Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trevayne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

КЛОПКАТА НА ТРИВЕЙН. 1993. Изд. Прозорец, София. Роман. Робърт Лъдлъм; Прев. от англ. Мария КАНЕВА [Trevayne / Robert LUDLUM]. Печат: JDL. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 490. Цена: 35.00 лв.

художник: Буян Филчев

коректор: Борислав Стайков

оформление: Калина Павлова

формат: 32/84/108

печат ДФ „Балкан прес“

ИК „Прозорец“ ООД

 

Robert Ludlum

TREVAYNE

Bantam books, 1989

New York Toronto London Sydney Auckland

История

  1. —Добавяне

11.

До два часа Тривейн и Бонър бяха проучили три от петте апартамента. Армейската свръзка се опитваше да не изразява никакво отношение, но реакциите му бяха твърде спонтанни. Тривейн осъзна, че в някои отношения двамата много си приличат; наблюдаван отблизо, офицерът трудно успяваше да скрие мнението си.

Беше очевидно, че Бонър одобрява всичките места, които бяха посетили. Не разбираше защо Тривейн настоява да посетят и останалите две, въпреки че бяха значително отдалечени от централната част. Защо да не изберат някое от другите?

От друга страна, Тривейн бе отишъл да види първите три офиса само от учтивост, за да не изглежда, че се поддава на взаимни приумици. Както и Бонър, Тривейн предполагаше, че офисът в Потомак Тауърз има изглед към реката, и сам по себе и този факт бе достатъчен да го убеди.

Офисът му щеше да бъде в Потомак Тауърз.

Щеше да намери други причини освен реката и водата.

— Нали нямате нищо против да направим обедна почивка, майоре?

— За бога, не. Щях да си изям задните части, ако я бяхме пропуснали. Вече съм изстискан като лимон и се проклинам, че ви оставих да направите тази обиколка. Ако трябва да съм честен, мислех, че ще накарате някой друг да я направи вместо вас.

— Кой например?

— Откъде да знам, по дяволите. Вие, хора, не използвате ли други за тези неща? Да ви търсят помещения за подобни организационни въпроси.

— Понякога. Но не и ако е свързано с работата ми.

— Забравих, че си имам работа с милионер, който сам си е спечелил парите, поне според материалите които прочетох.

— Само защото беше по-лесно, майоре.

Отидоха в Чесапик Хауз и Тривейн беше първоначално учуден, а по-късно шокиран от алкохолния капацитет на Бонър. Майорът си поръчваше двойни бърбън — три преди ядене, два, докато обядваше и един след ядене. Това бе наистина силно начало.

И въпреки това на Бонър ни най-малко не му личеше, че е пил.

Докато си пиеха кафето, Тривейн си помисли, че ще се опита да бъде по-мил с майора.

— Знаеш ли, Бонър, не съм го казвал, но наистина оценявам, че сте се нагърбили с тази неблагодарна работа. Разбирам защо не ви харесва.

— Всъщност, нямам нищо против. Сега вече не. Преди си представях, че сте нещо като компютъризиран… чук, извинете за израза. Като сметачна машина, която си е направила парите…

— Така ли пишеше в материала, който прочетохте?

— Да. Подсетете ме да ви го покажа след няколко месеца… Ако все още си говорим — Бонър се засмя и допи бърбъна си. — Звучи откачено, но нямаха никакви ваши снимки. Никога не снимат цивилни, освен в случаите, когато се намесва сигурността. Не е ли тъпо? Докато бях на действаща служба, никога не поглеждах досие, което не бе придружено поне от три снимки.

За момент Тривейн се замисли. Майорът беше прав. Една снимка бе безсмислена поради ред причини. Няколко значеха много.

— Четох за вашата… военна служба. Направили сте голямо впечатление.

— Страхувам се, че това излиза извън рамките на нашия разговор. Няма да говоря по тази тема.

— Което ми изглежда много глупаво.

— И на мен… Бих могъл да дам няколко готови отговора, които не означават нищо. Тогава защо да говоря?

Тривейн погледна Бонър и разбра, че е искрен. Не искаше да отговори, но, въпреки това изглеждаше, че Бонър има нещо друго, което би желал да сподели. Андрю не беше сигурен, но си струваше да опита.

— Бих изпил едно бренди, а вие?

— Ще продължа с бърбън.

— Двоен?

— Точно така.

