Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (36)

35.

Робърт Уебстър излезе през източната врата на Белия дом и се отправи към служебния паркинг. Успя да се измъкне от организирания брифинг. Предстояха му много по-важни проблеми за решаване на редовните събирания при президента. На него се падаше честта да дирижира нещата.

Изтичането на информация към Родерик Брус ще стане причина за разпространяването на компрометиращи слухове по всички важни инстанции — Сената, Белия дом, Правосъдието, Отбраната и после ще избухне в заглавия. Заглавия, способни да разрушат ефективността на всеки шеф на подкомисия, свеждайки самата подкомисия до напълно безпомощна организация.

Уебстър бе доволен от себе си. Решението за Марио де Спаданте ще доведе до ликвидирането на Тривейн. С удивителна лекота. Трябваше Пол Бонър да бъде хвърлен на Родерик Брус.

Останалото се уреждаше от само себе си. Главният коз в играта ще бъдат вероятните близки отношения между Тривейн и де Спаданте. Срещата им късно през нощта в Кънектикът, когато Тривейн трябва да е бил зает с делата на подкомисията. Първото пътуване на Тривейн до Вашингтон с Марио като компаньон. Лимузината, закарала ги от летището в Далас до Хилтън. Тривейн и де Спаданте заедно в Джорджтаун в дома на непопулярния френски аташе, известен с контактите си с подземния свят на Америка.

Всичко се свързваше добре.

Андрю Тривейн и Марио де Спаданте.

Когато де Спаданте бъде убит в Ню Хейвън, смъртта му ще бъде приписана на войната в мафията. Но ще се знае, че Тривейн е бил в болницата до леглото на де Спаданте само седмица преди убийството.

Корупция.

Всичко се нареждаше много добре, мислеше си Уебстър, завивайки наляво по Пенсилвания авеню. Де Спаданте ще бъде елиминиран, а Тривейн отстранен завинаги от Вашингтон.

Двамата бяха станали прекалено непредсказуеми. Тривейн бе направил доста разкрития. Той търсеше информация за Марио де Спаданте. Всичко това бе доста опасно. В краен случай Тривейн може да бъде убит, но това ще породи широкомащабно разследване. Те не са готови за това.

Де Спаданте, от друга страна, трябва да бъде ликвидиран на всяка цена. Той бе отишъл твърде далеч, прониквайки дълбоко в структурите. Уебстър бе привлякъл мафиоза в служба на Дженеси единствено за разрешаване на проблемите с крайбрежния превоз на стоки. Впоследствие, де Спаданте бе усетил големите изгоди от сътрудничеството със силните мъже, заемащи високи федерални постове. Не искаше да пропусне тези възможности.

Но де Спаданте трябва да бъде елиминиран от свои хора. Не от елементи извън неговия кръг. Това би се оказало гибелно.

Уили Галабрето разбра. Семейството му бе отегчено от номерата на своя роднина. Галабретови бяха хора от новото време — изискани, консервативни, възпитани, с колежанско образование, не прилагащи тактиките на своите предци, нито пък тези на изнежените дългокоси издънки от „новото“ поколение.

Уебстър зави надясно по 27 улица, вглеждайки се в номерата на сградите. Търсеше номер 112.

Апартаментът на Родерик Брус.

* * *

Пол Бонър гледаше втренчено писмото и капитана от службата на военната полиция, който го бе донесъл. Капитанът се облегна безгрижно на вратата на офиса на Бонър.

— Какво по дяволите е това, капитане? Зле скалъпена шега?

— Не е шега, господин майор. Вие сте задържан до ново нареждане. Срещу вас се води следствие за убийство.

— Какво?

— Щатът Кънектикът представи обвиненията. Натоварени сме с вашето задържане. Това е голям удар. Каквато и да е присъдата Армията ще трябва да заплати пет милиона долара на семейството на убития, някой си Аугуст де Спаданте… Разбирате, че това е доста сериозна сума.

— Убийство? Тези кучи синове се канеха да убият Тривейн! Какво трябваше да направя! Да им позволя да го сторят!

