Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trevayne, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Канева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://e-bookbg.com
Издание:
КЛОПКАТА НА ТРИВЕЙН. 1993. Изд. Прозорец, София. Роман. Робърт Лъдлъм; Прев. от англ. Мария КАНЕВА [Trevayne / Robert LUDLUM]. Печат: JDL. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 490. Цена: 35.00 лв.
художник: Буян Филчев
коректор: Борислав Стайков
оформление: Калина Павлова
формат: 32/84/108
печат ДФ „Балкан прес“
ИК „Прозорец“ ООД
Robert Ludlum
TREVAYNE
Bantam books, 1989
New York Toronto London Sydney Auckland
История
- —Добавяне
10.
Описанието на злополуката бе твърде странно, за да изглежда истинско. Според думите на намиращия се в болница Лорънс Милър, той бе закарал Жилет от центъра на града — не се споменаваше нито за хотел, нито за Тривейн — до сградата на Сената, където Милър бе инструктиран да се качи до офиса на шефа си, на втория етаж и да вземе забравеното куфарче. Върнал се в колата, прекосил Потомак, и вече навлязъл във Вирджиния, когато сенаторът настоял да вземат страничният път до дома му във Феърфакс. Шофьорът почтително възразил — страничният път бе частично в ремонт и нямаше улични лампи — но сприхавият старец бил непреклонен. Лорънс Милър не можеше да каже защо.
Някъде на около миля от имението на Жилет се намира едно от онези разклонения на Потомак, които пронизват Вирджиния Уудс. Над водата минава къс метален мост, чийто стръмен завършек рязко завива надясно пред входа на Феърфакс. Колата на сенатора тъкмо стигнала средата на моста, когато от отсрещната страна с ослепяващи фарове и огромна скорост се задала друга кола. Шофьорът на Жилет нямал друга алтернатива на тесния мост освен да се залепи за десния парапет, за да избегне челно сблъскване. Другата кола също отбила вдясно и шофьорът, използвайки единствената възможност да избегне челния удар, рязко натиснал газта за да се измъкне през пролуката, оставена между двете коли. Маневрата му успяла, но след като се озовала върху дъсченото покритие пред входа колата се ударила в стръмния скат до пътя и шофьорът натиснал спирачки. Колата поднесла наляво и слязла странично по стръмния хълм. Старият Жилет бил отхвърлен върху десния прозорец, като ударил главата си в металната рамка с такава сила, че според думите на лекаря починал на място.
Вторият автомобил се засилил по моста и напуснал сцената. Шофьорът не можа да го опише; бил ослепен от светлините и изцяло концентриран върху оцеляването им.
Времето на злополуката бе определено на 21:55.
Андрю прочете описанието на инцидента във Вашингтон Пост докато закусваше в апартамента си в хотела. Няколко пъти го препрочете, като се опитваше да открие нещо нередно, нещо различно от това, което бе чул по новините предишната вечер.
Нямаше нищо. Освен отбиването в сградата на Сената, забравеното куфарче.
Погледът му постоянно се връщаше към определено време на трагедията. 21:55.
Двадесет минути след като някой! — бе поставил табелката „не ме безпокойте“ върху номера му на рецепцията.
Защо бяха направили това? С каква цел?
Това не бе гаранция, че няма да разбере за нещастието. Той или Филис биха могли да пуснат радиото или телевизора, имаха обичая да пускат поне радиото.
Тогава защо?
Защо някой ще иска да го остави без връзка с външния свят от 21:35 до часа, в който Медисън успя да се свърже — 23:15. Почти два часа.
Освен ако е било поставено по погрешка на таблото. Беше напълно възможно.
Но Тривейн нито за миг не повярва, че е било случайно.
— Още не мога да го преживея, — каза Филис, излизайки от спалнята. — Ужасно е. Какво смяташ да правиш?
— Не знам. Предполагам, че трябва да се обадя на Уебстър и да му кажа за разговора ми с Жилет. За това, как старецът искаше да ме разкара.
— Не! Защо трябва да го правиш?
— Защото беше така. Защото Жилет може да е казал нещо на другите, да им е съобщил, че възнамерява да ме набучи на кол.
— Мисля, че трябва да изчакаш. Не заслужаваш да те изправят до позорния стълб. Май някой го нарече така. Нали вярваш, че си прав. Поне така каза снощи.
Тривейн отпи от кафето, като се опитваше да спечели няколко секунди преди да отговори на жена си. Повече от всичко друго му се искаше тя да не се досети за подозренията му. Тя приемаше смъртта на Жилет като злополука, та макар и ужасна; нямаше причина да мисли по друг начин. И той искаше нещата да си останат така.
