Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (48)

47.

— Съжалявам. Мисля, че писмото ми изяснява позицията на армията в този случай. Сигурен съм, че майор Бонър оценява това, че сте му ангажирали адвокати. Доколкото мога да схвана, има всички основания да се очаква освобождаване от обвинението.

— Но вие все още поддържате вашите собствени обвинения, генерал Купър, искате да го видите вън от армията.

— Нямаме избор, мистър Тривейн. Бонър пристъпва границата на допустимото твърде често. Той го знае. Няма защита срещу неизпълнението на дълга, пренебрегването на системата от команди. Без тази система няма военна организация, сър.

— Ще настоявам за неговата защита пред военната съдебна процедура, разбира се. И то представена от мои адвокати.

— Напразно харчите парите си. Обвинението на адютанта не е убийство или физическо насилие или дори криминално престъпление. То е само измама на офицер от въздушните сили, погрешно тълкуване на заповедите му, за да получи достъп до държавна собственост. В случая това е реактивен самолет. Освен това той отказва да информира своите шефове за намеренията си. Ние просто не можем да търпим такова поведение. А Бонър е склонен да повтори това нарушение. За такава постъпка в армията няма оправдание.

— Благодаря ви, генерале. Ще видим. — Андрю затвори телефона и стана от стола. Той отиде до вратата на кабинета, която бе затворил преди разговора с генерал Купър. Отвори я и отиде при секретарката:

— Втора линия светеше. Има ли нещо за мен, Мардж?

— Правителственият отдел по печата, мистър Тривейн. Не знаех какво да им кажа. Искаха да знаят кога ще им изпратите доклада на подкомисията. Конгресният материал не е довършен и не искат да ви разочароват. Казах им, че докладът е завършен и изпратен късно тази сутрин, но помислих, че вероятно има някакъв протокол, за който не знаем.

Тривейн се засмя.

— Обзалагам се, че не са искали да ни разочароват! Боже! Навсякъде има очи, нали? Обади се отново и кажи, че не сме знаели, че очакват материала. Спестихме парите на данъкоплатеца и го направихме сами. Всичко пет копия. Но първо повикай такси. Отивам до Арлингтън. До Бонър.

Докато пътуваше от Потомак Тауърз до Военното управление в Арлингтън, Анди се опитваше да разбере бригаден генерал Лестър Купър и неговото справедливо възмущение. Писмото на Купър, отговор на неговото запитване за Бонър, бе изписано във военен стил. Този отдел, онзи член — военни правила, които се отнасяха до контрола на властта при условия на ограничена отговорност.

— Мръсотии — както Пол Бонър казваше, често за свое собствено успокоение.

Заплахата от обвинението на Военния съд не се състоеше в презрението на армията към Бонър, а в презрението на Бонър към самия себе си. Ако поведението му бе категорично, срещу него щяха да се повдигнат далеч по-тежки обвинения, които биха могли да удължат обсъжданията. Сега армията бе избрала по-лекото обвинение. Неизпълнение на дълга… Укриване или неиздаване на намеренията. Това не беше шляпване през ръцете, а камшик през гърба. На обвиняемия не оставаше нищо друго, освен да подаде оставка. За него нямаше кариера в армията.

Той просто не можеше да спечели битката, защото нямаше такава.

Но защо, за бога? Ако някога е съществувал воин, това бе Пол Бонър. Ако някога е имало армия, нуждаеща се от такъв човек, това бе деморализираната армия на Съединените щати. Вместо да го преследват, Купър и останалите не трябваше да увъртат, а да търсят подкрепата на Бонър.

Увъртане. Какво каза Алън Грийн за „увъртането“? То представляваше нежелана тактика, защото набелязаната жертва можеше да се обърне срещу ловеца без предупреждение.

От това ли се страхуваше армията?

Че като подкрепяше Пол Бонър и като признаваше, че е извършил престъпление спрямо военните армията разкриваше уязвимото му място?

Бяха ли Лестър Купър и неговият униформен трибунал уплашени от неочаквана атака?

От кого? Любопитна публика? Това беше обяснимо. Пол Бонър беше осведомен съучастник. Или бяха уплашени от съучастници? Уплашени от Бонър? И с дискредитирането му, те сигурно го изваждат от играта, от рамките на всякакви пълномощия.

Никой.

Изгонен.

Таксито спря пред вратата на военното управление. Тривейн плати на шофьора и тръгна към огромния вход. Над двойната врата имаше златен орел и надпис: „През тези врати минават най-добрите мъже в армията“.

Андрю забеляза вдясно под него табелка с датата на построяването: „Анри, 1944“.

История. Друга епоха. Далеч в миналото. Време, когато такива надписи са били съвършено естествени и героични.

Време на горди войни.

Вече нямаше такива. Сега биха изглеждали наивни.

Това също беше нечестно, помисли Тривейн.

Войникът пред килията на Пол Бонър съобщи за Тривейн. Той имаше постоянен достъп до офицера, който беше в казармен арест, и отвори вратата. Бонър стоеше над малко желязно бюро и пишеше на хартия с печата на военната канцелария. Той се обърна и погледна Тривейн. Не стана и не подаде ръка.

— Свършвам този параграф и ще разговарям с вас. — Отново се върна на листа. — Аз съм невинния слабоумник. Двамата адвокати, които сте наели, ме карат да записвам всичко, за което се сетя. Една мисъл води друга, ако я виждаш пред теб или нещо такова.

— Вярно е. Имам предвид последователността на мислите. Продължавайте, без да бързате.