— Майоре, имате ли някакво доказателство за това, че убитият е имал вредителски намерения? Защото, ако разполагате с такива, най-добре ще е да ги споделите с нас.

— Вие сте смешни. Той беше въоръжен, готов за стрелба.

— Вие го казвате. Било е тъмно, а и никакво оръжие не е намерено.

— Тогава е било откраднато.

— Докажете го.

— Двамата от охраната на Белия дом бяха отстранени от поста си нарочно — противно на всякакви заповеди. В Дариан. При болницата. По мен стреляха, докато шофирах в имението Бърнигът. Аз обезоръжих човека.

Капитанът се отдръпна от вратата и се приближи до бюрото на Тривейн.

— Това го прочетохме в доклада ви. Човекът, когото обвинявате твърди, че не е носел оръжие. Вие сте се хвърлили отгоре му.

— И съм взел пистолета. Мога да докажа думите си. Дадох оръжието на Тривейн.

— Вие сте дал на Тривейн един нерегистриран, джобен пистолет, носещ единствено вашите отпечатъци.

— Къде, по дяволите съм го намерил тогава?

— Добър въпрос. Раненият отрича да е бил негов. Сигурно притежавате цяла колекция.

— Глупости!

— И никакви служители от охраната не са били отстранявани просто защото не е трябвало да стоят там.

— Пълна идиотщина. Проверете нарядите.

— Направихме го. Придружителите на Тривейн са били отзовани от Белия дом. Тяхната служба е била поета от местни служители, назначени от местния шериф.

— Това е лъжа! Аз ги търсех с кода 1600. — Бонър се надигна от стола си.

— Може би е станала грешка в управлението на службата. Няма лъжа. Може да попитате Робърт Уебстър, помощник на президента за ваше сведение. Той твърди, че неговата служба е предупредила Тривейн за промяната. Макар и да не е било нужно.

— Тогава, къде са били местните?

— В патрулната кола, на паркинга.

— Не ги видях.

— Гледахте ли въобще?

Бонър се замисли за момент. Той си спомни знака на алеята, насочващ колите към паркинга отзад.

— Не, не съм… ако са били там, то е било не на поста си.

— Без съмнение. Немарлива работа. Но те не са от президентската охрана.

— Искате да ме убедите, че съм възприел всичко погрешно, патрулът, изстрелите. Този боклук с пистолета… За бога, капитане, аз никога не съм правил подобни грешки!

— Това ще реши следствието. Вие не правите грешки, а просто лъжете.

— На ваше място бих внимавал повече с приказките си. Нека тази превръзка не ви заблуждава.

— Хайде стига, майоре! Аз ви защитавам! И един от най-сериозните ми аргументи е вашата репутация на боец. Склонността ви към неоправдаеми убийства. Не ще имате никаква полза от едно нападение срещу мен.

Бонър пое дълбоко въздух.

— Тривейн ще ме защити. Той беше свидетел на всичко.

— Чул ли е някакви заплахи? Видял ли е жестове — дори от далече — изразяващи враждебност?

Бонър мълчеше.

— Не.

— А прислужницата?

— Също не… Тя държеше врата ми, когато Тривейн ме стягаше с турникет.

— Марио де Спаданте твърди, че се отбранявал. Вие сте го заплашвали с оръжие. Според него вашият пистолет е гръмнал опрян в челото му.

— След като той ме разкъса с бокса си.

— Той признава за бокса. Това е евтино приспособление… Някой от останалите двама атакува ли ви? — Капитанът гледаше Бонър с внимание.

— Не.

— Сигурен ли сте, че не можем да открием нищо.

— Не.

— Благодаря ви за това. Първият мъж е бил атакуван изотзад. Една лъжа би ви довършила.

— Аз не лъжа.

— Добре, добре.

— Говорихте ли вече с Купър? С генерал Купър?

— Взехме неговите показания. Той твърди, че е дал съгласието си за полета от Бойс, Айдахо, но не е знаел за пътуването ви до Кънектикът. Служителят от базата Андрюз е казал, че вие сте имали разрешение от Купър. Тук назрява конфликт. Купър също казва, че вие не сте го държал в течение за действията си.

