

— Говорихте ми много хубаво вчера, онзи ден, когато се случи онова. Най-много ми хареса, че още съвсем млад сте стигнали до извода, че всички сме неразрушими.

— Значи сте разбрали всичко — тихо промълви Дарие.

— Това, което не разбрах — продължи Иван, — беше вашето отчаяние, господин философ, вашият страх, че никога няма да си отдъхнете. Но защо искате да си отдъхнете? Едва започнахте. Какво имаме зад гърба си? Може би около един милион години! Ако започнем да ги броим от homo sapiens; само няколко десетки хиляди години. А пред нас са милиарди, милиарди години!…

Дарие го слушаше изненадан.

— Милиарди години — повтори шепнешком той. — Знам, знам, но какво ще правим с тях, с тези милиарди години?

— Ще вдъхнем живот на Земята, после на Слънчевата система и на галактиките, които още не познаваме. Ще ги съживим, ще ги възвърнем към живота и ще събудим всеки заспал и отчужден дух. Ще благословим цялото Мироздание, така както някои от вас обичат да го наричат.

— Май че Замфира беше прав. Вие ни благословихте.

— И да, и не. Както много точно се изразяваше доктор Прокопие.

— Но вие откъде познавате Прокопие? — прекъсна го Дарие.

Иван го погледна малко учуден и се усмихна, като вдигна рамене.

— Сега знаем всичко. По-точно всичко, което ни интересува. Вие също ме интересувате, защото ви беше жал за мене и ми говорихте. Освен това ме интересуват Замфира и Илиеску, защото си направиха труда да ме мъкнат до селото, а после и да ме погребат; не че ме вълнува фактът дали съм бил погребан, или не; трогна ме грижата им…

Дарие започна да си търка челото.

— Момчетата! — тихо извика той. — Къде ли са момчетата?

— Малко по-нагоре в полето и ви очакват. Не се тревожете. Ще си починат и те. Всъщност аз няма да ви задържа задълго; скоро ще трябва да тръгвам. Но исках да поговорим. В последно време се срещахме толкова рядко, на края на царевичната нива, но тогава не се познахме, не можахме да говорим и у госпожа Македон, после в планината, под оня връх… А преди се срещахме по-често…

Изведнъж Дарие разбра, че се смее…

— Съжалявам, че ще ви противореча — започна малко притеснен той, — но аз съм сигурен, че грешите. Прокопие и Архип ги познавам отскоро, но вас ви срещнах вчера или онзи ден, както казахте, на края на нивата.

— Ние се познаваме отдавна — прекъсна го Иван.

— Не смея да кажа откога се познаваме. Но ще признаем това, когато стане късно.

Дарие го погледна от упор и механично извади от джоба си пакета с цигарите.

— Мисля, че разбрах какво искате да кажете — прошепна, поклащайки глава. — Всъщност целият човешки живот може да се появи, да се осъществи и да приключи в продължение само на няколко месеца, а понякога и за по-малко.

— Интересно е, че тези същите проблеми редовно се появяваха в нашите дискусии — продължи Иван. — Например: „серията от взаимно изключващи се явления“. Колко пъти и на колко езика ми говорихте за това…

— Най-лошото е — добави с меланхолия Дарие, — че не мога да си спомня какво исках да кажа с това. По-точно не си спомням онова, което следваше. Бях започнал тази фраза, приготвях се да ви представя една цялостна система, когато ме повикаха момчетата и изгубих нишката.

— Казахте това, което трябваше. Което трябваше да се каже засега и да се разбере. Останалото ще го кажете по-късно. Вече го казахте и ще видите, че ще ви хареса и на вас, когато го откриете отново…

Погледна го сърдечно и с лека ирония, като искаше да го предизвика.

— Когато те слушам, Иван, имам чувството, че чувам Архип. Последния път, когато говорих с него…

— Кога беше това? — прекъсна го Иван. — Преди неколкостотин години или преди два месеца? В кой живот?… Не искам да ме разбирате грешно — добави той, забелязал, че Дарие го наблюдава недоверчив и намръщен. — Не става дума за времето, а за интервала между „взаимно изключващите се явления“, както обичате да казвате вие. Съжалявам, че ви прекъснах — продължи след кратка пауза, защото Дарие още мълчеше. — Веднъж вече ви прекъснах, вие не си спомняте, тъй като интервалът между явленията е твърде голям. Прекъснах ви тъкмо когато се готвехте да ни обясните в какъв смисъл употребявате израза agnostos theos. Вие виждахте пред себе си, като на някакъв вътрешен екран, образа на Иван някак си погребан в собствения му труп. И искахте да кажете, че понякога тъй изглежда Бог, Върховният Дух, обвит от Материята, сляп и отчужден, пренебрегнал собствената си самоличност. Но какъв бог бе това? Във всеки случай не богът на Павел, нито на гърците. Вие мислихте за познаваемите мигове, за индийските концепции за Духа и Материята.

