Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (19)

18.

Марио де Спаданте се качи с ескалатора на втория етаж на летището в Сан Франциско и се отправи към чакалнята. Походката му беше бърза, учудващо подвижна за човек с неговите размери. Той се шмугваше и изпреварваше пътници и чиновници; прояви нетърпение към един чернокож, който бе препречил пътя му с една трудноподвижна количка за багаж. Блъсна стъклената врата и бързо мина покрай стюардесата, махвайки с ръка в отговор на мълчаливия й въпрос. Хората му вече бяха седнали и го очакваха, двама мъже зад масата в ъгъла.

— Ако нямате нищо против, господин де Спаданте, бих казал, че сте развълнуван повече от необходимото.

— Имам, господин Годдард. Имам много против, защото мисля, че сте пълен идиот. — Гласът на де Спаданте бе вежлив, само малко по-дрезгав от обикновено. Той се обърна към другия мъж, по-възрастен, някъде около шестдесетте, силно облечен. Мъж на име Алън.

— Уебстър обаждал ли се е?

— Нито съм го виждал, нито съм говорил с него откак бях в Ню Йорк. Преди месеци, преди Болдуин да се свърже с този Тривейн. Още тогава трябваше да неутрализираме нещата.

— Големите клечки не слушат, защото твоето предложение не само че беше тъпо, но също и безнадеждно. Взех други мерки; всичко беше под контрол, включително и непредвидените процедури. Де Спаданте премести погледа си върху Годдард. Кукленското лице на Годдард бе все още червено от яд от обидата на италианеца. Той бе на средна възраст, средно дебел и със средно чело, въплъщение на претоварен изпълнителен директор на корпорация, какъвто всъщност и беше — на Дженеси Индъстриз. Де Спаданте целенасочено не каза нищо. Само се втренчи в Годдард. Бе негов ред и той го знаеше.

— Тривейн пристига утре сутринта, около десет и половина. Ще обядваме заедно.

— Надявам се да си хапнеш добре.

— Нямаме причина да мислим, че срещата е нещо повече от това, което са ни казали: приятелска среща. Една от многото. Той си е уредил срещи с директорите на половин дузина компании, в протежение на няколкостотин мили, всичките за няколко дена.

— Убиваш ме, господин Един-Момент. Бих се търкалял по пода от смях, ако не ме болеше… „Нямаме причина да мислим“. Ти си прекрасен! Както казват децата… много си важен, човече.

— Вие ме обиждате, господин де Спаданте. — Годдард извади кърпичка и попи брадичката си.

— Не ми говори за „обиди“. Няма нищо по-обидно на този свят от глупостта. Освен, може би, превзетата глупост — Де Спаданте се обърна към Алън, като не сваляше поглед от Годдард. — Къде го намерихте този?

— Той не е глупав, Марио, — отговори меко Алън. — Годдард бе най-добрият счетоводител, който Джи Ай Си някога е имала. През последните пет години той оформяше икономическата политика на компанията.

— Счетоводител! Гнусен счетоводител, който се поти по брадичката. Познат ми е този тип.

— Нямам намерение да понасям повече обидите ви — Годдард отмести стола си, приготвяйки се да стане. Но ръката на Марио де Спаданте се стрелна напред, и с хватка на човек, който не страни от тежката работа и грубите методи, го хвана за ръка. Столът помръдна и застина под тежестта на напрегнатите крака на Годдард.

— Седни. Стой. Имаме по-големи проблеми от това да се съобразяваме с намеренията ти… Или с моите, господин счетоводител.

— Защо си толкова сигурен? — попита Алън.