Напитките бяха донесени и преполовени, когато предположенията на Тривейн се оправдаха.

— Каква е цялата тая бъркотия около подкомисията, господин Тривейн? Защо всички са се стегнали?

— Казахте го тази сутрин, майоре. Отбраната харчи милиони повече, отколкото е необходимо.

— Знам, никой не би го оспорвал. Хиляди са замесени. Защо сме главната мишена?

— Много просто. Защото подписвате договори.

— Подписваме договори, след като са одобрени от комисиите на конгреса.

— Не ми се иска да правя обобщения, но ми се струва, че Конгресът обикновено одобрява една цифра, а след това го принуждават да одобри друга — доста по-голяма от предишната.

— Не сме отговорни за икономиката.

Тривейн вдигна полуизпитото си питие и завъртя чашата.

— Бихте ли приели такъв тип разсъждения на бойното поле? Сигурен съм, че вашите разузнавателни отряди правят грешки, но бихте ли допуснали стопроцентова неточност?

— Не е същото.

— И двете включват информация, нали така?

— Не мога да сравнявам човешкия живот с парите.

— Смятам този аргумент за неоснователен. Не оценявахте така нещата, когато вашата „дейност“ струваше живота на много хора.

— Глупости! Това бе статистически пресметната бойна ситуация.

— Огромна част от хората мислеха, че онази война бе изцяло ненужна.

— Тогава защо не предприеха нищо? Сега се сещате да роните сълзи.

— Доколкото си спомням, опитаха се — каза Тривейн втренчил поглед в чашата си.

— И те се провалиха.

— Това е интересно изявление, майоре. И доста провокиращо.

— Вижте, мисля, че точно тази война бе необходима поради причини, които по-умни от мен мъже посочваха неведнъж.

— Очаровате ме — Тривейн допи брендито си. — Как биха могли… тези хора да го направят?

— Визуално-тактически маневри. Бих могъл да разбия военната наука за разходите и географията.

— Моля, направете го така — каза Тривейн, като се усмихна на свой ред на майора.

— Визуалният: петнадесет хиляди ковчега в три части по пет хиляди всяка. Реалност: правителствена емисия, строеж на ковчези. Разходи: двеста долара на всеки, покупка на едро. География: Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис — Пето Авеню, Мичиган Авеню, Сънсет Булевард. Тактика: разполагане на ковчезите успоредно на една стъпка разстояние, всеки стотен капак отворен и се вижда труп. Разложен, по възможност. Необходим персонал: двама души на ковчег плюс допълнително хиляда на всеки град с цел да отвличат вниманието на полицията и да предотвратят евентуална намеса. Общи изисквания: тридесет и три хиляди… и хиляда и петдесет група. Три града изцяло мобилизирани. Две мили трупове, истински и символични, блокиращи главните улици. Цялостно въздействие. Отвращение.

— Това е невероятно. Мислите ли, че би подействало?

— Забелязали ли сте някога, как група цивилни стоят на един ъгъл и гледат как преминава кон? Абсолютно същото е… Това, което току-що описах би преобърнало стомасите на осемдесет милиона души, присъствували на гледката, и още на стотина милиона, чрез медиите. Обществен погребален обичай.

— Не би могло да стане. Биха го предотвратили. Има полиция, национална гвардия…

— Отново тактика, господин Тривейн. Диверсионна тактика: изненада, мълчание. Тихо събиране на действуващите лица и екипировката, да кажем в неделя сутрин или понеделник по малките часове, когато полицията е най-малко активна. Изпълнението на маневрата е толкова точно разпределено по време, че би могло да се извърши за по-малко от четиридесет и пет минути във всеки град… Само тридесетина хиляди мъже — възможно и жени. Бихте накарали около половин милион във Вашингтон да излязат сами.

— Смразяващо е — Тривейн не се усмихваше; също така бе забелязал, че Бонър за пръв път го бе причислил към „тях“. Позицията на Тривейн по въпроса за Индокитай бе ясна и военният искаш да му покаже, че го е разбрал.

— Точно така.

— Не само маневрата, но и това как сте могли да я измислите.

— Аз съм професионален войник. Работата ми е да измислям стратегии. А след като веднъж съм ги и измислил, да създавам противодействия.

— Създали ли сте и за тази?

— Определено. Не е много приятно, но е неизбежно. Сведено е до бързо отмъщение, мигновено и пълно потушаване. Конфронтация със сила и с превъзхождащо въоръжение с цел да се установи военно надмощие. Прекратяване на изтичането на всякаква информация. Замяна на една идея с друга. Бързо.