Тривейн седна на единствения фотьойл и остана така, докато Бонър остави писалката и се обърна. Облегна се назад и погледна „цивилния“.

А той наистина виждаше пред себе си „цивилен“. На всичкото отгоре нямаше грешка.

— Аз ще платя хонорарите на адвокатите.

— Не е необходимо. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не искам да го правите. Казах им направо да ме обявят за виновен, но ми отвърнаха, че е невъзможно. Честно казано, напълно съм доволен от военния адвокат. Но, предполагам, вие имате други съображения.

— Просто допълнително подсигуряване.

— За кого? — Бонър погледна Тривейн.

— За вас, Пол.

— Разбира си. Не трябваше да питам… Какво искате.

— По-добре е да изляза и да се върна след малко? — попита грубо Андрю. — Какво ви става? Ние сме заедно, не помните ли?

— Наистина ли, мистър президент?

Думите подействуваха на Тривейн като плесник през лицето. Той отвърна на погледа на Бонър. За известно време никой не проговори.

— Мисля, че ще е по-добре да обясните това.

И майор Пол Бонър обясни.

Тривейн слушаше изненадан майора, който му каза за краткия разговор между Бонър и скоро уволняващия се бригаден генерал Лестър Купър.

— Никой не трябва да разказва вече такива украсени истории. Всички заплетени обяснения са излишни.

Тривейн стана и отиде мълчаливо до малкия прозорец. В двора един набръчкан генерал обучаваше взвод от младши лейтенанти. Някои от младежите потропваха с крака, други духаха в шепите си, замръзнали от декемврийския студ в Арлингтън. Полковникът беше разгърден, лаконичен и изглеждаше безразличен към времето.

— А истината? Тя интересува ли ви, майоре?

— Дайте ми вяра, вие сте политик.

Съвършено очевидно е.

— Каква е вашата версия? — Тривейн се обърна към стаята.

— Купър каза, че на армията не й изнася човек като мен. Истината е, че не изнасям на вас. Аз съм камък на пътя ви към президентския стол.

— Това е абсурдно!

— Хайде, хайде! Организирате съдебен процес, оправдавате ме, както трябва да бъде — и вие оставате чист. Никой не може да ви обвини, че сте избягали от войничето, по което е стреляно. Но в този процес всичко е преценено. Никакви странични неща, само нужните факти, мадам. Дори военният адвокат ми даде да го разбера. Една съботна вечер в Кънектикът. Не Сан Франциско, не Хюстън или Сиатъл. Никакви „Дженеси Индъстриз“!… После без много шум ме изритват чрез инсценирано съдебно заседание. Земята продължава да се върти и вече няма притеснени. Отвращавам се от това, че никой от вас не излиза да го каже!

— Не мога, защото не е вярно.

— По дяволите това „не е вярно“! Всичко е скрито под добрите намерения. Когато търгувате, продавате и душите си. Давам ви вяра, вие пак не я вземате.

— Вън от играта сте, Пол.

— Глупости! Да не искате да кажете, че вие не участвувате в нея? Дори чувам, че получихте сенатско място. Дяволски удобно, нали?

— Заклевам се, че не знам откъде Купър е получил такава информация.

— Вярна ли е?

Тривейн се обърна с гръб към Бонър, поглеждайки отново взвода от младши лейтенанти.

— Всичко… е без значение.

— О, чудесно! „Без значение“. Какво ще направите сега? Ще вдигнете знамето и ще видите дали ще ви помогне да се измъкнете от Устпорт? Слушайте, Анди, ще ви кажа това, което казах на Купър. Новият голям трик, това внезапно измъкване не ми харесва повече от другите неща, които открих през последните месеци. Ако трябва да бъда откровен, не харесвам военното управление, техните методи на работа. Те намирисват… От друга страна, ще бъда най-големият лицемер, ако сега започна да проповядвам морал. Пожертвувах кариерата си, вярвайки, че военните цели са тяхното оправдание. Нека избраните от народа цивилни се грижат за морала, за мен това винаги е било чужда територия… Е, това е планът на голямата игра, нали? Аз не участвувам в нея. Пожелавам ви късмет!

Взводът от младши лейтенанти в двора се разпръсваше. Разгърденият полковник палеше цигара. Лекцията беше свършила.

Изведнъж Тривейн се почувствува изморен и изхабен. Нищо не беше така, както изглеждаше. Той се обърна към Бонър, който стоеше безобидно и небрежно на стола.

— Какво искате да кажете?

— Бързо се гневите. Ще ме накарате да премахна всякакъв шанс за намеса от моя страна.

— Престанете да се преструвате! Говорете ясно, майоре!

— Гледайте си работата, мистър президент! Те са хванали вас, друг не им трябва! Независимият, неподкупен мистър Чист. Не биха направили по-добро нещо, дори ако призовяха Йоан Кръстител заедно с Тома Неверни. Тревогите на Пентагона свършват дотук.

— Идвало ли ви е на ум, че може сега да започват?

Бонър повдигна рамене и се засмя тихо с влудяваща откровеност.

— Вие сте най-смешният негър в плантацията, мастър. Но не е необходимо да говорите тези смехории. Няма да ви прекъсвам, защото това не ме интересува.

— Попитах ви нещо и очаквам отговор. Искате да кажете, че съм купен. Отричам! Защо мислите така?

— Защото познавам тези типове. Те ще ви осигурят поста. Няма да го направят, докато не получат сигурни гаранции.