— Ще ти кажа. И може би ще разбереш моето вълнение. И моят яд… Седмици наред чувахме, че всичко върви добре. Никакви истински проблеми; няколко неща трябваше да се уредят, но за тях се погрижиха. След това научаваме, че дори и главните проблеми са отбелязани като „задоволителни“. Пълни, завършени, капут… лесна работа. Дори и аз се хванах. — Де Спаданте пусна стола, но продължи да не изпуска мъжете от очи, стрелкайки поглед от единия към другия без да мести главата си. — Само че няколко много любопитни приятелчета в Ню Йорк решиха да направят проверка. Те са малко нервни, защото им се плаща да разрешават проблемите. Когато не виждат проблеми, те ги търсят; смятат, че това е по-добре, отколкото да ги пропуснат поради недоглеждане… Взимат пет — само пет — много, много важни запитвания, които са били върнати. И петте са били приети като задоволителни — така са ни казали. Изпращат допълнителна информация в офиса на Тривейн. Нищо, което не би могло да бъде обяснено, но, за Бога, те търсят тези обяснения!… Трябва ли да казвам какво се случва?

Годдард, който държеше кърпичката в ръка, я поднесе още веднъж към брадичката си. Очите му издаваха страх. Той изговори три думи тихо, напрегнато.

— Обратно двойно попълнение.

— Ако този прекрасен израз означава, че файловете в офиса са били фалшиви, попаднахте точно в целта, господин счетоводител.

Алън се наведе напред в стола си.

— Това ли имаш предвид, Годдард?

— По принцип, да. Само че прескочих един етап. Ще зависи от това, дали статутът на файловете в офиса е бил променен на „висящ“.

— Не беше — каза Марио де Спаданте.

— В такъв случай има втора група файлове.

— Много добре. Дори и ние разбрахме това.

— Но къде? — попита Алън, като видът му бе изгубил част от увереността си.

— Какво значение има? Не можем да променим това, което се намира в тях.

— Обаче ще ни е от голяма полза да го разберем, — допълни Годдард, изгубил предишната си враждебност.

— Трябваше да помислиш за тези неща през последните няколко месеца, вместо да седиш върху тъпия си задник и да мислиш колко си умен. „Приятелски срещи“.

— Нямахме причина…

— О, млъкни! Брадичката ти цялата е мокра… Много хора ще трябва да увиснат на въжето. Но няма да позволим това да се случи на много други хора. Все още имаме процедури за непредвидени обстоятелства. Ние си свършихме нашата работа — изведнъж, с голямо напрежение, макар и мълчаливо Марио де Спаданте сви юмрука си и лицето му се проряза от гримаса.

— Какво има? — мъжът на име Алън се втренчи неспокойно в италианеца.

— Този кучи син Тривейн! — прошепна дрезгаво де Спаданте. — Почитаемият — друг път почитаем — заместник-министър! Господин Клорокс!… Това копеле е мръсно като прасе в кочина. Не бях разчитал на това.

 

Майор Пол Бонър наблюдаваше Тривейн от другата страна на прохода. Мястото на Бонър се намираше до прозореца от дясната страна на 707; Тривейн обграден от Алън Мартин и Сам Викарсън, седеше точно отсреща. И тримата бяха зачетени в някакъв документ.

Бобри, помисли си Бонър. Ревностни, напрегнати, ръфащи дърветата, за да паднат и да преградят потоците. Тривейн би го нарекъл нещо като екологичен баланс.

Глупости.

Беше много по-важно полята там долу да са напоени, отколкото оцеляването на няколко ревностни бобри. Бобрите искаха да напукат земята, да жертвуват реколтата в името на грижи, които засягаха само тях. Имаше и други, плашещи грижи, които малките животни никога не биха могли да разберат. Само лъвовете ги разбираха; налагаше им се защото бяха предводители. Предводителите дебнеха във всяко кътче на гората и джунглата, те знаеха кой е плячката. Но бобрите не знаеха.

Пол Бонър познаваше джунглата, беше пълзял с кървящ корем по безумно бъкащата от насекоми, вечно движеща се слуз. Срещал се бе лице в лице с очи, олицетворяващи чистата ненавист. Бе осъзнал факта, че трябва да убие източника на ненавистта, да загаси очите. Или да бъде убит.

Неговият враг.

Техният враг.

Какво, по дяволите, знаеха бобрите?

Той видя, че Тривейн и двамата му асистенти започнаха да прибират документите в куфарчетата. Скоро щяха да пристигнат в Сан Франциско, надписът „закопчайте коланите“ беше светнал, както и този, забраняващ пушенето. Още пет минути.

