Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (26)

25.

Петък сутринта, Вашингтон; никой не знаеше, че е там. Самолетът се беше приземил в Дюлс към седем и половина, а в осем без десет Тривейн влезе в предварително наетата къща в „Тоонинг Спринт“. Взе душ, преоблече се и си позволи един час почивка, колкото да събере мисли и да уталожи възбудата от пътуването. Вярваше, че навлиза в занаята. Знаеше, че в следващите няколко дни трябва да бъде много внимателен. В такава напрегната ситуация лесно можеше да се преумори, затова трябваше да бъде предпазлив.

Таксито го откара във Вашингтон, до сградата на Сената.

Беше десет и двадесет и пет; сенаторът Мичел Армбрастър трябваше всяка минута да се завърне в кабинета си. Бяха го извикали на заседание заради кворума, но след това нямал там повече ангажименти. Очаквали го към десет и половина, за традиционната петъчна среща с екипа.

Анди стоеше в коридора, пред вратата на Армбрастър, и чакаше. Беше се облегнал на стената и разгръщаше един брой на „Вашингтон пост“. Имаше редакционна статия за работата в Конгреса: критикуваха Белия дом за неговата нерешителност, а Сената — за неясната му позиция към развитието на търговията.

Времето беше подходящо за сезона, късния ноември във Вашингтон.

Тривейн усети, че Армбрастър пръв го е забелязал. Малкият стегнат сенатор изведнъж беше спрял и стоеше неподвижен, замръзнал в учудването си. Точно тази рязка промяна в движението на хората около него беше накарала Тривейн да надигне глава от вестника.

Армбрастър възвърна обичайната си свободна стойка и приближи към Тривейн. Беше се усмихнал с топлата си, любезна усмивка, и беше протегнал ръка за поздрав. И двамата разбираха, че разговорът ще бъде тежък.

— Мистър Тривейн, каква приятна изненада. Мислех, че не сте в нашия щат, а се наслаждавате на прелестите на Пасифика.

— Бях там, сенаторе. След това в Айдахо. Но реших да ви направя кратко непредвидено посещение… Да ви видя.

След като пуснаха ръцете си, Армбрастър въпросително погледна Тривейн. Усмивката му беше изчезнала.

— Прекалено директно започвате… Опасявам се, че целият ми ден е запълнен. Може би утре сутринта, или ако искате да пийнем по нещо около пет и половина? Каня ви на вечеря.

— Много е спешно, сенаторе. Трябва ми съвет и помощ от вашия офис. Да кажем, относно трудовата статистика за северна Калифорния.

Мичел Армбрастър за малко забави дишането си и известно време не проговори. Очите му шареха по лицето на Тривейн.

— Предпочитам да не разговарям тук, в офиса… Да се срещнем след час?

— Къде?

— В парка Рок Крийк. Близо до външния павилион. Знаете ли къде се намира?

— Да, знам. След час ще ви чакам там… Но все пак, сенаторе, искам да ви кажа още нещо: преди да отидете при някой друг, запомнете че не знаете по какъв проблем ще разговаряме.

— Казах ви, че сте прекалено директен, мистър Тривейн… Ще се ръководя от принципите си и преди, и след разговора ми с вас. Мисля, че сте честен човек.

— Тогава ще се видим след час, сър.

 

Двамата мъже се разхождаха по алеята в парка Рок Крийк, по-нисичкият спираше от време на време да припалва лулата си. Тривейн разбираше, че лулата на Армбрастър се явява един вид психологическа опора за сенатора. Спомни си как по време на прослушването Армбрастър си играеше с нея — поглаждаше я, отиваше и завиваше отново чашката й, изстъргваше нагара с методична прецизност. Сега, докато се разхождаха в парка Рок Крийк, така здраво я стискаше със зъбите си, че челюстите му изпъкваха.

— Значи мислите че напредвам в кариерата единствено заради собствения си егоизъм? — каза бавно Армбрастър, като гледаше напред.

