Мирча Елиаде
Дъщерята на капитана

Както винаги, всички се събраха горе на стръмното, за да видят как влаковете ще пресекат своите пътища. Веднага щом излезеше от гарата, бързият от Брашов пресрещаше пътническия, който бавно се смъкваше откъм Байкой. Двата локомотива изсвирваха заедно и тогава Дългоносия се провикваше:

— Ехеей! Чуйте ехото!

Но не всички го чуваха, пък и то не се явяваше всеки път. Сега знаеха, че бързият не е стигнал още до гарата, и зачакаха. Оставаха две-три минути. Сториха им се дълги, а и никой не искаше да говори. Тук, на хълма, слънцето все още не залязваше, но в долината се беше свечерило и Прахова смени сребристия си блясък с тъмновинения цвят на дълбока, зла вода.

— Влезе в гората! — съобщи Дългоносия.

Тогава се разнесоха бързи стъпки, сякаш някой тичешком бе слязъл по пътеката, а после се обади някакъв пресипнал глас на момиче:

— Бръндуш — отдалече извика тя, — дойде ординарецът на господин капитана!…

Момче на дванайсет-тринайсет години, рижаво и луничаво, с гъста като четина коса, отегчено изви глава.

— Не отивай — помъчи се да го спре Дългоносия. — Ей сега ще излезе влакът.

Бръндуш се поколеба за миг. После вдигна рамене, плюна и като натика ръцете си в джобовете на панталона, бавно пое по пътеката. Когато стигна до шосето, чу изсвирването на двата локомотива и се поспря, но ехото им не достигна чак до там.

Ординарецът го чакаше на пейката пред къщата. Когато го забеляза, килна кепето си назад и се усмихна.

— Хайде, мусю, побързай, че го’син капитанът ще се ядоса!

Но момчето не ускори хода си. Крачеше спокойно, с ръце в джобовете, гледайки разсеяно пред себе си. Тогава войникът нагласи набързо кепето си и тръгна напред. Вървяха така, на десетина крачки един от друг, по пътеката край шосето, между лайкучката и пелина, които бяха потънали в прах. Най-сетне стигнаха пред вилата със звънчетата на балкона. Ординарецът спря и се извърна назад.

— Страх ли те е? — попита той момчето, което се изравни с него.

— Мене ли? — засмя се Бръндуш, вдигна рамене и плюна встрани.

— Тогава, хайде, по-бързо, че го’син капитанът ни чака.

Но момчето и този път не му обърна внимание. Ординарецът отново намести кепето си и прошепна:

— По-бърза крачка, че ни видя…

Господин капитанът ги очакваше пред вратата, по риза и тиранти. Пушеше нервно. Беше мъж на средна възраст, нисък, почти дебел, с доста къси крака. Имаше кръгло лице, триъгълни вежди и оредяла по темето коса, която сресваше отпред, на челото, сякаш искаше да си придаде малко саркастичен и дори жесток вид.

— Валентине — извика през рамото си той, — можеш да се съблечеш!

Когато Бръндуш влезе в двора, от верандата забързано слезе мургаво момче, с черна, зализана коса. Беше по бански гащета и носеше два чифта боксови ръкавици. Бръндуш сякаш не го видя и отиде направо до чешмата, в дъното на двора, където започна да си съблича ризата. Грижливо я сгъна и я постави върху дънера край мивката. После със същите бавни и отмерени движения събу платнените обувки и дълго търка петите си о тревата. Накрая запретна, доколкото можа, панталоните — искаше да ги направи по-къси.

Капитанът му викна на няколко пъти:

— Хайде, мусю, по-бързо, че ще ни свари нощта!

Беше поставил ръкавиците на Валентин и сега нетърпеливо го очакваше, като и играеше с другия чифт.

Бръндуш най-сетне се приближи, усмихна се и с малко театрален жест, неподходящ за случая — сякаш очакваше да му сложат белезници — му подаде и двете си ръце. Останал на пост до вратата, войникът наблюдаваше приготовленията с нескрито любопитство.

— Внимание! — викна изведнъж капитанът. — Приближете се, погледнете се право в очите и кавалерски си стиснете ръцете!

Докато момчетата пристъпваха един към друг — малко вдървено и непохватно, наблюдавайки се строго, без да мигнат — гласът на капитана отново гръмна — рязък и възбуден:

— Пригответе формулите! Произнесете ги точно, и да не фъфлите!

Без никакво желание момчетата си подадоха натиканите в ръкавиците ръце, поклатиха ги няколко пъти, като внимаваха да не ги измъкнат от екипировките.

— Произнесете формулите — повтори, този път като че ли още по-развълнувано, капитанът. — Слушайте моята команда и се предизвикайте! Едно, две, три!…

— Виртуозо! — произнесе бавно, почти разделяйки сричките, Валентин. — Хафиз!

— Спрете! — извика капитанът, като вдигна дясната си ръка и направи крачка към тях. — Коя е твоята формула? — обърна се към сина си.

— Виртуозо! — отвърна притеснен Валентин. — Виртуозо и Хафиз.

— Какъв е той? Не съм го чувал тоя.

— Това е един персийски поет.

— А откъде го знаеш?

— Агрипина ми го каза.

— Добре — поклати глава капитанът. — Слушай моята команда! Три крачки назад, после напред, произнесете формулите и се предизвикайте! Едно, две, три!…

— Виртуозо! Хафиз! — извика още по-отчетливо Валентин.

