Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (14)

13.

Беше почти шест и половина, персонала си бе тръгнал преди повече от час. Тривейн стоеше зад бюрото, небрежно и подпрял лакът на коляното си. Около бюрото, затрупано с големи таблици и диаграми, бяха застанали основните членове на подкомисията, четиримата мъже, които бяха с нежелание „одобрени“ от шефовете на Пол Бонър в отбраната.

Точно пред Тривейн бе застанал млад адвокат на име Сам Викарсън. Андрю бе открил този енергичен човек на събранието за отпускане на субсидии във фондацията Данфорт. Викарсън защитаваше — страстно — каузата на една дискредитирана организация по изкуствата в Харлем, която отново се бе кандидатирала за парична помощ. Ако следваме логиката, парите би трябвало да й бъдат отказани, но словоохотливите извинения на Викарсън за миналите грешки на организацията бяха толкова убедителни, че Данфорт реши да поднови субсидиите. И така, Тривейн бе проучил Сам Викарсън и бе открил, че той е член на новото племе социално съзнателни адвокати, комбиниращи „законната“, доходна дневна работа с нелегална работа в гетото през нощта. Беше умен, схватлив и изпълнен с идеи.

От дясната страна на Викарсън, наведен над бюрото, стоеше Алън Мартин, който допреди шест седмици бе инспектор на заводите на Пейс-Тривейн в Ню Хейвън. Мартин беше мисловен тип на средна възраст, навремето статистически аналитик; предпазлив мъж, който чудесно очертаваше детайлите и беше твърд във веднъж достигнатите убеждения. Беше евреин и въплъщаваше тихия хумор и иронията, с които бе закърмен от най-ранно детство.

От лявата страна на Викарсън, изкарвайки кълба пушек от огромната си лула, бе застанал Майкъл Райън, който, както и мъжът до него, беше инженер. И Райън, и Джон Ларч бяха специалисти в своята област — съответно въздухоплавателно и строително инженерство. Райън беше към края на тридесетте. Червендалест, общителен, обичащ да се смее; но ставаше ужасно сериозен, заемеше ли се с проект за самолет. Ларч беше умислен, навъсен, с тънки черти и винаги изглеждаше уморен. Но мозъкът му никога не се уморяваше. В интерес на истината, всеки един от тези четири мозъка работеше постоянно на високи обороти.

Тези мъже съставляваха ядрото на подкомисията.

— Добре, — каза Тривейн. — Тези ги проверихме по няколко пъти. — Той изморено посочи документите. — Всеки от вас имаше свой дял в събирането на данни; всеки ги проучи индивидуално, без да се влияе от коментарите на други. Дойде време да изкажем всичко на глас.

— Моментът на истината, Андрю? — Алън Мартин се изправи. — Смърт в късния следобед?

— Глупости — Майкъл Райън извади лулата от устата си и се усмихна. — Всички на арената.

— Мисля, че трябва да подредим тези документи и да ги предложим на този, който ще плати най-висока цена. Бих могъл да развия влечение към хубавия живот в Аржентина.

— Ще свършиш в Тиерра дел Фуего, Сам — Джон Ларч леко се отдръпна от дима на Райън.

— Кой иска да започне? — попита Тривейн.

Отговори квартет от гласове. Всеки бе убедителен, очакващ да се наложи над другите. Мартин, който бе вдигнал ръка, успя да се пребори.

— От моя гледна точка, във всеки отговор до този момент има пропуски. Но след като финансовите ревизии се занимават главно с поддоговорните отклонения, това се очакваше. Последвалите интервюта на персонала като цяло са задоволителни. С едно изключение. Във всички наистина важни случаи са посочени основните цифри. Ай-Ти-Ти проявиха нежелание, но в крайна сметка ги получихме. Отново с едно изключение.

— Добре, задръжте дотук Алън. Майк и Джон. Отделно ли работихте?

— Обменяхме информация, — каза Райън. Поред на нещата: Локхийд и Ай-Ти-Ти оказаха голямо съдействие. Ай-Ти-Ти натиска бутоните на компютъра и изкарва информацията, Локхийд е централизиран и все още ги побиват тръпки…

— Правилно — прекъсна го Сам Викарсън. — Нали използуват моите пари.

— Поискаха да ти благодаря — каза Алън Мартин.

— Джей-Ем и Линг-Темпко имат проблеми, — продължи Райън. — Ако трябва да сме честни, не е толкова трудно да се проследи, кой за какво е отговорен. Един от нашите интервюиращи прекара цял ден в Дженеръл Мотърс — в офисите по турбинно инженерство — говорейки с едно момче, което се опитваше да открие човека по проектирането в отдела. Оказа се, че е той самият.

— Сблъскваме се и с присъщите на всяка корпорация страхове, — допълни Джон Ларч. — Особено в Джей-Ем; подчинението и разпитването не са добри съседи.

— Все пак, в общи линии получаваме това, което искаме. Литън е обзет от лудост. И хитър като лисица. Вярвам в тези момчета. И стигаме до голямата загадка.

— Ще стигнем и до нея — Тривейн свали крака си от стола и си взе една цигара. — Какво ще кажеш ти, Сам?

Викарсън иронично се поклони на Андрю.

— Бих искал да благодаря на боговете за това, че ми помогнаха да установя контакт с толкова много престижни правни фирми. Моята скромна глава се е завъртяла.