— Разбира се, разбира се. Това отбеляза и Прокопие.

— И все пак имаше нещо истинско във вашето сравнение, но само ако погледнем нещата от друг ъгъл. Духът е винаги скрит от Материята. А смисълът му — ако е затворен, ако се намира там временно, защото е активен и т.н., да, смисълът му можеш да откриеш по-късно. Това е всъщност Загадка — Загадка с главни букви — с която се сблъскваме всички, гатанка, която се поставя неумолимо пред всеки човек: как да разпознае Духа, ако той е замаскиран от Материята, ако в края на краищата е непознаваем? Такива сме ние, господин философ; не само неразрушими, както казвахте, но и непознаваеми… Но виждам, че ви очакват — добави той, като се обърна.

В полумрака, който вече предвещаваше утрото, на около двайсетина метра, сред полето, Дарие съзря познат силует, който все пак не успя да идентифицира. Много по-надалече, по посока на шосето, което прекосиха през онази нощ, се носеха изостанали от частите си групи, които едвам се придвижваха напред.

— Трябва да си ида — продължи Иван. — Очакват ме там.

Посочи към изток, но Дарие гледаше зората и не го видя. Кучето тръгна напред, бавно, с наведена глава и тогава Дарие го позна и се усмихна щастлив. Посочи го на Иван.

— То те позна — тихо промълви той. — То беше единственото същество, което те позна…

— Опитайте и вие, господин философ — каза Иван и го погледна право в очите. — Опитайте следващия път — кога ще бъде това? И къде? В някой салон в Яш, в Токио или в планината, а може би в болница или на друга планета? Ако аз ви позная пръв, ще ви дам знак, но дори и аз няма да ви позная, но все пак, ако ви позная и ви дам знак, вие няма да ме разберете. Това е цялата работа, господин философ; ние всички сме непознаваеми и за самите нас, и за останалите…

Напредваше бавно, сякаш потънал в мислите си, но като видя, че Дарие го следва, се спря.

— Не — добави с усмивка той. — Това е нашият път. Вашият е в другата посока — и се обърна назад, към запад. — Побързайте. Чакат ви…

Поздрави го с кратък жест, после се обърна и бавно тръгна към полето заедно с кучето.

* * *

Илиеску неочаквано се сети за Замфира и ускори крачка. Всеки миг щеше да се съмне — полето се виждаше ясно, простряло се във всички посоки, без край. Небето беше мътно, без звезди. Стигна до дървото и видя поручика.

— Не ви познах преди малко, господин поручик — започна притеснено той. Научили сте много от Иван. Може би и той някога е бил философ — добави, като се усмихна поручикът. — Но вече трябва да побързаме. Другите ни очакват.

Двамата тръгнаха по посока към шосето.

— Наистина, защо се уплаших — изведнъж се зачуди Дарие. — Отдавна знаех, че сме неразрушими. И все пак — продължи той след пауза, — и все пак…

Тогава видя своя взвод и се спря, страхувайки се да не даде воля на чувствата си.

— Значи и вие дойдохте, господин юнкер — усмихна се Маноле. — Както виждате, пак се събрахме, почти всички…

В същия миг отново си спомни за Илиеску и Замфира и се обърна назад.

— Момчетата — прошепна развълнуван той.

— Те са напред — успокои го поручикът. — Всеки се завръща у дома, както може — меланхолично добави той. — Ние ще се съберем най-напред при реката…

Дарие разбра, че от известно време двамата вървят заедно с всички, но не помнеше точно откога. Само вдигна рамене и ускори хода си. Озова се отдясно на взвода. Не ги чуваше да говорят и все пак беше уверен, че разговарят, и дори знаеше за какво. Небето беше все тъй мътно, но светлината бе достатъчна. Накъдето и да се обърнеше: наляво, надясно, назад или напред, виждаше други нестройни групи, които безмълвно напредваха със същата отмерена и бърза крачка. Няколко пъти се спря и се огледа назад. Полето — докъдето достигаше погледът му — беше като че ли същото, разпростряло се под тъмното и мрачно небе, с няколко самотни дървета, намиращи се на огромни разстояния едно от друго. И се изненада, че не чува нито птици, нито самолети и дори глухия тътен на руските камиони, които преди това срещаше по шосето.