После започна да чака и след няколко мига се обърна притеснен към баща си. Бръндуш не каза нищо: само вдигна двете ръкавици към устата, вероятно за да скрие трудно обяснимата си в този момент усмивка.

— Хей, мусю, формулата! — извика капитанът. — Кажи и ти нещо. Кажи поне една дума, каквато й да е — настоя той. — Това е правилото на играта… Кажи поне една дума бе, момче! По дяволите, да не си онемял!…

— Не мога — прошепна след пауза Бръндуш. — Не мога да я кажа. Тя е тайна.

Момчето знаеше какво ще последва. Както всяка вечер капитанът ще се приближи до него, ще сложи ръка на рамото му, ще го помоли; после ще се опита да предизвика честолюбието му, наричайки го невъзпитан, недодялан и грубиян; накрая разгневен ще отстъпи няколко крачки и ще викне: „Хайде тогава, без формули, атакувай!…“ Но този път капитанът не настоя. Усмихна се и погледна към Валентин. „Да направиш както съм те учил!“ — заръча му той. После бавно се отдръпна, със същата тайнствена усмивка и зачака, готов да се наслади на изненадата на Бръндуш. Но тъй като му се стори, че момчето го гледа някак иронично, изведнъж се развика:

— Атакувайте!…

Както обикновено Бръндуш се хвърли с главата напред, без гард, с прилепени към рамената юмруци, сякаш ръкавиците му бяха две малки гюлета, с които щеше да прави гимнастически упражнения. Валентин го очакваше, съсредоточен, със стегнати колене. Заудря го с крошета, но слабо, сякаш без сила, защото Бръндуш не се помръдваше. Остана пред него, усмихнат предизвикателно, вперил поглед в него.

— Атакувайте! — крещеше капитанът.

Валентин отстъпи крачка, за да може да удари с все сила и когато видя пристъпващия към него Бръндуш, насочи юмрука си точно към устата му.

— Пази се! — извика капитанът. — Дръж гард!

Но Бръндуш продължаваше да се усмихва, прилепил юмруци към раменете, с леко наклонена назад глава, сякаш очакваше някаква команда, която беше закъсняла. Разярен, Валентин се заинати и започна да го налага все по-силно, като скърцаше със зъби и дишаше тежко.

— Дръж гард! — повтори отчаян капитанът. — Валентине, не избързвай! Спомни си какво ти казах!… Бръндуш, защитавай се!…

Няколко мига Валентин стоя неподвижен, но с готови за бой юмруци, дишаше дълбоко, вперил очи в Бръндуш, който продължаваше да се усмихва. Изведнъж, сякаш дочул някаква дългоочаквана команда, Бръндуш протегна доколкото можа напред ръце, постоя така неподвижен, а после ги издигна, прилепи ги до тялото си и се нахвърли към своя противник.

— Бръндуш, спазвай правилата, иначе ще прекъсна мача! — заплаши го капитанът.

Валентин поднови нападението си, по-разсеян отпреди, удряйки наслуки, понякога едновременно с двата юмрука. Изгубил търпение, капитанът скочи между двете момчета и ги раздели. Сграбчи ръката на Бръндуш и грубо го отблъсна встрани, към чешмата.

— Слушай, момче — тихо и почти развълнувано започна той, — така ли се разбрахме? Да се подиграваш с мен и с цялото ми семейство?! Слушай — настоя той, положил ръка върху рамото на Бръндуш, като го принуди да обърне погледа си към него, — слушай ме, защото ти желая само доброто. Искам да те подготвя за живота, за съвременния живот. Веднъж завинаги да ти влезе в главата, че както при бокса, така и при останалите модерни спортове си задължен да спазваш правилата на играта. Ясно ли е!

— Да, господин капитан! — сериозно заяви момчето, като го погледна послушно, право в очите.

Окуражен от тона му, капитанът продължи, но този път по-фамилиарно и почти интимно:

— В твой интерес е да направиш и на мен това удоволствие. Казах ти, че това е моята слабост: харесва ми да бъда инструктор и спортен съдия. Но не на всички, а само на моите деца. Защото не знам дали си забелязал, но аз промених правилата на играта, направих я по-кавалерска. Командите: „Пригответе се! Предизвикайте се!“ са моя идея. Разбра ли ме?

— Да, господин капитан — повтори Бръндуш.

— Браво! — възкликна капитанът и го потупа по рамото. — Сега да те видим!…

Но веднага щом Валентин започна атаката, Бръндуш се отказа от гарда и се задоволи да отбягва ударите, отдръпвайки се назад, скачайки встрани или протягайки и двете си ръце, като се опитваше да държи противника на разстояние. Капитанът наблюдаваше борбата с една унила, застинала в крайчеца на устните му усмивка. За щастие той зърна едно момче, което се бе изкачило върху оградата на градината, и без да се обръща, направи знак с ръка на ординареца:

— Марине — пошепна той, — шибалката!

Войникът се наведе да вдигне пръчката си и забърза към вратата. В следващия миг децата хукнаха с викове към църквата. Ординарецът се изплю, после развеселен килна кепето си назад, към тила и застана на стража пред портата, като от време на време обръщаше глава, за да проследи борбата.

— Разиграха им се кончетата! — възкликна той и отново се изплю, колкото можа по-надалече.