— За бога, аз бях почти разкъсан.

Капитанът се отдалечи от бюрото. Той проговори с гръб към Бонър.

— Майоре, ще ви задам един въпрос, но преди това искам да знаете, че не ще използвам отговора, освен ако съм убеден че ще е за добро. Вие може да ме спрете.

— Слушам ви.

Капитанът се обърна и погледна Бонър в очите.

— Имали ли сте някакво съглашение с Тривейн и де Спаданте? Бил ли сте принуден? Притиснат след получаване на някаква информация?

— На погрешна следа сте, капитане.

— Тогава, какво правеше де Спаданте там?

— Казах ви вече. Заговор срещу Тривейн. сигурен съм в това.

— Сигурен? Тривейн трябваше да бъде на конференция в Денвър по това време. Това е установен факт. Освен ако е имал други планове. Защо е решил да се върне в Кънектикът, ако не е имал предварително уговорена среща с де Спаданте?

— За да види жена си в болницата.

— Сега вие се заблуждавате, майоре. Ние проведохме обстойни разпити на всеки един техник от болницата. Госпожа Тривейн е била напълно здрава. Всичко е било нагласено.

— Какво е вашето мнение?

— Мисля, че Тривейн се е върнал, за да се срещне с де Спаданте и вие сте допуснали най-сериозната грешка през цялата си кариера.

* * *

Родерик Брус, очите и ушите на Вашингтон, някога малкият Роджър Брустър от Ери, Пенсилвания, извади страницата от пишещата си машина и стана от специално пригодения за писане стол. Пощальонът го очакваше в кухнята.

Той сложи страницата върху купчината от няколко други и се облегна, четейки.

Неговото търсене беше почти приключило. Майор Бонър няма да преживее седмицата.

Такова е правосъдието.

Ще зачеркне още един заради Алекс. Скъпият, добродушен Алекс.

Брус прочете всяка страница бавно, наслаждавайки се на острите думи. Това беше история, за която би мечтал всеки журналист — описание на ужасяващи събития, подкрепени от неоспорими доказателства.

Сладкият, малък Алекс. Толкова объркан, грижещ се за своите антикварни предмети и разбира се за него — Род Брус.

Беше се грижил.

Той винаги му казваше Роджър, а не Род или Родерик. Алекс винаги се чувствуваше по-близък, наричайки го с истинското му име, което считаше звучно и приятно.

Брус достигна до последната страница на копието.

„… и каквито и да са предположенията за миналото на Аугуст де Спаданте — а това са само предположения — той бе добър съпруг и баща на пет невинни дечица, които днес го оплакват, не разбирайки причината на смъртта му. Този човек бе получил рана от шрапнел от корейската война.

Трагедията — защото не може да се назове по друг начин — е че много често примерен гражданин като Аугустин де Спаданте става жертва на кръвопролитни битки, предприети от хора с болни амбиции, властолюбиви и полунормални — истински касапи, жадуващи и търсещи войната като средство за задоволяване на своите болни амбиции.

Такъв човек, такъв касапин, забива нож в гърба (обърнете внимание — именно в гърба) на Аугустин де Спаданте, изпълняващ в тъмнината една благородна мисия.

Този убиец на име Пол Бонър е вярвал в своята безнаказаност. Той е бил защищаван и може би защищава други.

Ще позволим ли ние, гражданите на Съединените американски щати, наемни убийци като този да петнят името на армията? Убийци, сами определящи съдбите на хората, решавайки кой да умре и кой да живее?“

Брус се усмихна, подреждайки страниците. След това се изправи и протегна почти двуметровото си тяло. Взе от бюрото си специалния плик и постави страниците в него. Запечата плика и го подпечати със своя собствен печат „Родерик Брус — специално“.

На път за кухненската врата той съзря китайската кутия в библиотеката си. Спря се внезапно и се приближи до този ценен за него предмет, като за момент остави плика и потърси ключето. Взе кутията, вкара ключето в малката ключалка и повдигна капака.

Това бяха писмата на Алекс.