— Да, сър. Не мога да го окачествя по друг начин. Определихте максималния кредит, който Дженеси Индъстриз можеха да получат, бяхте сигурен че той може да обезпечи поне безработицата — и по този начин привлякохте на своя страна икономистите. След това гарантирахте, че ще го получите със сигурност, и на ваша страна застанаха и работниците, и управата. Така спечелихте изборите.

— И това е толкова лошо?

— Това е политическа манипулация, уредена с цената на значителни разходи. Хората ще плащат за нея след време. Да, казвам ви, че това е много лошо.

— О, вие, богатите брамини, не се скъпите на слова. А какво ще кажете за хилядите семейства които представям? В някои райони безработицата достигна дванадесет, тринадесет процента. Тя беше основният проблем на моите избиратели и аз се гордея, че успях да им помогна. Трябва ли да ви припомням, че съм сенатор на щата Калифорния, млади човече?… Ако искате да знаете истината, Тривейн…

Армбрастър направи пауза и погледна към Анди, след това се засмя с приятния си гърлен смях:

— Бележката ви прозвуча глупаво.

Тривейн също се усмихна, но видя, че очите на Армбрастър останаха сериозни.

— С други думи, аз съм глупав защото не разбирам, че това което сте направили не е само добра политика, имам предвид „добра“ във всички значения на думата, но има и важно икономическо значение. Освен това е в унисон със задачите на отбраната.

— Много сте прав. Прекалено сте прав, млади човече.

— Работата е била неотложна. Избиратели… Трябвало е спешно да се реши.

— Ставате патетичен.

— И вие казвате, че такива трикове се правят всеки ден?

— Правят се по няколко пъти на ден и вие знаете това не по-зле от мене. В Белия дом, в Сената, във всяка агенция във Вашингтон. За какво, по дяволите, мислите че сме в този град!

— Дори и с такива огромни суми?

— Това вече е относително.

— Договори за стотици милиони долари са относителни?

— Накъде биете, по дяволите? Говорите като десетгодишно момче.

— Само един въпрос, сенаторе. Колко често се правят такива договори с Дженеси Индъстриз?

Мичел Армбрастър спря. Намираха се на малък дървен мост, прострян над един от многобройните поци в парка. Армбрастър се облегна на посивялото дървено перило и погледна надолу към течащата вода.

— Ето защо направихте това „непредвидено посещение“ — той не вложи никакво чувство в думите си.

— Да.

— Знаех си, че е за това… Но защо точно при мен, Тривейн?

— Защото само контактът ми с вас може да се окаже полезен. Честно казано, предпочитах да е с някой друг, но е необходимо време да издириш толкова надежден човек.

— Времето от значение ли е?

— Да, като се има предвид ефекта, който очакваме.

— Аз съм дребна риба. Боря се за политическо оцеляване, така че възможно е линията която следвам постепенно да отмира.

— Разкажете ми повече за това.

Армбрастър бавно извади кесията за тютюн от джоба на сакото си и започна да пълни лулата. Няколко пъти погледна към Тривейн, сякаш се колебаеше за нещо. Най-накрая запали лулата и се облегна с лакти върху перилото.

— Какво толкова има да се разказва. Присъединяваш се към някоя организация и приемаш нейните закони, основните й правила. С течение на времето разбираш, че за да напреднеш трябва по някакъв начин да надхитриш тези закони. Иначе нищо няма да се получи. Ако съвсем съвестно си вършиш работата, на която си се отдал изцяло, много скоро оставаш разочарован и подтиснат. Започваш да се съмняваш в собствените си способности, в политическото си влияние. Мислиш си, че си направо политически евнух… Точно тогава — в началото много тънко — ти се загатва, че има начини да пробиеш, но трябва да си затвориш голямата, дебела либерална уста. Да престанеш с опитите си да поставяш всичко на мястото му, най-вече с риториката си. Трябва да станеш малко по-приспособим… Това е лесно да се възприеме; наричат го процес на узряване. А ти го наричаш постигане на нещо в тоя живот, в края на краищата. Виждаш облагата от това, което правиш — влагаш малко, а след това получаваш много… Дявол да го вземе, заслужава си! Сметките се издават на твое име, поправките след това са на твоя отговорност. А ти продължаваш да виждаш облагата… само облагата…

Армбрастър изглеждаше прекалено измъчен от собствената си логика, която го терзаеше. Тривейн трябваше с нещо да го ядоса, за да го накара отново да заговори.