Прихванал тирантите си, силно раздразнен и отчаян, капитанът наблюдаваше как синчето му механично удряше Бръндуш. А той — също тъй безразличен, както в началото на мача — се усмихваше, разкървавен, между ударите, протягайки от време на време двете си ръце, за да отдалечи противника си и да изплюе кръвта, която течеше от носа му.

— Спрете! — викна капитанът. — Достатъчно за днес!

Пребледнял и разтреперан, със стиснати зъби Валентин гледаше окървавеното лице на Бръндуш. Капитанът се приближи и нервно им свали ръкавиците.

— Вървете да се измиете — отпрати ги с нескрита горчивина в гласа той.

Бръндуш наведе лице под чешмата и пусна водата да се стича по очите, устата и носа. От време на време се отдръпваше, за да изплюе кръвта. След малко капитанът се приближи до него.

— Днес ще ти дам сто леи, макар да не ги заслужаваш — прошепна му той и му тикна набързо банкнотата в ръцете. Давам ти повече, за да те насърча. Но ако следващия път не спазваш правилата на играта, няма да получиш повече от петдесет. И ако упорстваш и не се биеш, ще потърся някой друг. Ясно ли е?

— Да, господин капитан — отвърна момчето, поглеждайки го със симпатия и респект, без да се осмели да изтрие кръвта, продължила да се стича от носа му.

Капитанът като че ли искаше да каже още нещо, но размисли и се отдръпна силно раздразнен. След малко се приближи Валентин и започнаха да се мият заедно. Бръндуш държеше доколкото можеше лицето си под крана. Валентин пълнеше с вода шепите си и я пръскаше по лицето, раменете и гърдите.

От улицата се дочу гласът на ординареца:

— Го’син капитан, пристигна госпожата, с госпожиците!…

Капитанът отегчено извади часовника си от малкото вътрешно джобче, където го беше тикнал преди мача.

— Тичай да ми донесеш куртката! — извика той.

После се обърна към момчетата, и някак безразлично каза:

— Побързайте, да не ви видят дамите. Да не видят кръв, че са много чувствителни.

Бръндуш се облече и оправи мокрите коси с опакото на дланта си. Когато срещна погледа на Валентин, се усмихна леко и направи крачка към него.

— Агрипина е твоя сестра, нали? — попита го шепнешком той. — Оная, дето е второгодничка, нали?

Валентин се изчерви и остана на мястото си с ризата в ръка.

— Не е вярно! — възрази с усилие той.

— Второгодничка! — отново се засмя Бръндуш.

После, без да добави нещо и без да се сбогува, се отправи към вратичката в дъното на градината; отвори я и продължи бавно, с ръце в джобовете, като не преставаше да се усмихва. Престори се, че не забелязва тайфата момчета, която се помъкна след него. Известно време ги чуваше как му се подиграваха зад гърба:

— Спука го от бой! И днеска му пусна кръвчицата!…

Бръндуш позна гласа на Дългоносия и изведнъж се развесели. Спря и няколко пъти плю в канавката, опитвайки се да се избави от вкуса на кръвта, която продължаваше да тече от устните му. После продължи пътя си, с по-бавна крачка, като очакваше отново да чуе гласа на Дългоносия. Трябваше да му каже: „Синът на капитана направо го смели! Удари му такова кроше, че чак искри му изскочиха от очите!“… На Бръндуш много му харесваше този израз „искри му изскочиха от очите!“ и когато го чуеше, винаги се усмихваше доволно. Пак Дългоносия беше казал: „Опъна му една тангента… светкавица!“ Хареса му израза, макар да не разбра добре какво точно искаше да му каже. Но Дългоносия отдавна не го беше употребявал.

Мина покрай вилата със звънчетата и се учуди, че не чува никого зад гърба си, но не се извърна, за да се увери. Крачеше бавно, с ръце в джобовете, като от време на време спираше да се изплюе в канавката. Чуваха се щурците. И изведнъж разбра защо не го следва никой. Позна тежките и припрени крачки на ординареца, а после го чу да му вика отдалече:

— Хе, мусю!

Спря се и бавно извърна глава. Марин се затича към него.

— Господин капитана заповяда да спреш — задъхано каза той и го хвана за рамото. — Да спреш тук и да го изчакаш, че ей сегичка ще дойдел.

— Пусни ме — възпротиви се Бръндуш, като се помъчи да освободи рамото си.

— Не, мусю! Това е заповед…

— Не се страхувай, няма да избягам — прекъсна го Бръндуш. — Знам какво иска господин капитанът. Пусни ме!

— Не, мусю — поклати глава войникът.

После замълчаха и зачакаха. След малко забелязаха капитана. Крачеше нервно с късите си крака и гледаше право напред, сякаш не ги бе забелязал, но след малко спря и въздъхна дълбоко:

— Марине, връщай се вкъщи и кажи на госпожата да има търпение — ще се върна най-късно след четвърт час.

След като войникът изчезна, той се приближи до Бръндуш.

— Кой ти каза, че Агрипина е второгодничка? — шепнешком попита капитанът. — Най-напред, не е вярно! Клевета е… Кой ти го каза?