Всички адресирани до Роджър Брустър и изпратени до специалния пощенски код в претрупания вашингтонски пощенски център.

Той трябваше да бъде внимателен. И двамата трябваше да внимават, но особено той. Алекс бе твърде млад, за да бъде негов син. Само бе негов любовник. Страстен, разбиращ, учещ Роджър Брустър да изпитва неподозирани физически наслаждения. Неговата първа любов.

Алекс беше завършил студент, млад гений, чието познаване на далекоизточните езици и култури му осигуряваше стипендия след стипендия и докторат в университета в Чикаго. Бе изпратен във Вашингтон, за да оцени източното влияние, по поръчка на Смитсониън.

Но отсрочката му от казармата беше свършила и Алекс трябваше да бъде призован. Родерик Брус не посмя да се намеси, макар че изкушението почти го подлудяваше. И така, Алекс бе назначен в азиатския отдел на Пентагона във Вашингтон с помощта на Родерик Брус. Очертаваше се един спокоен любвеобилен живот. И тогава изведнъж, без никакво предупреждение, на Алекс бе наредено да събере в течение на четири часа багажа си и то не повече от 30 килограма и да се представи във военновъздушната база в Андрюс.

Бяха решили да го изпратят в Сайгон.

Никой не можа да му каже защо. И Роджър Брус, изплашен за себе си и за любовника си, преодоля всички страхове и се опита да разучи какво се бе случило.

Това не му се отдаде.

И тогава започнаха да пристигат писмата от Алекс. Пишеше му, че е включен в разузнавателна група, обучавана за действие в Североизточните райони. Задачата му е била да превежда, тъй като не са вярвали на местните агенти и са предпочитали човек, познаващ местните религиозни обичаи и суеверията на хората. Името е било посочено от компютър. И някой си майор Бонър също е държал на неговото участие. Алекс се отнасял с отвращение към Бонър. „Той е един депресиран маниак“. Майорът гонел Алекс непрекъснато, довеждайки го до изнемогване и обсипвайки го с брутални обиди.

И неочаквано писмата спряха. Седмици наред Роджър Брус пътуваше до пощенския център, понякога два пъти на ден. Без резултат.

Тогава страхът му се потвърди. Името бе вписано в списъците на загиналите, изнасяни от Пентагона. Той бе един от 38-те за тази седмица. Дискретното проучване за причините на неговата гибел разкри, че Алекс е бил взет в плен в Северна Камбоджа близо до границата с Тайланд по време на разузнавателна операция, командвана от майор Пол Бонър — един от шестимата оживели. Тялото на Алекс е било намерено от камбоджански селяни.

Бил е екзекутиран.

И няколко месеца по-късно името на Пол Бонър отново се появи във връзка с друг инцидент. Родерик Брус се закле да отмъсти за своя любовник с всички средства. Неговият красив, мил, изпълнителен любовник, открил нов свят на физическа наслада за него. Любовникът, осъден на смърт по вина на този арогантен майор, обвинен от колегите си, че си приписва изключителни правомощия.

Ловът започна, когато Родерик Брус информира своите издатели, че се кани да подготви серия от репортажи от Югоизточна Азия. На общи теми, с подробности за хората, изпълняващи дълга си. Никой до сега не бе успял да се справи добре с тази задача.

Издателите харесаха идеята, Родерик Брус имаше репутацията на много способен репортер. Новата му дейност ще увеличи тиража на изданията, утвърждавайки техния авторитет.

За по-малко от месец Род Брус успя да напише първата си дописка за майора, очакващ решението на военния съд. Последваха няколко други статии, всяка една по-остра от предишната. След още шест седмици Брус използва фразата „Убиецът от Сайгон“.

Беше безмилостен.

Но военният съд не обърна особено внимание на статиите му. Той получаваше заповеди от висше място и майор Пол Бонър бе освободен и изпратен обратно в Щатите, за да служи на Пентагона.

Сега военните трябваше да се вслушат в думите му. Три години и четири месеца след смъртта на неговия Алекс те ще се подчинят, удовлетворявайки неговите желания.