— Това е Украйна — чу гласа на поручика. — За тях е хубава, защото си е тяхна. Но ще видиш как ще изглежда нашият край, когато се приберем у дома.

— Има ли още път? — попита Дарие и в същия миг разбра, че е задал ненужен въпрос, защото знаеше, че в известен смисъл са вече там.

Би искал да се смее, да поиска извинение, но поручикът продължи:

— Има доста и все пак няма. Ще ви бъде по-трудно до реката, тъй казаха. Но знайте, нашата дивизия е от Олтения. Хората искат да се приберат вкъщи, всеки в своето село… Да си починат — добави и отново се усмихна.

— Но след като се приберем, господин поручик — попита с нескрито вълнение Дарие, — какво ще се случи с нас, след като се приберем едни в Яш, други в Букурещ, трети в Олтения? Нали ви казах, че сме неразрушими. Същото казах и на Иван и той беше съгласен. Казах го и на Замфира, и той също се съгласи, и Илиеску… — Изведнъж замълча.

На двайсетина метра пред себе си ги забеляза двамата как се придвижваха с огромно усилие — продължаваха да носят ранения върху карабините си и пътеката в прашната царевична нива беше осеяна с дупки. Изтича при тях и им извика:

— Абе, момчета, вие сте направо луди! Пак ли отначало? Не ви ли стигна Иван, че сега сте понесли и друг?

Приближи се до тях и направо замръзна: върху карабините съзря себе си: лицето му бе покрито с напоена с кръв кърпичка, а под разкопчаната куртка се виждаше ризата му, също почервеняла от кръвта.

— Какво се е случило? — промълви едва чуто той. — Какво е станало с мен?

В същия миг те спряха и внимателно го положиха на края на пътя. Замфира се прекръсти.

— С божията помощ се върнахте в съзнание, господин юнкер — прошепна той и въздъхна тежко.

— Стана точно тъй, както казах — прекъсна го Илиеску. — Водката на Иван…

— Имахме късмет — подхвана Замфира, — че минахме край тях, когато спряха, бяха пили, взехме им всичко, което успяхме да намерим: водата, водката и дори тютюна.

— Но какво се случи с мен? — тихо и уплашено попита Дарие. — Някой ме е ранил?

— Лош час — продължи Замфира. — Препънахте се, паднахте и карабината ви гръмна. Куршумите минаха под мишницата ви. Не беше толкова опасно, но вие припаднахте и докато ви вдигна, изгубихте доста кръв. Ако ви бях превързал ръката веднага, досега щеше да ви мине…

Дарие се огледа. Бяха сред царевичните ниви, на края на пътя и над тях се носеше същият ситен и лютив прах, който знаеше сякаш от памтивека, но сега му се стори още по-противен. Със здравата ръка потърси цигарите в джоба си. Намери ги смачкани, скъсани, но Илиеску му подаде своя пакет с руски тютюн и го изчака да си вземе цигара, а после му я запали.

— Момчета — започна Дарие, след като всмукна два-три пъти. — Вие сте много добри и самоотвержени и се потрудихте доста заради мене. Сега чуйте моята заповед: искам да я чуете, ще бъде последната ми заповед…

Изведнъж млъкна и бързо всмукна от цигарата, за да прикрие вълнението си.

— Ние сме войници — започна отново той, — всички сме срещали смъртта. Поне аз мога да твърдя, че съм я виждал с очите си. Говоря ви съвсем искрено: не се страхувам от нея. От друга страна, искам да ви призная: аз нямам късмет; откакто се помня, ме следва една лоша прокоба.