А след това какво?

Заповедите му бяха по-мъгляви от преди. Атмосферата около Отбраната — около онази част, която се занимаваше с Тривейн — бе безкрайно по-напрегната. След вечерята с Анди и Филис, генерал Купър го бе разпитвал така, сякаш бе чарлейзански партизанин с американски нашийник около врата. Генералът бе почти апоплектичен. Защо Тривейн не бе предупредил Отбраната за обиколката си? Какво беше точното разписание? Защо имаше толкова много спирки, толкова много различни срещи? Дали не бяха димна завеса?

Накрая Бонър се бе ядосал. Не знаеше отговорите, пък и не ги беше търсил. Ако генералът имаше нужда от определена информация, трябваше да му съобщи каква точно. Бонър напомни на Купър, че бе изнесъл повече от петдесет отделни доклада от Потомак Тауърз. Информация, открадната от личните файлове на Тривейн.

Той разбираше причините, приемаше ги, както и рисковете, и разчиташе на присъдата на шефовете си. Но, по-дяволите, не беше ясновидец.

Избухването на генерала силно учуди Бонър. На Бонър му се видя невероятно такъв врял и кипял човек като Купър да заеква. Бе очевидно, че бригадният генерал Купър си има работа с изцяло нова, неоценена информация.

И го беше страх.

Бонър се чудеше каква ли е причината. Кой бе източникът на този страх? Майорът знаеше, че не е единственият, който изнася информация от Тауърз. Знаеше за още двама. Единият бе чернокоса стенографистка, шеф на машинописния отдел на Тривейн. Беше видял снимката й и резюме на бюрото на Купър с няколко разплащателни квитанции, прикрепени отдолу. Стандартна процедура.

Вторият бе един рус мъж, към края на двадесетте, доктор по философия от Корнуел, когото, ако правилно си спомняше, Тривейн бе наел по настояване на някакъв стар приятел. Късно една вечер Бонър тъкмо си тръгваше, когато русият мъж влезе през товарния вход. Асансьорите на задния вход винаги се използуваха от информаторите според разписанието. Погледна нагоре, лампите в офиса на генерал Купър все още бяха светнати.

Купър бе прекалено разтревожен, за да се държи уклончиво или поне хитро. Тъй че Бонър получи своите заповеди. Каквото и да кажеше Тривейн, каквото и да кажеше някой от двамата пътуващи с него помощници, без значение колко незначително изглежда — да го попие в паметта си и да го докладва по директния телефон на Купър. Да се опита да разбере същността на всеки разговор свързан с Дженеси Индъстриз. Да използува толкова пари, от колкото има нужда, да обещава какъвто иска имунитет, само да разкрива фактите.

Всякакви факти.

Трябваше ли да търси нещо определено…

Всичко!

Бонър ядосано си призна, че се е заразил от треската на генерала. Не обичаше да се пали от гнева — или паниката — на някой друг, но точно така се случи. Тривейн нямаше право да бърка в Дженеси. Най-малкото не до такава степен, която да предизвиква у Купър тази необичайна тревога. По свой начин Дженеси Индъстриз бе необходима част от националната отбрана.

Бойците, ракетите по-добри от всички от техния клас във въздуха; четиринадесет различни видове хеликоптери — от масивни комбинации на преносвачи на войски, товари, оръжия до бързите, мълчаливи „змии“, които служеха като предпазен обръч на мъже като него в неголеми области в джунглата; въоръжение, развито в дузина лаборатории на Дженеси, което представляваше стотици различни видове оръжия, предпазващи хиляди квадратни футове човешка плът от едрокалибрени снаряди и напалм; дори артилерия — Дженеси контролираше голям брой от заводите за артилерия, и да благодарим на Бога, че го правеха — най-съвършеното, най-разрушителното оръжие на земята.

Ударна сила! Мощ!

Да върви по дяволите! Не можеха ли да го разберат!

Не бе въпрос само на пари! Беше въпрос на защита!

Тяхната защита!

Какво, по дяволите, знаеха бобрите?

Какво, по дяволите, знаеше Тривейн?