— И значително количество пролята кръв.

— Неизбежно — Бонър вдигна поглед и се изхили. — Това е само игра, господин Тривейн.

— Бих предпочел да не играя.

Бонър погледна часовника си.

— Господи! Почти четири е. Най-добре да огледаме и последните два адреса преди да са затворили.

Тривейн стана от масата малко замаян. През последните пет минути майор Бонър му разказваше нещо. Разкриваше жестоката действителност, че Вашингтон е населен с много полбонъровци. Хора, които са се посветили — правилно, оправдано, по съвест — на разрастването и укрепването на влиянието и авторитета си. Професионални войници, които са в състояние да превъзхождат противниците си по интелект, защото можеха да се поставят на тяхно място. Също и щедри; толерантни към замаяното, объркано мислене на цивилните си противници. Сигурни в знанието, че в този век на потенциално изтребване няма място з нерешителни. Запазването на нацията бе пряко свързано с мощта и ефективността на ударната й сила. За хора като Бонър бе нелогична трезвата мисъл, че някой може да застане на пътя на тази цел. Не биха го търпели.

И спонтанният изблик на майор Бонър. „Господи! Почти четири е!“ — изглеждаше неуместно. И малко страшно.

 

Офисът в Потомак Тауърз имаше своите достойнства, които нямаха връзка с изгледа към реката. Всички други помещения имаха пет офиса и една чакалня, Тауърз притежаваха допълнително кухня и студио. Последното бе предназначено за четене или за конференции, а като цяло помещението бе пригодено и за работа нощем — в главния офис имаше огромно кожено канапе. Потомак Тауърз беше нает за инженерен проект с натоварена програма и беше оборудван за тази цел. Беше идеален за целите на Тривейн, и Бонър подготви договора облекчен, че обиколката е завършена.

Двамата мъже се завърнаха в хотела на Тривейн.

— Искате ли да се качите да пийнем по нещо? — попита Тривейн на излизане от военната кола.

— Благодаря, по-добре да отида да докладвам. Поне дузина генерали влизат и излизат от мъжката тоалетна и наблюдават вратата на офиса ми в очакване да се появя — лицето на Бонър светна, очите му се засмяха, беше доволен от образа, който току-що бе създал. Тривейн разбра. Бонър бе доволен от създалото се положение.

— Добре, приятно прекарване. Десет сутринта?

— Няма проблеми. Ще известя сигурността, вашият списък ще бъде проучен. Ако възникнат някакви истински проблеми, ще ви се обадя. Предполагам, че ще искате да се срещнете и с други хора. Ще уредя интервютата.

Бонър погледна Андрю и се засмя.

— Вашите интервюта, сър.

— Чудесно. И благодаря — Тривейн проследи с поглед военната кола, която навлезе в оживения трафик от 5:30.

На рецепцията го уведомиха, че госпожа Тривейн е взела съобщенията точно в 5:10. Момчето от асансьорите на деветия етаж му се усмихна, вторият, застанал на няколко ярда от вратата му го позна и му кимна. Тривейн имаше чувството, че току-що е преминал през зала от огледала, хилядократно отразяващи образа му, но които ни най-малко не му бяха от полза.

За доброто на другите.

— Здравей, Хил? — Тривейн затвори вратата и чу жена си да говори по телефона в спалнята.

— Идвам след секунда, — му викна тя.

Тривейн свали сакото си, разхлаби вратовръзката и отиде на бара, където си наля чаша леденостудена вода. Филис излезе от спалнята и Тривейн забеляза загриженост в очите й, която се опитваше да прикрие с усмивка.

— Кой беше?

— Лилиан — имаше предвид тяхната икономка, готвачка, вездесъща помощничка в Хай Бърнигът. — Има проблеми с електричеството, но всичко щяло да бъде наред. Техниците са на път.

Целунаха се както винаги, но Тривейн дори не го забеляза.

— Какви проблеми?

— Половината от лампите изгаснали. В северната част. Нямало да разбере, ако не спряло радиото.

— Не е ли заработило пак?

— Предполагам, че не. Всичко е наред, техниците пристигат.

— Хил, имаме допълнителен генератор. Той се включва веднага щом има проблем в централното захранване.