— Уебстър може и да се съгласи с теб, също и Президентът. Но честно казано, ми се иска те да разберат.
Президентът на Съединените щати наистина се съгласи с Филис Тривейн. Той инструктира Уебстър да предаде на Андрю да не споменава нищо, освен ако въпросът не се повдигне от други инстанции, но дори и тогава да отбягва определени моменти от разговора си с Жилет преди да е установил контакт с Белия дом.
Също така Уебстър информира Тривейн, че според изказаното мнение на посланика Хил старият сенатор само го е проверявал. Големият Били познавал свадливата бойна кранта от години; това била личната му тактика. Хил не се съмняваше, че Жилет би поискал повторно свикване на събранието. Той просто би оставил кандидата „да се пече в собствения си сос“, но ако Тривейн отстояваше позицията си, щеше да остави назначението му в сила.
Това бе една усложнена проверка.
Но и на това Тривейн не повярва нито за миг.
Филис бе решила да разгледа изложбата на НАСА в Смитсониан. Тя много добре разбираше, че Андрю постоянно ще виси на телефона и знаеше, че предпочита да бъде сам в такива моменти.
Тривейн взе един душ, облече се и изпи четвъртото си кафе. Беше почти десет и половина, а бе обещал да се обади на Уолтър Медисън преди обяд. Не знаеше какво да му каже. Ще му каже за обиколката из квартала, Уолтър щеше да го знае в случай, че събранието е било свикано отново. Беше му минало през ума да го спомене по време на напрегнатия им разговор преди единадесет часа. Само че всичко бе толкова объркано, адвокатът необяснимо развълнуван, че реши да не усложнява допълнително вече достатъчно обърканото състояние: ужасният следобед в камарата на сената, завръщането в къщи при болната съпруга — болна в смисъл, че не беше възможно да остане трезвена; и, накрая, странното описание на трагедията, разиграла се на моста край имението Феърфакс. Дори и гениалните, обиграни адвокати от Манхатън стават жертви на преумората.
Щеше да изчака до обяд преди да се обади, тогава мислите на всички щяха да са по-ясни.
На вратата се почука. Тривейн отново погледна часовника си. Сигурно камериерката.
Отвори вратата и бе посрещнат от формално учтивата усмивка на един армейски офицер, майор с безупречна униформа с лъскави месингови копчета и три реда отличителни знаци.
— Господин Тривейн?
— Да?
— Майор Пол Бонър, от Министерството на отбраната. Предполагам, че ви е било съобщено, радвам се да се запознаем — майорът подаде ръката си и Тривейн по навик я стисна.
— Не, майоре, не са ми съобщили.
— О… И това ако е начало. Аз съм вашият Петкан, поне докато си изберете офис и наберете персонал.
— Така ли? Добре, влезте. Не подозирах, че вече съм в бизнеса.
Бонър влезе в стаята със самоувереността на човека, привикнал да командва. Беше, може би, в края на 30-те или началото на 40-те, с късо подстригана коса и тен на човек, който прекарва голяма част от времето си на чист въздух.
— В бизнеса сте, можете да не се съмнявате. Вие искате, аз изпълнявам… Всичко, каквото пожелаете. Така са ми наредили — той хвърли шапката си на един стол и се обърна към Тривейн със заразителна усмивка. — Разбирам, че имате щастлив брак; но по-важното е, че жена ви е тук, във Вашингтон. Богат сте като Крез и нищо не мога да спечеля като ви предложа разходка с лодка по Потокмак, възможно е да притежавате реката. Работил сте в държавния бранш, следователно не мога да ви заинтригувам с клюки на високо равнище. Вероятно знаете повече от мен… Аз съм начинаещ. Карам ски много добре. Вие в най-добрия случай сте на средно равнище, значи няма смисъл да летим за Гщаад… Следователно ви намираме подходящ офис и започваме да набираме персонал.
— Майоре, карате ме да се чудя, — каза Тривейн като затвори вратата и се доближи до офицера.
— Добре. Аз съм на линия.
— Говорите така, сякаш сте прочели биографията, която не съм написал.
— Вие не сте. „Големият Чичо“ го свърши вместо вас. И, ако искате, заложете живота си, че съм я прочел. Вие сте човек от първостепенна важност.
— Също така ми се струва, че долових неодобрение в гласа ви; прав ли съм?
За миг усмивката на Бонър изчезна от лицето му.
— Не е изключено и да сте, господин Тривейн. Въпреки това не би било честно да го кажа. В течение съм само на едната страна на историята.