— Никой не ми е казал — спокойно му отвърна Бръндуш. — Не аз… Зная, че не е вярно, но го казах просто така, без да се замисля, за да видя какво ще направи Валентин…

— Бръндуш — прекъсна го капитанът, — ти си бил голям подлец! Правиш се на глупак, за да се подиграеш с мен и с моето семейство, но не си мисли, че аз ще мога да понасям обидите на сополанко като тебе. Първо на първо, как можеш да си въобразиш, че аз, капитан Лопата, ще ти повярвам, че си го казал просто така изведнъж, без да се замисляш, че моята дъщеря е второгодничка? От къде на къде? Как можа да ти хрумне точно това, че моята дъщеря е второгодничка? Защо тъкмо това? Какво се умълча, а? — извика той, като забеляза, че момчето го гледа право в очите, без да му казва нищо. — Отговаряй! Не мълчи!

— Мислех какво да ви отговоря — смутено започна Бръндуш, — а вие ме прекъснахте, когато мислех…

Капитанът го хвана за рамото и го разтърси на няколко пъти, но изведнъж откъм горния край на шосето се разнесоха някакви непознати гласове, сякаш шумна групичка хора излизаше от един от съседните дворове, и той с усилие се овладя.

— Аз ти говоря съвсем приятелски — продължи капитанът, като снижи гласа си, — можеш да ми вярваш. Не се страхувай, няма да ти направя нищо лошо.

— Не ме е страх — отвърна му Бръндуш, — но не знам как да ви обясня. За да ме разберете, трябва да научите една моя тайна, това мислех, когато ме прекъснахте преди малко: как да ви кажа тази тайна?

Капитанът го погледна изпитателно, сякаш се опитваше да отгатне мислите му. Две млади двойки се приближаваха към тях, като разговаряха високо.

— И аз си имам своите тайни — започна капитанът с малко особен тон, който дори будеше известна симпатия, — но всичките са свързани помежду си, ако разбираш какво искам да ти кажа. Например не знам дали забеляза тази вечер, по време на мача имахме една тайна с Валентин. Преди това го бях научил как да приложи един суинг с лявата, следван от прав с дясната, за да те нокаутира. Но виждаш, че тази тайна беше единствено във връзка с мача.

Замълча за миг, за да запали цигара, и дълго държа първия дим. Унесени в разговора си, двойките минаха покрай тях.

— Такива са тайните — продължи капитанът, след като групичката се отдалечи. Винаги са свързани една с друга. Но каква връзка имат твоите тайни с Агрипина? Откъде ти дойде на ума да кажеш, че била второгодничка? Да си го казал на някой друг?

— Не. Не бих могъл, защото знам, че не е вярно. Казах го така, на шега, за да видя какво ще направи Валентин. Можеше да се разсърди, да скочи срещу мен и тогава да се сбием, но истински, без ръкавиците…

— Ах! — възкликна капитанът, вече разбрал. — Ясно! Искал си така да го предизвикаш, да го разгневиш…

— Да — поклати глава Бръндуш.

— Искал си да го обидиш.

— Да.

— Как си позволяваш ти, един простак от Бряза, да обиждаш семейството ми? — разгневи се отново мъжът. — Ами ако те е чул някой? Ако те е чул някой от улицата и утре всички заговорят, че Агрипина била повтарачка?

— Никой не ме е чул — защити се момчето. — Говорих много тихо, за да ме чуе само той, Валентин.

— Все пак сте имали нещо помежду, за да ти смачка фасона.

— Да.

Известно време се чуваха само щурците. Капитанът замълча и нервно и безцелно се почеса по врата.

— Ти си бил интересен, дявол да те вземе? — продължи след пауза той. — Когато си с ръкавици, не се защитаваш и оставяш Валентин да те разкървави и след като аз, съдията, съобщавам края на мача, ти обиждаш семейството ми и си готов да започнеш с юмруци като гамените от улицата…

Бръндуш мълчеше и продължаваше да го наблюдава.

— Ама как, дявол да го вземе, ти посмя да си помислиш тъкмо това, че Агрипина, момиче умно и сериозно, може да бъде второгодничка? Как ти дойде тази глупост в главата? Защо не измисли нещо друго?!

Замълча за няколко мига, после изведнъж избухна и заплашително вдигна ръка.

— Да не съм те чул да го повториш, че ще те пребия от бой! Ще те напердаша с колана, докато те просна на земята! Да, докато те просна! — повтори той.

* * *

На другата вечер Бръндуш не отиде до скалата да гледа влаковете. Тръгна по шосето и след малко случайно откри някаква пътека, по която започна да изкачва хълма. Напредваше както обикновено, без да бърза, с ръце в джобовете, съсредоточил се в мислите си. Скоро попадна на една полянка и седна на тревата. Бяха минали туристи. Мястото беше пълно с вестници и омазнени хартии и Бръндуш ги огледа поред, сякаш искаше да ги запечата в паметта си. Когато слънцето се оттегли и от това място, той рязко стана и тръгна по-нататък по посока на кметството, по ливадата, която току-що бяха окосили. Но веднага чу някакъв глас зад гърба си: „Хей, момченце!“ и се обърна. На десетина крачки някакво момиче му направи знак с ръка да я изчака. Беше руса, почти бледа, доста висока и слаба, с необикновено дълги ръце. Бръндуш забеляза, че имаше сини очи, но бяха тъй светли, че изглеждаха направо безцветни. Устата й беше интересна; долната устна — дълга, тънка и дискретна, а горната — месеста и плътна, придавайки й някакъв странен екзотичен чар. Беше също така странно облечена: роклята с неопределен розово-жълт цвят, изглеждаше доста къса, а имаше прекалено дълги ръкави. Бръндуш я погледна, без да се вълнува, после й се усмихна и продължи пътя си. Момичето ускори крачка и след няколко мига го настигна, като го хвана за ръката.

