Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (3)

2.

Андрю Тривейн насочи катамарана срещу вятъра, като използваше бързото течение към брега. Той простря дългите си крака срещу свързващата рейка и посегна към лоста на кормилото, за да предизвика допълнително движение на кърмата. Само едно безпричинно движение, едно нищо незначещо движение. Водата беше топла; почувства ръката си като че ли поставена в хладна, лепкава мъгла.

Точно така, както той беше поставен — неумолимо поставен — в една загадка, в която нямаше право на избор. Все пак ще бъде този, който ще вземе последното решение и той знаеше какъв ще бъде неговият избор.

Това беше най-дразнещата страна на въпроса; той разбираше яростта, която го обземаше и се ненавиждаше заради мисълта, че може да им се подчини.

Много отдавна.

Катамаранът беше на около стотина ярда от бреговете на Кънектикът, когато вятърът ненадейно промени посоката си — както обикновено става с ветровете, които срещат по пътя си от открито море твърда земя. Тривейн провеси крака над дясната страна на мачтата и опъна главното платно. Малкият плавателен съд се наклони и навлезе право в дока.

Тривейн беше едър мъж. Не огромен, а просто по-едър от повечето мъже, с едва доловима гъвкавост, която говореше за по-голяма активност в детството. Той си спомни, че беше чел статията в „Нюзуик“, която го изненада с описания на предишното му мъжество в областта на спорта. То беше страшно преувеличено, както всички такива статии.

Но той знаеше, че е добър моряк.

Сега щеше да бъде изложен на непоносим натиск, ако приемеше предложението, което не позволяваше отстъпление, което изискваше стратегии, неписани в нито едно ръководство. Беше добър в това. Но не като участник; това беше важно, изключително важно за него.

Да ги разбира, да бъде способен да маневрира, дори да достига до крайности, но никога да не участва. Вместо това — да използва знанията си, да взима преднина. Да използва тази преднина безмилостно, без да отстъпва.

Андрю имаше един малък бележник, закрепен за метална подложка на палубата до кърмата. Прикрепена за пластината с неръждаема верижка стоеше и водоустойчива кутия, с химикалка. Той казваше, че служат за записване на времето, някои ориентири, скоростта на вятъра — каквото и да е. Фактически бележникът и химикалката му бяха необходими за да записва набързо странични мисли, идеи…

Понякога разни „неща“… просто „неща“, които му ставаха ясни, докато плаваше по вода.

Затова той се почувства огорчен, когато погледна към бележника. Беше написал само една дума. Беше я написал съвсем несъзнателно.

БОСТЪН.

Той откъсна страницата, смачка я и я захвърли във водата.

По дяволите! Да върви по дяволите — мислеше си той. — Не!

Катамаранът спря и Тривейн хвана края на дока с дясната си ръка. С лявата спусна спомагателното платно и то изплющя при огъването. Здраво затвори лодката и се изправи да свали останалата част от платното, като го нави около хоризонталната мачта. За по-малко от четири минути той беше разглобил платнището и завързал лодката за четирите краища.

Погледна нагоре отвъд каменния зид на терасата към дървено-стъклената постройка, която се подаваше от края на хълма. Тя никога не преставаше да го вълнува. Не материалната придобивка беше толкова важна, а това, че всичко беше станало така, както и той и Фил го плануваха.

Бяха я построили заедно. Този факт беше много важен. Може би това нямаше значение за други неща. По-важни неща. Но помагаше.

Той тръгна от навеса за лодки и закатери стръмната наклонена тераса. Можеше винаги да каже в каква форма се намира, докато стигне до половината на изкачването. Ако се задъхаше, или когато го боляха краката, той тайно си даваше обет да яде по-малко и да тренира повече. Сега беше доволен, че почувства леко неудобство. Или може би съзнанието му беше твърде ангажирано, за да си обясни напрежението.

Не, помисли си той, чувства се доста добре. Една седмица далече от службата, постоянният солен въздух, приятният, изпълнен с активност край на летните месеци; да той се чувстваше чудесно.

И тогава си спомни за тефтера и подсъзнателно написаната дума. БОСТЪН.

Сега вече не се чувстваше чудесно. Изкачи и последното стъпало на каменната тераса и видя, че жена му лежи в един шезлонг, с отворени очи, вперила поглед във водата, невиждана нещо. Винаги чувстваше лека болка, когато тя гледаше така. Тъжната болка на болезнените спомени.

Заради проклетия Бостън.

Той разбра, че тя не е чула идването му, заради безшумните маратонки; не искаше да я изплаши.

— Здравей — нежно каза той.

— О! — примижа Филис. — Добре ли мина плаването, скъпи?