— Да — намеси се Лаура, — беше достатъчно да им говори за нещастие и за лоша прокоба, за да ги смути и двамата, и да вдигнат те уплашени ръце нагоре, сякаш е произнесъл някакво богохулство. Всъщност имаха право — добави тя, като се обърна към него. — Нали се познаваме от три години и в известен смисъл бяхме сгодени. Ако господин философът нарича това нещастие или лоша прокоба…

— Истина е — продължи Дарие, — че не искаха да ме послушат, когато ги помолих да ме застрелят или да заредят карабината и да ми я дадат. Казах им още, че ако искат, могат да ми изкопаят гроба, както го изкопаха на Иван. И какво ли още не им предложих: да поговорим вечерта, да им обясня какво трябва да кажат в Яш, когато пристигнат, с кого най-напред да се срещнат… Напразно. Съжалявам, че тогава изгубих самообладание и започнах да ги заплашвам…

Взе втора цигара, която Илиеску запали смирен, с навлажнени очи.

— Военният съд ще ви унищожи — започна с неочаквано твърд глас той. — Като стигнем батальона, ще изискам веднага да бъдете изправени пред военния съд за неизпълнение на заповед и обида на по-горен чин.

— Воля Божия — отвърна му Замфира, без да посмее да го погледне — И във военния съд има добри хора. Ще им кажем, че сме изпълнили дълга си…

— Че сте изгубили много кръв, че сте имали треска и може би затова сте поискали да ви дадем карабината, защото дори не сте знаели кой сте — толкова сте били слаб, гладен и болен.

Дарие ги погледна още веднъж, раздразнен и отчаян, хвърли цигарата и изведнъж се надигна и тръгна към поручика.

— Какво да правим с тях, господин поручик, щом като не ми изпълняват заповедите?…

Поручикът го изгледа, сякаш се опитваше да го разпознае, а после вдигна рамене и продължи нататък. Дарие ускори крачка и бързо го настигна.

— Аз съм Дарие, господин поручик, юнкерът Т. Р. Дарие Константин от вашата част. Познавате ме. Говорихме цяла нощ в полето, след като се разделихме с Иван.

Поручикът се спря, погледна го дружелюбно и все пак строго.

— Дарие — бавно каза той, подчертавайки всяка дума, — след шест дни огън вие би трябвало да знаете какво означава това заповед.

* * *

— … Улица „Тоамней“ номер единайсет. Яш. Улица „Тоамней“ номер единайсет: Колко пъти им повтарях този адрес от страх да не го забравят или да не го объркат с другите адреси, които казваха толкова други ранени и умиращи през последните месеци. Те бяха вече втора година на фронта и бяха воювали в различни взводове, разбити един след друг, докато през юли ги поех аз в моя взвод, съставен от остатъци, който също щеше да бъде унищожен само след шест дни огън, както каза поручикът. Да, Яш, улица „Тоамней“ номер единайсет, номер единайсет…

— При госпожица Лаура — усмихнат поклати глава Замфира. — Не се безпокойте, господин юнкер, ако стигнем преди вас, най-напред там ще отидем. Ще й кажем, че скоро ще се върнете, ще се върнете с пагони на подпоручик…

— Не й казвайте това — прекъсна го Дарие. — Не й казвайте за пагоните. Кажете й онова, което ви помолих — добави той.

Почувства се безсилен. Погледна към ранената си ръка. Стори му се, че не престава да кърви, че това е започнало много отдавна, че под куртката му изтичат широки червени и топли струи.

— Ако не успеете да запомните всичко — продължи след малко той почти шепнешком, — кажете й поне най-главното; че макар да се знаем с нея само от три години, винаги сме се познавали и сме били щастливи, още от началото на света, винаги, докато изгасне и последната звезда от последното съзвездие. Добре запомнете всичко, което ви казвам сега, че това е най-главното: да й кажете, че липата, която знаем с нея, липата там в Яш, онази липа ни бе достатъчна. През първата нощ, когато се спряхме там, тя остана с нас и ще остане така до края на света. На тази липа няма никога да й паднат листата и цветовете. Няма да може. Тя е само наша и всичко, което е наше, не принадлежи на времето и е безкрайно…

— Добре, господин гимназист — успокои го Замфира, като много внимателно му избърса потта от лицето. — Сега си починете, че звездите вече изгряха и скоро след полунощ ще трябва отново да тръгнем…

Както обикновено, се бяха скрили в прашната и миришеща на дим царевица и си говореха тихо, дръзвайки да повишат глас само когато щурците ги заглушаваха.