— Какво общо има това с Дженеси?

— Това е проклетият ключ за всичко! — Армбрастър се обърна и впери поглед в Анди. — Това е изворът, от който непрекъснато черпим, а той никога не пресъхва. Това е всичко — майка, баща, Родина, либерали, консерватори, демократи, републиканци, членове на прогресивната партия и, прости ми господи, комунисти, — всичко това в едно. Това е храната за всеки политически глад… А най-страшното е, че действа перфектно. Забележително!

— Надявам се, че не сте се включили към тях, сенаторе?

— Разбира се че не, млади човече… Остават ми още две години, няма да се кандидатирам отново. Ще бъда на шейсет и девет, стига ми толкова… Вероятно ще се оттегля и ще започна да се учудвам.

— Кой стои начело на Дженеси, ли?

— Вероятно. Защо не?

Тривейн се облегна с гръб на парапета и извади цигарите си. Армбрастър му подаде огънче.

— Благодаря… Нека да сглобим нещата и да видим каква е перспективата, сенаторе.

— Можете да направите повече. Изключете ме от програмата. Следете спекулантите, това трябва да правите вие и вашата подкомисия. Дженеси не признават уговорки. Корпорацията е прекалено голяма и произвежда. Трябва да се навлезе надълбоко в нещата, за да се разберат.

Този път се засмя Тривей. Високо и подигравателно.

— Трябва да се навлезе надълбоко в нещата, защото Дженеси са много големи и е прекалено сложно да бъде описано! Много добре знаете, както и аз, какво се случва във… как го казахте? — „всяка агенция във Вашингтон“. Дженеси Индъстриз, „непресъхващият извор“, е петдесет и първия щат. Разликата с останалите щати е в това, че те са длъжници на Дженеси. Задължени по един много коварен начин.

— Мисля, че вече преувеличавате.

— Това е разбираемо. Денеси нямат конституция, нямат двупартийна система, нямат финансови проверки и баланси… Това което искам да науча от вас, сенаторе, е — кои са принцовете? Кой управлява това самостоятелно действащо, самоиздържащо се и разширяващо се кралство? Нямам предвид административната структура на корпорацията.

— Не ми е известно… някой да управлява. Някой друг, освен административната управа.

— Каква управа? Аз се срещнах с тях, даже с главния счетоводител — Годдард. Не ви вярвам.

— Има цял набор от директори.

— Прекалено просто е. Те са само карти в нечии ръце.

— Тогава не мога да ви кажа. Не „не искам“, а „не мога“.

— Искате да кажете, че управлението е пълен хаос?

— Щом така ви харесва.

— А кой защитава интересите на Дженеси в Сената?

— О, Господи, много хора. Има цяла дузина комитети, в които участват Дженеси. Особено в ангажираните със самолетната индустрия.

— Арон Грийн?

— Срещал съм се с него, разбира се. Не мога да твърдя, че го познавам добре.

— Не е ли той истинският счетоводител?

— Той притежава рекламна агенция, ако имате това пред вид. Заедно с още десет или двадесет други компании.

— Това не е игра на думи, сенаторе. Имам предвид сметките, които са извън рекламата.

— Не разбирам мисълта ви.

— Установихме, че Арон Грийн разполага със седем до дванадесет милиона на година — достатъчно за да може да убеждава бюрокрацията във Вашингтон в патриотизма на Дженеси Индъстриз и…

— Те са регистрирани…

— Повечето сметки са укрити.

— Вие спекулирате.

— Разбира се. Власт над непредполагаеми богатства. Година след година… Грийн ли държи юздите?

— По дяволите, млади човече! Вие търсите престъпници! „Счетоводители“, „управници“, „кралства“, „държане на юзди“… „петдесет и първи щат“! — Армбрастър тръсна силно лулата си о парапета. Няколко сажди и неизгорели късчета тютюн паднаха в ръката му, която размахваше енергично в яда си, но той не показа че усеща болка. — Послушайте ме. През целия си политически живот съм се сблъсквал с големите хора. Но не съм се отдръпвал. Прочетете някои от конгресните ми речи. Ако добре си спомняте, цял контингент от десни политици ме зарязаха — зарязаха! — на петнайстия конгрес. Но не се поколебах, бях прав!