— Скъпи, нали не очакваш да знам тези неща. Техниците ще го оправят… Как мина денят? Всъщност, къде беше?

Беше възможно, предположи Тривейн, да възникне проблем с електричеството, но малко вероятно. Цялата електрическа мрежа в Бърнигът бе проектирана от брата на Филис, продукт на любов и изтънчен професионализъм. Щеше да се обади на зет си по-късно и, може би на шега да го помоли да провери проблема.

— Къде бях ли?… обиколих целия град с един приятен младеж, чиито настолни автори са сведени до Клаузевиц.

— Кой?

— Науката за… военното превъзходство.

— Като награда за изразходваното време.

— Просветление е по-точната дума… Избрахме офиса. И знаеш ли? Точно до реката е.

— Как успя да го уредиш?

— Не съм го уреждал. Беше налице.

— В такъв случай нищо не си чул? За събранието, за потвърждението?

— Не. Поне засега. На рецепцията казаха, че си взела съобщенията. Уолтър обаждал ли се е?

— О, на масата са. Извинявай. Видях съобщението на Лилиан и забравих всичко.

Тривейн се приближи до масичката и взе съобщенията. Бяха точно дванадесет, повечето от приятели, някои близки, други за които с труд си спомни. Нямаше съобщение от Медисън. Но имаше едно от „господин де Спаданте“.

— Смешно. Обаждане от де Спаданте.

— Видях името, но не ми звучеше познато.

— Срещнах го в самолета. Той се връща в Ню Хейвън. Занимава се с конструкторска дейност.

— Сигурно иска да те покани на обяд. В края на краищата ти си източник на информация.

— Мисля, че при тези обстоятелства няма да му се обаждам… О, Джансенови са се обадили. Не сме ги виждали почти две години.

— Харесвам ги. Да ги поканим на вечеря утре или в събота, ако са свободни.

— Добре. Отивам да си взема душ и да се преоблека. Ако Уолтър се обади докато съм в банята, моля те да ме извикаш.

— Разбира се — Филис отнесено взе чашата на мъжа си от бара и я допи. Отиде до масичката, седна и взе съобщенията.

Някои от имената й бяха напълно непознати, приятели на Анди от работата, реши тя. Останалите само смътно си ги спомняше, с изключение на Джансенови и две други семейства, Фергюсънови и Прайорови. Приятели от стария Вашингтон и дните в Държавния департамент.

Чу шуртенето на водата в банята и се сети, че и тя ще трябва да се облече след като Анди свърши. Бяха канени на вечеря в Арлингтън — зов на дълга, както Анди го бе нарекъл. Съпругът бе аташе във френското посолство, и преди години бе помогнал на Анди по време на преговори в Чехословакия.

Вашингтонската въртележка се завъртя отново. Боже, как мразеше всичко това!

Телефонът звънна и за секунда Филис бе завладяна от надеждата, че се обажда Уолтър Медисън, който ще иска да се срещне с Анди. По този начин вечерята в Арлингтън щеше да отпадне.

Не, помисли си тя; така би било още по-зле. Във Вашингтон набързо уредените срещи бяха нещо ужасно.

— Бих искал да говоря с господин Андрю Тривейн — гласът бе малко дрезгав, но мек и вежлив.

— Съжалявам, но в момента е в банята. За кого да му предам?

— С госпожа Тривейн ли говоря?

— Да.

— Нямах удоволствието да се запозная с вас, името ми е де Спаданте. Познавам съпруга ви не много добре, разбира се, от няколко години. Срещнахме се отново вчера в самолета.

Филис си спомни думите на Андрю, че няма да се обажда на де Спаданте.

— Ужасно съжалявам, господин де Спаданте, той е много зает. Не съм сигурна, че ще може да ви се обади веднага.

— Бих искал все пак да оставя телефонния си номер, ако това не ви затруднява. Може да поиска да се свърже с мен. Виждате ли, госпожа Тривейн, аз също трябваше да бъда при Деверови в Арлингтън. Работил съм за Еър Франс. Съпругът ви може би ще предпочете да намеря някакво извинение и да не се появявам там.

— Че защо, за Бога, ще го прави?

— Прочетох във вестниците за неговата подкомисия… Кажете му, моля, че ме следят откакто слязох в Далас Еърпорт. Който и да е, в течение, че сме пътували в една кола към града.

 

— Какво иска да каже с това, че е бил следен? И какво общо има това, че сте пътували заедно до града? — попита Филис, след като мъжът й излезе от банята.