— Невероятно е, че са успели да издържат толкова дни — се намеси отново Лаура. — Невероятно е как са успели да се промъкнат сред руските войски, как са намерили вода и даже ракия, да ти измият раната, как са намирали и храна…

— Суха царевица, корени, малко сухари… — усмихнат я прекъсна Дарие, — а на петия ден парче шоколад, което Илиеску намери в джоба на един убит германски войник… По шосето минаваха конвои пленници, ранени и измъчени, падаха и оставаха по пътя, ако не се смилеше Бог или някой от часовите от следващия конвой да сложи край на мъките им. Илиеску се научи къде и как да търси необходимите за нас неща: вода, сухари, кибрит, тютюн. Само хляб нямаше.

— Как не са се изгубили? — възкликна Лаура. — Как толкова дни наред не са срещнали хора от селата? Нали тогава са прибирали царевицата?

— Сигурно сме имали голям късмет — продължи Дарие. — Но Замфира притежаваше инстинкти на диво животно, да, сякаш отдалече усещаше дали иде някой и ние веднага се скривахме. Един път стояхме така цял ден, заровени в копа сено и гледахме как само на стотина метра от нас жените работят… Но това, което ме измъчваше най-много, беше моята рана. Не знам как са успели да ме носят толкова нощи върху карабините и върху един руски шинел. Просто не помня. Сигурно съм бил в несвяст или поне толкова замаян, че не съм виждал нищо. Но си мислех за Иван, за нашия разговор, който ме впечатли толкова много. Къде отиде благословията му? Нали го носиха по-малко от час, а мене — нощи наред. Сега си спомням, че веднъж се запитах дали случайно Иван не е пожелал да стане този инцидент с мене само за да може после да ме срещне и да ми каже всичко, което имаше да ми казва. И все пак каква вина имаха Илиеску и Замфира в този философски спор?…

— Не беше философия, господин гимназист — прошепна Замфира. — Лош час…

* * *

— Гарваните пак долетяха — въздъхна Илиеску. — Какво ли означава това?

Дарие сложи ръка над очите си — небето беше пламнало от светлини, които го заслепяваха.

— Самолети са — каза той.

— Има и самолети, но те летят по-нагоре, много по-нагоре — добави Замфира. — А гарваните са тук, долу…

Дарие потъна в мислите си и се усмихна.

— В крайна сметка това правим и ние. Вървим след тях, след нашите, но по-назад, много по-назад… На колко десетки километра мислите, че се намира фронтът? Защото от няколко дни не се чуват нито руските картечници, нито нашата артилерия…

— Ако германската контраатака се развихри, само след ден-два ще се озовем на фронтовата линия — разтревожи се Илиеску.

— Nous sommes foutus — процеди през зъби Дарие. — Foutus pour reternite!

Помъчи се отново да заспи, но жегата беше направо непоносима и се опита да поседне между царевиците. Ранената му ръка туптеше, сякаш беше пълна с кръв. Другите бяха задрямали с кърпи върху лицата, държейки карабините в ръка, но се събуждаха поред, на кратки интервали и го следяха с поглед.

По-късно, след залеза на слънцето, Дарие се убеди, че няма да може да заспи. Намираха се в същата царевична нива, в която бяха влезли преди много дни, вече не си спомняше точно колко: бяха на неколкостотин метра или по-малко от мястото, където беше заровен Иван. Разпозна нивата още сутринта, когато уморени се укриваха, дишайки тежко, и бавно се промъкваха сред царевиците. Позна я, но беше тъй изтощен, че не можеше да говори. През тази нощ се опита за първи път да върви с помощта на бастун — една тежка и здрава тояга, която намери Илиеску. Движеше се с мъка и страх по края на шосето, подпомогнат от някой от двамата, почивайки си на всеки пет-десет минути. За почти десет часа ходене не изминаха и десетина километра, но това все пак беше повече, отколкото през всичките предишни нощи, когато го носиха.

— Върнахме се, откъдето тръгнахме — обади се той съвсем тихо, за да не ги разбуди. — Върнахме се при Иван.

Беше готов да се разсмее — толкова абсурдно му се стори тяхното приключение. Ако беше сигурен, че няма да ги събуди, щеше да се провре през царевиците и да ги дочака при гроба на Иван.

— Всъщност няма никакво значение — прошепна отново той. — Вече нищо няма значение. Nous sommes foutus! От всички гледни точки. Това го знаех от началото. Всичко, което се случи след осми ноември…

Друг път, една вечер, пак в царевичната нива — но кога? Кога? Трепна, като чу въпроса на Замфира:

— Какво се случи след осми ноември, господин гимназист?