— Спомням си, бяхте нещо като герой.

— Бях прав Това беше най-важното… Но също така и грешах. Не се опитах да ги разбера, да достигна дълбините на мислите им, да се добера до техните страхове. Не се опитах да използвам силата на разума. Просто ги парирах. Открих негодниците, извадих меча на гнева и поразих ордите на Сатаната. Няколко много добри хора изхвръкнаха от Сената и никога не се завърнаха.

— Някакъв паралел ли чертаете?

— Да, млади човече. Мислите, че сте открили вашите негодници, вашият емисар на Сатаната. И сте готов да набиете на кол всеки… А това ще бъде трагична грешка.

— Защо?

— Защото Дженеси Индъстриз са отговорни в голяма степен за социалното благополучие, за много прогресивни придобивки. Знаете ли например, че са основали клиники за наркомани, целодневни центрове за медицинска помощ, мобилни медицински единици в центъра на едно от най-лошите гета в Калифорния? А центъра за обучение на бивши затворници в Кейп Мендосино? Дженеси финансират всичко това, мистър Тривейн. Съществува дори клиника за ракови заболявания и научни изследвания в онкологията на Сан Хосе, наречена на мое име. Да, на мое име, Тривейн. Убедих Дженеси да отделят земя и да осигурят по-голямата част от оборудването… Така че свалете меча, млади човече.

Тривейн се извърна така, че да не среща погледа на Мичел Армбрастър. Да избегне погледа на човека, подал гласовете на милиони хора на спекуланти, смучещи данъци от тях.

— Тогава не виждам нищо лошо в изваждането на тези факти наяве. Нека страната да узнае, че е двойно благословена. Едновременно ползва продукцията на Дженеси и нейното милосърдие.

— Ако направите това те ще прекъснат програмата.

— Защо? Затова, че публично ще им се благодари?

— Вие също много добре знаете, че когато някоя бизнесиформация се захване с такива проекти, тя си запазва правото да оповестява само това, което пожелае. Това ще насочи вниманието към тях.

— Ще бъдат само заподозрени.

— Както и да е, ще загубят най-много тези от гетата, от бедните квартали. Искате ли да поемете отговорността за това?

— За Бога, сенаторе, искам някой да поеме отговорността!

— Не всеки е щастливец като вас, Тривейн. Не можем всички да седим във високите си кресла и застраховани срещу хорското възмездие и презрение да наблюдаваме борбата под нас. Много хора се присъединяват към тази борба и правят най-доброто, на което са способни. Заради другите.

— Сенаторе, няма да водя с вас философски спорове. Вие сте оратор, аз не съм. Не виждам и за какво трябва да спорим. Не разбирам. Казвате, че мандатът ви изтича след две години; аз имам на разположение около два месеца. Дотогава нашият доклад ще бъде завършен. Живеете с вярата в доброто, извършили сте много добрини. Може би ангелите са на ваша страна, но аз съм от тези, които сключват договори със Сатаната. Може би.

— Всички правим това, което умеем. И се стараем да е по най-добрият начин.

— Надявам се да е така. Не м пречете през моите два месеца и аз ви се кълна, че ще направя всичко възможно да не ви създавам неприятности през оставащите ви две години. Съвсем обикновена уговорка.

 

Самолетът на Тривейн бързо набра летателна височина от осем хиляди фута. Щеше да се приземи на летище Уестчестър след около час. Беше решил да изненада Филис в болницата Дариен. Беше му необходима почивка, нуждаеше се от комфорта на нежния й хумор, от присъщото й благоразумие. Освен това искаше да разсее страховете й. Беше уплашена, но твърде тактична за да го натоварва допълнително.

После следваше срещата с Арон Грийн. На следващия ден, сутринта, следобеда или вечерта.

Четирима минаха, останаха двама.

Арон Грийн, Ню Йорк.

Ян Хамилтън, Чикаго.