— Не трябваше да се качвам при него, предложи ми да ме закара. Ако казва, че го следят, сигурно е прав. И е свикнал. Предполагат, че е замесен в някаква конспирация.

— В Еър Франс?

Тривейн се засмя.

— Не. Той е предприемач. Сигурно участвува в изграждането на аеро-терминали. Къде е номерът?

— Записах го върху корицата на бележника. Сега ще ти го донеса.

— Не се притеснявай — Тривейн влезе в хола по потник и къси панталони и се приближи до бялото бюро, върху което лежеше зелен хотелски бележник. Вдигна телефона и бавно набра номера, като се мъчеше да разшифрова цифрите, които жена му в бързината бе надраскала.

— Това девет ли е или седем? — попита той, като я видя да влиза през вратата.

— Седем, нямаше деветки… Какво смяташ да му кажеш?

— Ще му изясня положението. Не ми пука дали ще наеме съседния апартамент или ще се снима на Майския празник… Не играя такива игрички и е много нагло от негова страна да си мисли, че го правя… Господин де Спаданте, моля.

Спокойно, макар и с явно раздразнение Тривейн информира де Спаданте за чувствата си и с мъка издържа тирадата от италиански извинение. Разговорът продължи малко повече от две минути, и след като затвори Тривейн изпита ясното чувство, че Марио де Спаданте е получил истинско удоволствие от този разговор.

А това бе точно така.

На две мили от хотела на Тривейн, в северозападния район на Вашингтон, пред една стара къща във викториански стил бе паркиран тъмносиният кадилак на де Спаданте. И къщата, и улицата и целият район бяха видели по-добри времена. Те притежаваха някакво, макар и разпадащо се величие, към което някои бяха привързани въпреки падащите цени. Жителите на този район спадаха към три категории: старци на смъртно легло, чийто страх от безпаричието не им позволяваше да си тръгнат; млади двойки, обикновено току-що стъпили на правителствената стълбичка, които можеха да наемат доста голямо помещение за сравнително малко пари; и накрая, разпръснати компании на младежи с различна култура, групи млади скитници, търсещи убежище за да възхвалят своите богове. Плачът на цитри от Близкия Изток, празните вибриращи тонове на индуски кавали продължаваха до сутринта, защото тук не съществуваше нито ден, нито нощ, а само плачът на всеки отделен живот.

Наркотици.

Доставчици и купувачи.

Старата викторианска къща до кадилака на де Спаданте наскоро бе наета от един братовчед, още един от братовчедите, чието влияние бе много силно в полицейското управление на Вашингтон. Къщата бе второстепенен команден пункт за разпределение на наркотици. Де Спаданте и неколцина негови колеги се бяха отбили да проучат въпроса за инвестирането в недвижимото имущество.

Той се намираше в стая без прозорци, приглушеното осветление откриваше психарските плакати по стените, които прикриваха пукнатини. Беше сам, с изключение на още един присъствуващ. Постави телефона на вилката и потъна в облегалката на стола си в близост до мръсната маса.

— Нервен е, току-що ме разкара. Това е добре.

— Би било още по-добре, ако проклетите ти глупаци бяха оставили нещата да си вървят по-своему. Щяха да свикат ново събрание и да оттеглят решението. Тривейн щеше да излети!

— Не мислиш, но това е твой проблем. Търсиш бързи решения, това е много тъпо. И е особено тъпо точно в този момент.

— Грешиш, Марио! — каза Робърт Уебстър, думите изскачаха отсечено от напрегнатото му гърло. — Ти не намери разрешение, а само създаде опасно положение. При това твърде необмислено.

— Не ми говори за необмисленост! Извадил съм двеста хиляди от джоба си в Гринуич и още петстотин хиляди на „Плаца“.

— Пак необмислено, — изсъска Уебстър. — Необмислено и ненужно. Твоята старомодна крайбрежна тактика за малко да експлодира в лицата ни. Внимавай какво правиш.

Италианецът скочи от стола си.

— Не ми казвай какво да правя, Уебстър. Скоро вие, мухльовците, ще ми целувате задника за това, че съм го хванал натясно!

— За бога, говори по-тихо. И не ме наричай по име. Най-голямата грешка, която направихме, беше, че изобщо се забъркахме с теб. Алън е абсолютно прав. Всички са прави!