— Най-различни неща — започна усмихнат той. — Неща, които ме накараха да се чудя аз ли съм, не съм ли аз?

— Но си признай, че не се осмели да им говориш за мен. Говори им за Лаура на Петрарка и аз се питам какво са разбрали те от тази дълга и трудно смилаема феноменология^[6] на Музата, още повече че те тресеше. Не, че не биха могли да разберат, но с какво би ги заинтригувала една любовна история от началото на италианския Ренесанс? Ако им беше говорил за мене, за Яш, за улица „Тоамней“ номер единайсет, би било съвсем друго. Щеше да им бъде интересно, защото вероятно това би приличало и на тяхната история…

— Хайде да тръгваме, господин школник — тихо промълви Замфира.

Надигна се с мъка, подпомогнат от Илиеску, но макар и да се чувстваше много по-уморен от друг път, закрачи нетърпеливо. Малко пред него, Замфира му проправяше пътя през царевиците. За първи път небето не беше покрито със звезди, но и облаци нямаше, а само ветрец, който се носеше нависоко. И за първи път не се чуваха щурци. Само от време на време се разнасяше глухият, метален звън на царевичните стебла.

— Не оттук, господин школник — предупреди го Замфира, забелязал, че се насочва с бодра крачка към някакво осветено място сред полето, между две самотни дървета. — Ей, оттам ще излезем на коларския път, по който минахме тая сутрин.

— Това исках да ви покажа — каза Дарие, без да спира. — Да ви покажа, че сме се върнали на мястото, откъдето тръгнахме преди десет-дванайсет дни, когато това се случи. Вижте, на няколко метра нагоре, отляво, там, право пред дървото, там изкопахте гроба. Гроба на Иван — добави, усетил, че Замфира го хваща за здравата ръка и иска да го спре.

— Не е тук гробът, господин школник — възрази той. — Иван почива километри зад нас, на изток. Поне на четирийсет километра…

— И все пак копахте тук — настоя Дарие. — Елате с мен да ви го покажа, не е толкова далече.

След няколко метра всички спряха. Гробът не беше дълбок. Сякаш онези, които го бяха копали, са помислили, че е твърде голям, и не са го довършили, а може и да не са имали време.

— Това не е гробът, господин школник — каза след пауза Замфира. — Това е копано за друг. Не знам за кого. Не виждате ли, че е дълъг цели три метра и че до него има още един, но бих казал, че не е продълговат, а сякаш криволичи, или е във формата на кръст. Сигурно има и други, по-нататък, но ние не ги виждаме.

— Да вървим — прошепна Илиеску, след като още веднъж огледа небето. — Да не завали дъжд.

* * *

Не заваля, докато не стигнаха шосето. Прекосиха го бързо, за да не ги настигнат руските камиони. Изминаха около двеста метра по един тесен черен път, успореден на главния.

— Ако дъждът се усили — усмихна се Илиеску, — ще имаме късмет да намерим по-лесно вода. Ако вали няколко дни непрекъснато, водите ще се повишат и като препълнят коритото на реката, ще я минем по-трудно.

Но само ръмеше и Дарие вървеше все по-тежко, стиснал зъби, за да не стене от болка. Замфира крачеше редом с него, а Илиеску — на двайсетина метра пред тях. Късно след полунощ им даде знак да останат на място. Върна се бързо, почти тичешком.

— Влизаме в селото — каза той. — Трябва отново да пресечем шосето, да опитаме оттам — посочи с ръка.

Дарие с мъка овладя гнева си.

— Внимателно да се приближим до шосето — продължи Илиеску. — Тук, зад нас има завой. Между два камиона можем да изтичаме и да го пресечем. Аз ще тръгна първи — добави и се отдалечи.

Чакаха, коленичили, под дъжда, на два-три километра от шосето, скрити под няколко изсъхнали бурена. Камионите минаваха все тъй нарядко, с угасени фарове. След десетина минути Илиеску се надигна и хукна. Видяха го как се изгубва в мрака.

— Да сте готов, господин школник — обади се Замфира, — че сега е ваш ред. Да оставим да мине и този камион… Сега! — прошепна след няколко мига той. — Сега! Скачайте, господин школник!