— Аз съм Агрипина — каза тя. — Исках да се запозная с теб.

Пусна му ръката и го изгледа продължително, с известно съчувствие и все пак саркастично и дори предизвикателно.

— Зная, че Валентин те бие на бокс всяка вечер — продължи тя — и че те разкървавява, а после капитанът ти дава по шейсет лея…

— Вчера ми даде сто леи — прекъсна я Бръндуш и се усмихна повече на себе си, с нескрито задоволство.

— Дава ти шейсет или сто леи и после те изпраща да си вървиш — продължи Агрипина. — Исках да се запозная с тебе, за да видя що за екземпляр си… Ако не разбираш всички мои думи — бързо добави тя, — направи ми знак, вдигни два пръста нагоре, като в училище, и тогава ще спра, ще ти обясня с други думи, да ме разбереш по-лесно…

— Ти си второгодничка! — изведнъж възкликна Бръндуш.

Момичето го погледна с любопитство, изучаващо и се усмихна иронично.

— Позна — въздъхна тя. — Затова поисках да се запозная с теб, да ми кажеш как отгатна. Защото това е наша семейна тайна. Не е лична тайна, ако разбираш какво искам да ти кажа. Моите лични тайни нямат значение за мен. Целият Бузъу знае, че съм била три пъти влюбена, но едва сега обичам за първи път, истински, защото той, моят годеник, е далече, твърде далече, във времето и пространството, искам да кажа. Сигурно се досещаш, че става дума за човек, който е умрял отдавна. Един човек? — тежко въздъхна тя, сякаш се бе събудила изведнъж на някаква сцена и се опитваше да промени гласа си. — Един човек, като всички други? О, не, момченце, поет, гений, хиперион! Него си избрах за годеник. Едва сега се влюбих истински. В Бузъу всички го знаят. И това не е семейна тайна като например провала ми в училище. Ти как разбра за това? — попита го тя с глас, който му напомни тона на момичета, които се карат помежду си на улицата. — Познаваш ли някого от Бузъу? Да ти е писал някой твой приятел от там?

— Не — отговори Бръндуш.

— Ако сега ти кажа, че трябваше да отидем на баните в Калиманещ, където ходим всяка година, и че мама отложи пътуването ни сега, през тази седмица, защото там било пълно с хора от Бузъу и „честта на семейството ни била застрашена“! — възкликна тя. — Ах, момченце, жалко, че не четеш книги, книги с поезия или романи!… Мама е сякаш излязла от страниците на някоя книга, някой роман. Капитанът, моят баща, и той е герой от роман, защото, първо на първо, е жертва на семейството си, а може би и на обществото. Той не е искал да стане офицер. Нито е искал да бъде наш баща, ако разбираш какво искам да ти кажа. Не е искал да се жени, по-точно не е искал да вземе мама. Разбрах това, когато бях на пет години. Не беше тайна — повтаряше му го мама всяка сутрин, след закуска, докато той правеше кафето. Сега не му го припомня — добави тя и понижи глас, продължавайки малко по-доверително, — не му го казва, защото от много години му говори друго. Припомня му между другото, че на три пъти е пропадал на изпита за майор, че ще се пенсионира като капитан; ще остарее като капитан… Но това са семейни тайни и аз не трябваше да ти ги казвам. Сигурно още утре ще ги повториш някъде и ще се разчуят из цялата долина на Прахова.

— Не — прекъсна я Бръндуш. — Щом е тайна, няма да я казвам на никого.

Агрипина го изгледа продължително с известна симпатия.

— Колко жалко, че не четеш книги! — възкликна тя. — Приличаш на Валентин и на нашата сестра Елеонора. И двамата са отличници.

— Не — възрази момчето и вдигна рамене. — Никога не съм бил отличник. Нямам добра памет — добави той, извърна глава и се изплю настрана.

Агрипина го хвана за ръката и го повлече след себе си.

— Хайде да поседнем на тревата. Сигурно не познаваш думата „буколически“ — продължи малко иронично и все пак с известно съжаление в гласа тя. — Ние сега се намираме в един буколически пейзаж. И ако си по-предвзет, би казал дори „пейзаж от Аркадия“. Ще те науча да харесваш думите, Бръдуш. Да ги обичаш. Да обогатиш речника си… — После, без да му остави време да каже нещо, рязко се извърна към него и го запита: — Как позна, че съм второгодничка?

Бръндуш вдигна рамене. Изглеждаше смутен.

— Не мога да ти отговоря. Това е моя тайна…

Момичето се замисли. Размечта се.

— Харесваш ми, Бръндуш — започна тя. — Ако беше с пет-шест години по-голям, да, ако беше на шестнайсет като мен, сигурно щях да се влюбя в тебе. Харесва ми това, че си имаш свои тайни, въпреки че нямаш много добра памет. След известно време ще трябва да покажеш и малко безумие. На осемнайсет години, когато станеш висок, красив и смел, каквито са момчетата на осемнайсет, ще ми бъде приятно да мисля, че имаш невидими криле върху раменете си — невероятната и фатална сянка на безумието. Да, би ходил по света с меланхоличен израз и разрошени коси, с леко притворени очи, съвсем леко притворени…

Говореше все по-възбудено, нервно кършеше пръсти, опираше длани върху коленете, после уплашено поглеждаше ръцете си, сякаш се боеше да не се разтреперят.