— Не съм молил за писмена покана, Боби. Пък и не сте взели името ми от телефонния указател. Сами дойдохте при мен, бейби. Имахте нужда от помощ и аз ви я предоставих… Помагам ви от доста време. Тъй че не ми дръж такъв тон.

Изражението на Уебстър издаваше огромната неприязън, с която приемаше думите на де Спаданте. Мафиотът бе много полезен, и то по начин, по който малцина други биха се осмелили да бъдат. И той, Боби Уебстър го бе търсил много повече от всеки друг. Отдавна отмина онзи ден, в който би могъл лесно да се отърве от де Спаданте. Затова се опитваше поне да го контролира.

— Не разбираш ли? Искахме Тривейн да е вън от играта. Наново свиканото събрание би свършило тази работа.

— Така ли мислиш? В голяма грешка си, господине. Говорих с Медисън предишната вечер, казах му да се обади от летището като узнае какво прави Тривейн.

Изненадващата информация накара Уебстър да замени враждебността си с неочаквана за самия него загриженост.

— И какво каза Медисън?

— Това е нещо различно, нали? Никой от умните ти копелета не се е сетил за това, а?

— Питам какво каза?

Де Спаданте отново седна.

— Адвокатът яко се беше стегнал. Говореше така, сякаш смята да се прибере в къщи и да се напъха в бутилката заедно с жена си.

— Какво каза?

— Тривейн заявил, че сбирщината от сенатори не е нищо повече от това, което е — стая, пълна с нечестни зверове, както недвусмислено се изказал. Медисън се изпотил сто пъти, докато чакал одобрението — не Тривейн, на него не му пукало — а Медисън. И то поради много основателна причина. Тривейн му казал, че ако тия копелета не го одобрят, нямало да напусне безшумно града. Щял да се обади във вестниците, телевизията, имало много неща, които искал да каже. Медисън не смяташе, че ще са много приятни.

— За какво се отнасят?

— Медисън не знае. Само знае, че е нещо сензационно. Тривейн казал, е целият град ще се разкъса на два лагера, това бяха точните му думи. Ще разкъса града.

Робърт Уебстър свали поглед от мафиота, дишаше дълбоко за да контролира гнева си. Къщата бе наситена с кисело-сладникава миризма на пот. — Това няма никакъв смисъл. Говорил съм с него всеки ден от предната седмица. Няма смисъл.

— Но Медисън не е излъгал.

— Уебстър отново погледна де Спаданте.

— Знам. Но за какво става дума?

— Ще разберем — отговори италианецът, с тих, но уверен глас. — Без да ни подпалят задниците на някоя пресконференция. И когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че съм бил прав. Ако онова събрание бе свикано отново и Тривейн беше изхвърлен, щеше да изплюе камъчето. Познавам Тривейн, заедно се връщахме. Той също не лъже. Никой от нас не е подготвен за това; старецът трябваше да умре.

Уебстър се втренчи в якия мъж, заел предизвикателна поза в мръсния стол.

— Но ние знаем какво е възнамерявал да каже. Да ти е минавало през неандерталския мозък, че би могло да е нещо толкова просто, колкото „Плаца“ хотел. Бихме могли, и веднага щяхме да се разграничим от нещо подобно.

Де Спаданте не вдигна поглед към служителя на Белия дом. Вместо това той бръкна в джоба си и докато Уебстър го наблюдаваше с мрачно предчувствие, с невярващо, изплашено изражение, де Спаданте извади чифт дебели очила с рамка от полирана черупка на костенурка и започна да прехвърля някакви документи.

— Твърде усилено се опитваш да ме разкараш, Боби… „Бихме могли“, …„бихме направили“; какво по дяволите, значи това? Факт е, че не знаехме. И не можехме да си позволим риска да го научим от новините в седем часа.

Уебстър, поклащайки глава и без да обръща внимание на нападките на де Спаданте, се приближи до оръфаната врата. Вече сложил ръка на счупената стъклена дръжка, той се обърна да хвърли последен поглед към италианеца.

— Марио, за твое добро, не взимай никакви несъгласувани решения. Консултирай се с нас. Времената са сложни.

— Ти си умно момче, Боби, но все още си много млад, много зелен. Като пораснеш, нещата няма да ти се струват толкова сложни… Овцете не могат да оцелеят в пустинята, кактусът не може да вирее във влажната джунгла. Този Тривейн просто се намира в погрешна среда. Толкова е просто.