— Преведено, — каза Алън Мартин, — че е откраднал счетоводните им книги.

— Или среброто им — вмъкна Райън между две дръпвания от лулата си.

— Нито едното, нито другото. Наложи ми се, обаче, да жонглирам с много предложения за работа… Няма смисъл да правя резюме на това. Обаче не се съгласяваме с Майк; постоянно се опитваха да се измъкнат. Съгласен съм с Джон; страховете на корпорациите — или тръпките на делириума — са навсякъде. Но с достатъчно упоритост успяваш да се добереш до отговорите; до тези, които поне отчасти те задоволяват. Всички освен един… Това е „изключението“ на Алън и „загадката“ на Майк. За мен това е заобикаляне на закона, което не се опитваха да прикрият.

— И стигаме до тук — каза Тривейн като сядаше. — Дженеси Индъстриз.

— До тях опира всичко, — отговори Сам. — Дженеси.

— Леопарди и петна, и нищо не се променя. — Андрю загаси цигарата, от която почти не беше пушил.

— Какво ще рече това? — попита Ларч.

— Преди години, — отговори Тривейн, — по-точно преди двадесет години, Дженеси ни размотаваха с Дъг Пейс месеци наред. Преговори след преговори. Току-що се бях оженил; заради тях с Хил ходихме до Пало Алто. Дадохме им всичко, каквото поискаха. Накрая ни изхвърлиха и използваха варианти на нашите дизайни, като сами започнаха да ги произвеждат.

— Хубави хора, — каза Викарсън. — Не можахте ли да ги хванете за кражба на патент?

— Не. Те не биха се оставили, а не би могъл да патентоваш принципа на Бернули. Направиха вариация в издръжливостта на метала.

— На местно равнище и недоказуемо — Майкъл Райън изтръска лулата си в един пепелник. — Дженеси имат лаборатории в около дузина различни държави и проучват пазара в двойно повече. Могат да представят модели с автентични декларации с по-ранна дата, и съдът няма да може да разбере какво става. Със сигурност ще спечелят.

— Точно така — съгласи се Андрю. — Но това е тема на друг разговор. Имам достатъчно неща, които трябва да премислим. Докъде сме? Какво правим?

— Нека да се опитам да сглобя нещата. — Алън Мартин взе картонената диаграма, върху която пишеше „Дженеси Индъстриз“. Всяка диаграма беше с размери 24 на 24 инча, над всяко подразделение имаше очертани кутийки със заглавия. Под всяко заглавие и от дясната му страна бяха сбито вмъкнати напечатани данни, отнасящи се до областите на подписване на договори, строителство и инженерство, финансови операции и заобикалянето на закона — обикновено във връзка с финансовите операции. Имаше индексови забележки, които препращаха читателя към една или друга диаграма.

— Предимството на финансовата картина е, че тя прониква във всички области. През последните години разпратихме стотици въпросници — нещо съвсем обичайно, всички компании ги получиха. Както знаеш, бяха закодирани подобно на рекламните купони във вестниците. Кодовете даваха времето на изпращане и назначението. След това ги проследихме с групи интервюиращи. Открихме, че в Дженеси има необичайно количество препращане. Ние очаквахме отговорите да бъдат изпращани от логически предполагаемите департаменти и отделения, те обаче идваха от съвсем други места, за които не бяхме и помисляли. Изпълнителният персонал, който нашите хора искаха да интервюират не беше по обичайните си места. Дженеси ги бяха изпратили в други клонове: на стотици, някои на хиляди мили разстояние. Някои отвъд океана… Започнахме да провеждаме конференции с ръководството. Същата история, само че по-малко прикрита. С други думи, Дженеси участваше в много ефективно и масово прикритие.

— Очевидно не достатъчно ефективно — каза тихо Тривейн.

— Добрият скъп Андрю — отново се присъедини Мартин. — Помни. Дженеси имат повече от двеста хиляди подчинени, мулти-милионни договори, сключвани всеки петнадесет минути — под едно или друго име; недвижимо имущество, надхвърлящо това на Министерството на природните ресурси. Те лесно могат да потулят измамата.

— Но не и за теб, финансов змей такъв. — Викарсън седна на дръжката на едно кресло и се пресегна, взимайки диаграмата на Дженеси от Мартин.

— Не съм казал, че са толкова добри.

— Това, което ме учуди, — продължи Сам, — и което сигурно не е било такъв голям шок за Майк, или за Джон, или дори за Ал, беше истинският размер на Дженеси. Тяхната структура е просто невероятна. Разбира се, всички сме чували Дженеси това, Дженеси онова години наред, но всъщност никога не ми е правило впечатление. Като онези реклами върху цялата страница в списанията — обичайните неща; казвате си добре, това е компания. Това е хубаво, хубава реклама. Но тази! За тях работят повече хора, отколкото има в телефонния указател.

— И няма антитръстова дейност?

— Джеско, Дженюкрафт, Синкон, Пал-Ко, Сал-Джжен, Син-Кал… Помогнете ми, това двойно кръстосване! — Сам Викарсън тупна с пръсти върху заглавието „подструктура“ на диаграмата на Дженеси. — Това, което ме безпокои, е че започвам да мисля за съществуването на още дузина, които не сме проследили.

— Нека си съществуват — каза Джон Ларч с измъчено изражение на изтънченото си лице. — Имаме достатъчно работа и с тези.