С върховно усилие, стенещ от болките, Дарие се изправи и тръгна колкото можеше по-бързо към шосето. В ръката си стискаше сопата, готов да си помогне при нужда, но твърде скоро разбра, че ще може да тича и без нея, захвърли я и хукна през полето. Отдалече съзря реката и би продължил да бяга, ако не беше чул вика на поручика. Спря се, обърна се и го погледна.

— Стигнах, господин поручик — приближи се до него той. — Навреме стигнах. Но къде е мостът?

Поручикът се усмихна и му протегна ръката. Реката течеше бавно и тържествено, само на неколкостотин метра от тях. Другият бряг не се виждаше, защото дъждът продължаваше да ръми и напомняше перде от мъгла, което бледата и колеблива светлина не можеше да повдигне. Зад гърба им постоянно се появяваха нестройни групи войници, които слизаха към брега, където се образуваха конвоите, очакващи сигнал за тръгване.

— Но къде е мостът? — отново попита Дарие. — Тук нищо не се вижда…

Поручикът вдигна рамене.

— Огледай се по-добре, Дарие. На този свят има най-различни мостове. Този тук, пред тебе, води към нас, вкъщи.

— Вкъщи — повтори Дарие. — Води към къщи. И след като се върнем вкъщи, какво ще се случи с нас, господин поручик? Веднъж вече ви попитах, но не ми отговорихте. Какво ще се случи, след като се върнем вкъщи? Ще бъде страшно, ако не можем да си починем никога…

Слезе при поручика и щом стигна до него, разбра, че тази мълчалива тълпа, чиито разговори все пак се чуваха, тези конвои, които сякаш очакваха някакъв сигнал, за да потеглят, вече се движеха; напредваха достатъчно бързо по повърхността на реката, като по някакъв невидим мост. И той стигна до самия бряг.

— И ти ли идваш, Дарие? — попита го поручикът.

После се отправи към една група, която го очакваше с нескрито любопитство. Първите започнаха да минават и тогава сякаш слънцето изгря от всички страни и светлината му го заслепи. Видя моста, по който другите бързо напредваха — мост, изграден като че ли от тази златна светлина, която го ослепяваше, и в същия миг го оглуши една звукова експлозия, породена от невидими кристални камбани, медни чинели, флейти и песни на щурци.

Усети ръката на Лаура върху челото си и чу името си, но не отвори очи.

— Не ме събуждай, Лаура — тихо я помоли той. — Остави ме да ги видя… Да ги видя как минават моста…

— Не е госпожица Лаура, господин школник. Ние сме, Илиеску и Замфира от вашия взвод.

— Значи е истина? — попита Дарие, без да отвори очи. — Значи този път е истина?…

— Истина е, господин школник! — развълнува се Замфира. — Какво да й кажем на госпожица Лаура?

— Кажете й да не се страхува. Че всичко е така, както трябва да бъде, че е наред. Кажете й, че всичко това е много красиво. Като голяма светлина. Като по улица „Тоамней“…

Надигна се рязко и без да ги погледне, тръгна отново, бързайки, почти тичешком. Златната светлина вече я нямаше, нито моста, а и реката не беше толкова близо. Все пак я зърна: очертанията й се виждаха отдалече, на запад. Но продължи да тича с детска, отдавна неизпитвана радост, усетил някакво непознато до този миг блаженство: безименно и невероятно голямо. И тогава си спомни: „Не ги благослових…“

Спря се почти със съжаление. Чу как сърцето му бие все по-силно. Погледна още веднъж към реката и му се стори, че започва бавно да се топи в мъглата. Поколеба се за миг, после решително се обърна и се отправи, без да бърза, към царевичното поле, където го укриваха, но кога, в кой ли живот?…

Бележки

[1]

Изучил съм аз философия, ах,

и медицина, и право,

и теология — за жалост — познах

с гореща прилежност, стремглаво.

(Прев. Кр. Станишев)

↑

[2] Римски император (98–117 г.), колонизирал Дакия (днешна Румъния). ↑

[3] Непознатият бог (грц.) — Бел.прев. ↑

[4] Епифания (грц.) — богоявление — Бел.прев. ↑

[5] Тогава, с нас е свършено. И няма повече надежда… (фр.) — Бел.прев. ↑

[6] Учение за развитието на човешкото самосъзнание, разглеждано като саморазвитие на духа. — Бел.прев. ↑