— Ох, Бръндуш, колко хубав ще станеш! — въодушеви се тя, притискайки дланите си върху тревата. Не ще имаш и крилото на безумието! Да бъдеш саркастичен и демоничен, да оскърбяваш, да предизвикваш на дуели, да разваляш годежи с богати, красиви и необразовани момичета. Бръндуш, моето момченце! Само да не чуя някой ден, че ти харесват некултурните и зубрачките! Преди да ги обикнеш, задай им въпроси по: философия, поезия; виж речника им и преди всичко знанията им в поезията! Питай ги… да, питай ги: „Госпожице, хареса ли ви Рилке? Харесва ли ви Хьолдерлин?“ И ако не ти отговорят, не ги целувай… Въздъхна и се усмихна, но някак тъжно. Кой знае? Сигурно и ти ще бъдеш глупав и скучен като всички останали. Ще се влюбваш, ще плачеш, ще пишеш тъпи, сантиментални писма, вместо да постъпваш като истински романтичен, байроновски тип. Да, ти няма да вършиш никакви лудории; най-много, когато се напиваш. Да, ще бъде ужасно! Лудост в множествено число, във винителен падеж! Колективно обусловена лудост!…

Замълча и някак уморена и разочарована го погледна, без всъщност да го вижда.

— Зная за какво мислиш — започна след малко Бръндуш. — Валентин ти е разказал какво правеше нашият котарак и сигурно си решила, че съм луд. Но и това е моя тайна — усмихна се той.

Агрипина се извърна към него и леко смръщи вежди.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Валентин ти е разказал, че нашият котарак — продължи със същия спокоен тон Бръндуш, — повторил ти е онова, което му разправих една вечер, когато слизахме с момчетата от планината. Но не ме е разбрал, защото не му казах всичко. Сигурно е повярвал, че онова, което му разказах, се е случило сега, защото и сега имаме един котарак, който също се казва Василе. Но това беше моята тайна: не му обясних, че съм му разказал за времето, когато бях малък. Тогава бях само на пет години.

— Нищо не разбирам — прекъсна го Агрипина. — Говори по-ясно. Не се притеснявай, не си на изпит.

— Не се притеснявам, но мислех, че го знаеш от Валентин. Да, предположих, че ти е разказал случая с котарака и затова преди малко ми говореше за лудост, като че ли аз нещо не съм в ред, след като съм видял котарака да бърка с лапите си в казана и да изважда прането парче по парче.

— Бръндуш, моето момче! — строго извика Агрипина. — Съсредоточи се, преди да отговориш; изразявай се с помощта на кратки граматични правилни изречения: подлог, сказуемо и всичко, което следва. Аз много не ги знам — добави в скоби тя, — защото никога не съм обичала граматиката. Но ти си мъж, подготвяш се да завладееш света с крило на гърба и трябва да бъдеш ясен, безупречен в граматиката, защото по друг начин лудостта не е интересна!

— Ако постоянно ме прекъсваш, няма да мога да ти обясня. Разбирам, че Валентин нищо не ти е казал за нашия котарак Василе…

— Добре, какво се случи с него? — попита Агрипина.

— Когато бях на пет години — започна Бръндуш, бавно произнасяйки думите, сякаш се стараеше да ги подчертае, — когато бях на пет години, видях веднъж как Василе влезе през прозореца и скочи върху горещата печка. Отгоре беше големият казан с прането. Да, видях как Василе пъхна лапата си в горещата вода и започна да измъква дрехите една по една. Това вече им го разказах. Разказах им и друго: как Василе се катереше по кошовете, как вървеше по кюнците в кухнята и тикаше муцуната си в жарта, сякаш не го беше страх от огъня. И само очите му проблясваха.

— Момченце! — възкликна Агрипина, хвана го за ръката и леко го дръпна към себе си. — Ти си истинско чудо! Изключителен случай! Ти живееш в света на фолклора, ако разбираш какво искам да кажа…

— Не ме чу — прекъсна я Бръндуш и отскубна ръката си от нейната. — Казах ти, че тъкмо това е моята тайна, че всичко, което му разказах, се случи, когато бях на пет години, и те не знаеха. Да, момчетата вярваха, че се е случило сега. Затова някои може да помислят, че съм луд. Но на мен съвсем не ми пука — добави Бръндуш и вдигна рамене. — Аз зная каквото зная.

Агрипина го погледна изпитателно, сякаш направи върховно усилие да отгатне мислите му, а после се обърна към планината и се усмихна меланхолично.

— Жалко, че ме прекъсна — сниши гласа си, сякаш говореше на себе си тя. — Тъкмо се бях вдъхновила. Чувствах, че бих могла да ти кажа удивителни неща, че бих ти говорила за митове и легенди, да, бих ти разкрила смисъла на твоя живот, който все още е свързан с народните приказки. Не се безпокой, ако не можеш да ме разбереш сега, по-късно, когато станеш на осемнайсет, ще си спомниш, че някога си срещнал едно невиждано и нечувано момиче, че си срещнал Агрипина, и тогава ще разбереш…

Свечеряваше се и Бръндуш започна да гледа към планината. Агрипина събра крака и си смъкна, доколкото можа, роклята надолу към прасците.

— Жалко! — добави почти с тъга тя. — Стигна до откритието и затвори очи, не пожела да го приемеш.