— Чудесно. А ти, добре ли си спа? — Тривейн се приближи до нея и лекичко я целуна по челото.

— Много добре, докато не ме прекъснаха. Прекъснаха съня ми.

— Така ли? Мислех, че децата закараха Лилиан в града.

— Не бяха децата, нито пък Лилиан.

— Думите ти ми звучат заплашително. — Тривейн се пресегна към огромния правоъгълен хладилник и взе кутия бира.

— Не заплашително, просто съм учудена.

— За какво говориш? — Той отвори кутията бира и отпи.

— Обади се Франклин Болдуин. Защо не си му позвънил в отговор на неговите обаждания?

Тривейн държеше бирата до устата си и гледаше жена си.

— Опитвам се да го избегна.

— Мислех си, че го харесваш.

— Харесвам го. Страшно много. И това е още по-важна причина, за да го избягвам. Много скоро той ще поиска нещо от мене и аз ще му откажа. Поне си мисля, че ще поиска това, а аз искам да му откажа.

— Какво?

Тривейн безучастно пристъпи към каменния край на терасата и постави от борената кутия на перваза.

— Болдуин иска да ме завербува. Носи се такъв слух. Мисля, че го наричат „въздушен процес“. Той оглавява тази комисия по разходите на отбраната. Те сформират подкомисия, за да осъществят това, което любезно наричат „задълбочено изучаване“ на връзките на Пентагона.

— Какво означава това?

— Четири или пет компании — в действителност конгломерати са отговорни за някакви странни седемдесет процента от бюджета на отбраната. По един или друг начин. Вече няма ефективен контрол. Тази подкомисия е измислена, за да шпионира комисията по отбраната. И те търсят председател.

— И ти си този, когото искат?

— Аз не искам да съм този. Щастлив съм там, където съм. Който и да заеме тази длъжност, ще се превърне в слуга на държавата… дори да си върши работата наполовина.

— Защо?

— Защото в Пентагона е една бъркотия. Това не е тайна. Прочети във вестниците. Пише го всеки ден. Дори не е прикрито.

— Тогава защо някой трябва да бъде слуга, за да се опита да оправи това? Разбирам да създаваш врагове, но национален слуга…

Тривейн нежно се засмя, взе бирата си, премести се на един стол до жена си и седна.

— Обичам те, заради твоята новоанглийска наивност. Заедно с банския костюм.

— Много бързаш! Мозъчните ти клетки работят извънредно много, скъпи.

— Не, не е така. Аз нямам интерес от това.

— Тогава ми отговори на въпроса: защо национален слуга?

— За да бъде напълно ефективна, тази подкомисия ще трябва да привлече много хора, много имена и да действа върху един натрупан страх. Когато започва да се говори за монополи, не се говори само за влиятелни мъже, намесени в държавни въпроси. Хиляди и хиляди задачи са застрашени. В края на краищата всеки един монопол си е монопол. Едно задължение се заменя с друго. Може и да е наложително, но причинява много болка.

— Боже мой! — каза Филис като се изправи. — Мислил си страшно много върху това.

— Да, само мислих, нищо не направих на практика. — Андрю стана от стола и отиде до масата, като изгаси цигарата си в един пепелник. — Честно казано, учуден съм как тази идея е стигнала толкова далече. Тези неща — задълбочено изучаване, разследвания или както искаш ги наричай — обикновено се предлагат гръмко, а се предоставят за разглеждане тайно. В кулоарите на Сената или в трапезарията на Белия дом. Този път е различно. И аз се чудя защо.

— Попитай Франк Болдуин.

— Предпочитам да не го питам.

— Но трябва. Дължиш му това, Анди. Защо мислиш, че е избрал точно теб?

Тривейн се върна отново към стената на терасата и погледна към Лонг Айлънд Саунд.

— Защото аз съм квалифициран, а Франк знае това. Аз съм се занимавал с тези момчета, отговорни за правителствените договори. Отпечатани и издадени са мои критики срещу излишъците и всеобщите споразумения. Той знае и това. Дори бях сърдит, но това беше много отдавна… Мисля, че главно защото той знае колко много мразя манипулаторите. Те развалиха много добри хора, особено един. Спомняш ли си?

Тривейн се обърна към жена си.

— Сега те не могат да ме засегнат. Нямам какво да изгубя, освен време.

— Мисля, че просто се опитваш да убедиш сам себе си.

Тривейн запали втора цигара и се наведе през парапета, като скръсти ръце пред гърдите си. Той продължи да гледа Филис.

— Зная. Именно за това избягвам Франк Болдуин.