— Разбирам — Тривейн се приближи до масата и посочи кафето.
— Благодаря. Твърде рано е за алкохол.
— Мога да ви предложа, ако желаете.
— Само кафе.
Тривейн напълни една чаша и Бонър се приближи до масата да я вземе. Без захар, без сметана.
— Защо се пените толкова, майоре?
— Нищо лично. Не ми харесва назначението, това е всичко.
— Защо? Не че знам какво е назначението ви, все още не разбирам. Да не би някъде да се води битка, която да ви липсва?
— Не съм вчерашен?
— Нито пък аз.
— Съжалявам, още веднъж моля да ме извините.
— Оплесквате нещата, за каквото и да са ви изпратили.
— За трети път моля да ме извините — Бонър взе кафето си и седна в едно кресло. — Господин Тривейн, преди два дни ми дадоха вашето досие и ми казаха, че съм прикрепен към вас. Казаха ми също така да правя всичко — без никакви ограничения, просто всичко, каквото мога… А вчера пристигна една новина. Тръгнали сте да ни разпъвате на кръст. Аз съм неприятен посредник в подобни ситуации.
— Не съм тръгнал никого да разпъвам.
— В такъв случай работата ми е по-лесна. Не ми приличате на смахнат. Нито пък се държите като такъв.
— Благодаря ви. Не съм сигурен, че мога да кажа същото.
Бонър отново се усмихна, вече значително по-спокоен.
— Съжалявам. За четвърти път или за пети?
— Загубих им бройката.
— Всъщност, импровизирах малка реч. Исках да ви дам шанс да се оплачете — и щях да се чупя.
— Още не е късно. Тая работа за „разпъването“ какво би трябвало да означава?
— С две думи вие сте един от жлъчните антивоенни. Не ви харесва как действува Пентагона, на Пентагона също не му харесва. Мислите, че Отбраната харчи милиони долари повече, отколкото е необходимо, така мисли и Отбраната. Но вие смятате да изпеете всичко на подкомисията и ще хвърчат глави. Прав ли съм, господин Тривейн?
— Може би. Макар че, както при повечето обобщения, отправяте недоказани обвинения. — Тривейн замълча за миг, защото си спомни, че мъртвият Жилет бе използувал почти същите думи миналата нощ в колата. Той продължи репликата на Сенатора, като усещаше иронията. — Не мисля, че имат почва.
— Ако е така, изпитвам истинско облекчение. Ние ще…
— Майоре, — тихо го прекъсна Тривейн, — изобщо не ме интересуват вашите чувства. И ако смятате да оставате, трябва да сте наясно с това. Разбрахме ли се?
Пол Бонър извади един плик от униформата си. Отвори го и подаде на Тривейн три напечатани страници. Първата съдържаше списък на наличните правителствени помещения, приличаше на проспект за недвижимо имущество. Втората бе фотокопие на имената, които Андрю бе дал на Франк Болдуин преди около две седмици — преди ужасните събития в „Плаца“. Това бяха имена на мъже и жени, които Андрю искаше да работят за него, на ключовите позиции. Общо бяха единадесет — четирима адвокати, трима счетоводители, двама инженери — военен и цивилен и две секретарки. От единадесетте, петимата имаха загадъчни знаци до имената си. Третата страница също съдържаше списък от имена — всички до едно непознати на Тривейн. Вдясно от всяко име бе отбелязана класификация и предишния заеман пост. Тривейн погледна майор Бонър.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Кое?
Андрю му подаде последната страница.
— Този списък. Не познавам никого от тези хора.
— Всички са били проучени за работа при високо и средно равнище на сигурност.
— Точно това си помислих. Предполагам, че тези знаци…
Тривейн подаде втората страница, своя списък.
— Те означават ли че тези хора не са били одобрени?
— Не, напротив.-
— А шестимата не са?
— Точно така.
Андрю взе първите две страници и ги постави на масичката. Сгъна последната на две и я скъса, след което подаде скъсания лист на Бонър. Майорът с нежелание се приближи и го взе.
— Първата ви работа, майоре, е да върнете това на този, който ви го е дал. Ще наема свой собствен персонал. И се постарайте тези красиви малки знаци да се появят до имената и на другите шест.
Бонър понечи да каже нещо, но се поколеба, докато наблюдаваше Тривейн, който взе двете страници от масичката и седна на канапето. Накрая Бонър пое дълбоко въздух и каза на цивилния:
— Вижте, господин Тривейн, никой не го е грижа кого ще наемете, но всички трябва да бъдат подложени на проверка. Този списък просто ускоряваше нещата и ги правеше по-лесни.