— Аз ти отговорих ясно и разбрано — каза Бръндуш, — но ти не ме изслуша. Обясних ти, че това се случи, когато бях на пет години, случи се, когато бях малък, когато бях дете. Сега ми се случват други, дори по-хубави неща, но не мога да ти ги кажа. Онова, което ми се случва на мен, да, само на мен, е тайна. Моя тайна! Не мога да ти го кажа.

— Ти си направо страхотен! — възпламени се Агрипина и плесна с ръце по бедрата си. — Знаеш ли, мислех, че единственото приключение, за което ще си спомняш през целия си живот, ще бъде срещата ти с мен. Отдавна исках да ти направя тази изненада: да те измъкна от безличната тълпа, да избягаш от баналното ежедневие, като се срещнеш с Агрипина. Две седмици те следях отстрани, наблюдавах те, душих те, всяка вечер разпитвах Валентин, оглеждах те, без да ме забележиш, за да те разбера, да, да разбера защо не се защитаваше при бокса, защо всеки път се оставяш да бъдеш бит от моя брат. Имаш тайна, която аз не знаех и не разбирах. Пазеше една тайна, тъй както пазех и аз. Затова ме заинтригува: беше личност. Заслужи срещата си с Агрипина, да преживееш и ти едно фантастично приключение. Защото, момченце — извика въодушевена тя, — аз не съм такава, каквато ме виждаш; аз съм напълно различна от другите момичета: невиждана и нечувана… И изведнъж снощи ти да кажеш на Валентин… И това ме ядоса много — не можах да разбера как позна ти, че съм повторила класа. Кажи ми направо, не ти ли писа някой от Бузъу?

Бръндуш се беше уморил да й обяснява. Продължи да я гледа разсеяно.

— Защото, момченце — продължи, развълнувано тя, — ти едва ли предполагаш колко разглезена бях аз в училище и не можеш да допуснеш колко развита бях. Познавах всички световни поети и на осем години знаех наизуст „Падналия ангел“. Наричаха ме Юлия Хашдеу^[1]. А после се случи нещо, Бръндуш! — възкликна, като отново го хвана за ръката. — Случи се събитието. Никой не знае, а дори и да знае, не би могъл да го разбере. То е необяснимо, по-късно ще разбереш какво означава тази дума. Наистина е тайна; беше разкрита само за мен, и то без нищо в замяна, като едно благоволение. Наистина, бях наказана; оставиха ме да повтарям класа, и това се случи в Бузъу, но стана известно единствено това, защото истинската причина, причината на причините, събитието, е необяснимо за другите… Но това, което ме дразни, е фактът, че все още не мога да разбера как си познал ти, ако наистина си познал, а не ти е написал някой от Бузъу. Бъди искрен и си признай: писа ли ти някой?…

— Стана късно — каза Бръндуш и отново погледна към планината. — Трябва да си вървя.

— Ах, момченце! — извика Агрипина с променен глас. — След време, когато напиша всички романи и разкази, които са сега в главата ми, ще напиша разказ за нас двамата, как сега седим върху тревата, вечерта, и тебе те хваща страх и как скрито поглеждаш към гората…

— Не ме е страх — усмихнат възрази Бръндуш.

— Моля те, не ме прекъсвай, когато ти говоря! — строго му извика Агрипина. — Ти не си даваш сметка, но те е страх. И когато съвсем се стъмни, ще умреш от страх и тогава ще ме помолиш да те пусна да си идеш вкъщи.

— Не е вярно! — опита се да я прекъсне момчето.

— Но аз няма да те пусна и ще те задържа тук до полунощ. Така че в този разказ, Бръндуш, аз съм лошото момиче, нещо като магьосница; харесва ми да измъчвам момчетата на село, но в града, в града съм още по-зле; там пиша анонимни писма, защото завиждам на красивите и богатите момичета, на момичетата, които имат успех, защото в моя разказ на мен, дъщерята на капитана, ми харесва любовта. Страшно ми харесва…

Изведнъж млъкна, почти изтощена и прокара длан по челото си.

— В главата си имам вече цял цикъл: десетки романи и разкази. Цикъла „Дъщерята на капитана“. Аз съм оная Агрипина, дъщерята на капитан Лопата. Първия разказ го написах в романтичен дух, като Пушкин. Започва така: „В нашето градче X., на улица «Обединените княжества», до Градската градина, през 193… година се премести странно семейство, което скоро стана известно като: семейството на капитан Лопата…“

— Стана късно, трябва да си вървя — прекъсна я Бръндуш и отново се опита да се измъкне.

— Не се отивай! — спря го Агрипина и като протегна ръка, го хвана за рамото. — Този разказ го написах отдавна. Оттогава написах около стотина, макар да не съм ги изложила писмено, както казваше моят учител по румънски. Но разказа с тебе ще го напиша по друг начин. Ще направя един фантастичен разказ. Защото, съгласи се, сега ни се случи нещо фантастично, ние двамата с тебе преживяваме изключително приключение. Ти имаше, и още я имаш, тайна, а мене ме обхваща смъртен гняв, че не мога да я разгадая; и изведнъж ти, селското момче, босо, с твоите мръсни платнени обувки, откриваш на нас, фамилията на капитан Лопата, най-страшната семейна тайна. Но аз ще ти отмъстя, Бръндуш! В моя разказ ще те измъча, ще те поизплаша. Ще завия като вещиците от „Макбет“. Не те ли е страх? Тъй както сме сега, сами в гората, изведнъж би могъл да се появи някой призрак…

— Не ме е страх — отвърна й Бръндуш. — Но трябва да си вървя. Късно е.