 

Тривейн побутна омлета в чинията си. Франклин Болдуин стоеше отсреща в трапезарията на банковия административен съвет. Възрастният джентълмен напрегнато говореше.

— Работата трябва да се свърши, Андрю, знаеш това. Нищо не може да я спре. Просто искам най-добрият човек да се заеме с нея. И аз мисля, че ти си най-добрият. Трябва да добавя, че комисията е единодушна за това.

— Защо си толкова сигурен, че работата ще бъде свършена? Защото аз не съм. Сенатът винаги се оплаква, че трябва да се правят икономии; това е едно дяволско решение и винаги ще бъде такова. И така ще бъде, докато не се изготви правилен проект или някои помещения за летателната апаратура не се закрият в някой район. След това крясъците престават.

— Не и този път. Това е нещо отвъд границите на цинизма. Нямаше да се забърквам в тази работа, ако можех да мисля другояче.

— Изразяваш мнението си. Трябва да има нещо повече от това, Франклин.

Болдуин свали очилата си и ги постави до чинията. Примигна няколко пъти и грациозно замасажира основата на аристократичния си нос. Той се усмихна с полуусмивка, полуогорчение.

— Така е. Ти си доста схватлив… Назови го наследство на двама стари хора, чийто живот — и животът на техните семейства поколения наред — е бил изключително продуктивен в тази наше страна. Осмелявам се да кажа, че ние допринесохме, но и наградата беше повече от предостатъчна. Това е най-добрият начин, по който мога да ти го предоставя.

— Страхувам се, че не разбирам.

— Разбира се, че не. Ще се изясня. Уилям Хил и аз се познаваме от детските си години.

— Посланикът Хил?

— Да… Няма да те отегчавам с ексцентричността на нашата връзка поне днес. Достатъчно е да кажа, че ние не можем да останем на върха още дълги години; не съм сигурен, че бих желал… Тази комисия от отбраната, подкомисията — това са наши идеи. Ние желаем да ги видим като реално функциониращи. Толкова можем да ти гарантираме. По различен начин ние сме достатъчно силни, за да направим това. И да използвам този ужасен термин, достатъчно „уважавани“.

— Какво мислиш, че ще спечелите?

— Истината. Тази страна има право да знае това, независимо колко боли. За да се излекува всяка болест е необходима правилна диагноза. Не безразборни бележки, направени от самодоволни фанатици, нито пък отмъстителни действия на недоволство… Истината, Андрю. Простата истина. Този удар ще бъде наш, на Били и мой. Може би нашият последен дар.

Тривейн почувства желание да се движи, физически да бъде в движение.

— Защо тази комисия не направи това, което вие казвате? Други се опитваха, но се провалиха.

— Защото чрез теб работата й ще бъде неангажирана политически и в никакъв случай няма да има самоизява. — Болдуин постави очилата си, очите му със странен магнетизъм привличаха Тривейн.

— Това са необходимите фактори. Ти не си републиканец, нито демократ, нито либерал, нито консерватор. И двете партии се опитаха да те привлекат на тяхна страна, но ти отказа и на двете. Ти си едно противоречие в тази епоха на номенклатура. Няма какво да спечелиш или да изгубиш. Всички ти имат доверие. Това е най-важното. Ние сме се превърнали в хора с полярни и конфликтни разбирания, изтъкани от непреклонност. Отчаяно се нуждаем да повярваме отново в обективната истина.

— Ако приема, Пентагонът и всеки един, свързан с него ще се втурнат да декларират връзките си, защото не точно това правят обикновено. Как смяташ, че ще спрете това?

— Президентът. Той ни увери. Той е добър човек, Андрю.

— И аз няма да съм отговорен пред никой?

— Дори няма да си отговорен пред мене, а само пред себе си.

— И ще ми се предостави изборът на собствен персонал? И никакви решения отвън, така ли?

— Напиши списък на хората, които искаш и ще ги имаш.

— Мога да приема само сътрудничество, което считам за необходимо. — Тривейн не зададе тези последни въпроси, а направо направи изявления, които въпреки всичко изискваха отговори.

— Напълно. Гарантирам за това. Дори мога да ти обещая.

— Аз не желая тази работа.

— Но ще я приемеш.

Това беше същото изявление, този път направено от Болдуин.

— Казах на Филис. Ти си убедителен, Франк. Именно за това те отбягвах.

— Никой не може да избяга от това, за което е предназначен. Нито пък от момента, в който да го извърши. Знаеш ли откъде е това?

— Звучи ми староеврейско.

— Не… не съвсем. Близо някъде. Средиземно море. Марк Аврелий. Срещал ли си банкери, които са чели Аврелий?

— Стотици. Те считат, че той е един неизчерпаем извор.