— Хващам се на бас, че е точно така, — измърмори Тривейн, като отмяташе адресите в служебния списък. — Ще се постарая да не взема на работа никого, комуто да плаща Президиума… Това помещение в Потомак Тауърз в офиссграда ли е?
— Да. Правителственият наем изтича след четиринадесет месеца. Помещението бе наето за един технически проект, но прекъснаха субсидиите… Неудобното е, че е доста отдалечено от центъра.
— Имате ли някакво предложение?
— Нещо по-близо до Небраска или до Ню Йорк Авеню. Вероятно ще се срещате с много хора.
— Ще плащам такситата.
— Не бях се сетил за това. Предположих, че те ще ви търсят.
— Много добре, майоре — Тривейн стана и погледна офицера. — Отбелязал съм пет адреса. Прегледайте ги и кажете какво мислите.
Той се приближи до Бонър и му подаде листа.
— Трябва да проведа няколко телефонни разговора; ще използвам спалнята. После ще продължим. Налейте си още кафе.
Тривейн влезе в спалнята и затвори вратата. Нямаше смисъл повече да отлага обаждането на Медисън. По-късно няма да има откъде да се обади, освен от някой от офисите или от уличен телефон. Беше единадесет без петнадесет. Медисън сигурно вече се е взел в ръце и се е успокоил.
— Анди, още не мога да се съвзема, — каза адвокатът, но гласът му звучеше по-спокойно. — Това е просто ужасно.
— Мисля, че трябва да ти кажа останалото. То е не по-малко ужасно.
Разказа му за случилото се и, както очакваше, Уолтър Медисън бе шокиран.
— Жилет направи ли ти някакъв намек, че е говорил с другите?
— Не. Предположих, че не е. Каза, че смята да свика отново събранието на сутринта.
— Сигурно съпротивлението е било твърде голямо… Анди, мислиш ли, че злополуката е нещо друго?
— Чудя се, но досега не съм стигнал до някаква основателна причина. Ако не е било злополука и е бил убит за това, че е искал отново да свика събранието — това означава, че те, които и да са, ако изобщо съществуват, искат аз да оглавя подкомисията. Мога да разбера, ако някой иска да ме разкара, но не мога, ако някой иска да се подсигури, че ще заема длъжността.
— А аз не мога да повярвам, че биха стигнали до такива крайни мерки. Пари, убеждаване, дори открит натиск, това е възможно. Със сигурност не и убийство. Колата му не е могла да падне във водата, парапетът е бил твърде висок. Не е могла да се обърне, просто се е свлякла странично и старецът се е ударил в рамката. Било е злополука, Анди. Злополука, макар и ужасна.
— Трябва да е било така.
— Говорил ли си с някого за това?
Тривейн бе на път да каже на Медисън, че е говорил с Уебстър в Белия дом. Но се колебаеше. Не че имаше причина да не се доверява на Уолтър, а поради това, че беше поел отговорност пред Президента. Да спомене Уебстър би означавало да намеси президента на Съединените щати — офиса му, ако не самия човек.
— Не. Не, не съм. Само с Филис, това е всичко.
— Може да ни се наложи да го съобщим, но засега е много важно да съм наясно. Ще се обадя тук-там и ще те известя.
— На кого смяташ да се обаждаш?
В продължение на няколко секунди Уолтър Медисън не каза нищо и двамата мъже усетиха неловкостта на момента.
— Още не знам. Нямах време да размисля. Може би на няколко от присъствалите на събранието, тези, с които се запознах. Няма да е трудно да го направя, аз съм загрижен, клиентът ми иска да знае дали трябва да направи изявление. Нещо от сорта… Аз ще поема нещата.
— Добре. Ти ли ще ми се обадиш?
— Разбира се.
— Нека да е късният следобед. Имам си майор от Министерството на отбраната. Ще ми помага с организационните въпроси.
— Боже господи! Не си губят времето нито миг. Как се казва?
— Бонър. Първото му име мисля, че беше Пол.
Медисън се засмя. Смееше се като човек, който познава, но няма много високо мнение за предмета на разговора.
— Пол Бонър. Май не а много остроумни, а?
— Не разбирам. Какво смешно има?
— Бонър е един от младотурците на Пентагона. Лошото момче от югоизточна Азия. Спомняш ли си за случката преди няколко години? Изхвърлиха половин дузина офицери от Индокитай заради някакви доста съмнителни операции отвъд границите, зад бойните линии?
— Да, спомням си. Разследването бе потулено.
— Знаеш го. Положението бе твърде напечено. Този Бонър бе главнокомандващ.