— Защо трябва да си вървиш? — попита го Агрипина, като приближи главата си до неговата. — Наистина ли мислиш, че съм магьосница? Толкова ли съм грозна и зла? Страх ли те е от мен? Отговори, страх ли те е от мен?

— Не, но трябва да си вървя…

— Тогава работата е по-сериозна! — ужасена избухна Агрипина. — Не те е страх от мен, но ти е жал. Срам те е да стоиш с мен през нощта, защото съм грозна. Кажи ми честно, нали съм грозна? Ти харесваш хубавите момичета, а аз съм грозна, имам дълги и тънки крака, не съм привлекателна, дори мога да уплаша човека. Зная, зная, момченце, аз съм ужасно грозна, но притежавам нещо друго, което няма у нито едно от хубавите момичета на този свят. В моите вени тече кръв на самодива и магьосница. Може би защото съм била орисана да бъда такава, съм толкова грозна, за да бягат глупаците от мене. Но моят любим ще ме познае. Този, който ме целуне веднъж, никога няма да ме забрави. Който ме целуне, веднага ще разбере каква съм: вълшебница, преоблечена като пепеляшка. Ако беше с няколко години по-голям, щеше да ме целунеш и ти, и тогава щяха да паднат люспите от очите ти и ти щеше да ме видиш такава, каквато съм в действителност, вълшебница на вълшебниците, чудо на чудесата. Бих те научила как да ме любиш, как да ме притискаш в прегръдките си и как изглеждат звездите, защото само аз зная да ги показвам, ще ти открия и поетите от този свят, ще те науча на редки и непознати думи… Бръндуш — патетично извика тя, като го хвана за ръката и леко го притегли към себе си, — бих те научила как да произнасяш трудни и безценни думи, думи гръцки и дори персийски…

— Пусни ме да си ида! — възпротиви се Бръндуш, като се помъчи да се надигне.

— Ще те науча да произнасяш: „аподиктик“, „шоефорик“, „шалимар“…

— Пусни ме! — ядоса се Бръндуш. Рязко се отскубна от ръката й и скочи. — Говориш от един час. Говориш, както говорят момичетата, много излишни приказки и неразбрани, женски думи. Напразно ми ги каза и ги повтори. Не искам да ги науча. Нямам нужда от тях! Знам каквото ми трябва: нямам нужда от друго.

Гледаше я, седнала на тревата с късата си рокля и глава, опряна върху коленете, и се усмихваше.

— Мислеше, че ме е страх и затова гледам към планината. А аз гледах, защото се стъмни и имам да вървя още три часа. Нощем оставам в планината. След полунощ ще изгрее луната и искам да остана там да я видя как се появява. Каза, че ме било страх! — въздъхна наскърбен и плю встрани. — Ако ме беше страх, нямаше да се оставя Валентин да ме разкървави. Щях да го сваля само с един удар. Но исках да му докажа и на него, че не ме е страх от болката, че мога да изтърпя всичко, дори и боя с колана и пак нямаше дори да скръцна със зъби. Така се закалявам, свиквам със злото, подготвям се. Защото аз не съм като другите, аз съм намерено дете. Няма да стана обикновен човек, а ще стана голям, много голям, като Александър Македонски. Един ден ще завладея света. Знам си работата! Затова не постъпвам като другите. Нощем спя в планината и не ме е страх, катеря се по дърветата, без да ме усетят птичките, и един ден ще мога да скоча в пропастта, без да се нараня. Аз съм намерено дете, нямам родители като другите.

— Бръндуш, ваше величество! — извика изведнъж Агрипина и обхвана с ръце коленете му. — Може би си от царски род?…

— Напразно ми се подиграваш — прекъсна я Бръндуш и се засмя. — Аз не се обиждам. Свикнал съм с подигравките и със злото, не се обиждам, нито пък ми е смешно.

— Ваше височество — подхвана патетично Агрипина, — остави ме да те помилвам, да ти целуна ръцете, да знам, че и аз съм целунала ръцете и съм погалила един царски син!…

— Непрекъснато говориш — прекъсна я Бръндуш, — говориш прекалено много. Затова момчетата бягат от тебе. Говориш им, без да спреш, и те бягат. Не могат да те разберат и мислят, че им се подиграваш, и започват да се плашат от теб. Така става с всички: бягат от теб, защото им говориш прекалено много и прекалено красиво…

Замълча и я погледна със съжаление. Агрипина пусна коленете му и уморена се излегна върху тревата. Не посмя да повдигне глава.

— Ако те избива на плач, поплачи си — продължи Бръндуш, — нали си момиче, можеш да плачеш, не е чак толкова срамно. Аз не мога. Първо на първо, съм момче, а момчетата не плачат. И освен това съм намерено дете, не съм като другите. А сега си отивам — добави след кратка пауза той, — защото имам да вървя три часа. Лека нощ!

Започна да изкачва пътеката си. Чу я как плаче, но не се обърна; продължи пътя си, както обикновено вървеше с бавна и сигурна крачка, с ръце в джобовете на панталоните, съсредоточен.

 

Бележки

[1] Румънска поетеса (1869 — 1888), починала млада. ↑