Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (7)

6.

Филис Тривейн не се ядосваше често на съпруга си. Той беше небрежен, но тя отдаваше това на неговата необикновена концентрация върху проектите, които работеше в момента. Не беше много търпелив с подробностите, но беше един добър човек, който можеше да разпределя времето си. Безцеремонен, дори с нея, но винаги внимателен. И винаги беше с нея, когато тя се нуждаеше най-много от него. През ужасните години.

Но тази вечер тя му беше ядосана. Беше й казал — беше я помолил наистина — да го чака в града. В Палм Корт на хотел „Плаца“. Специално беше казал 7,30. Нямаше причина да закъснее, а закъсняваше.

Беше 8,15, но никакво съобщение не беше пристигнало, за да обясни отсъствието му. Освен другите неща, тя беше ужасно гладна, а имаше и свои собствени планове за вечерта. И двете деца заминаваха за училищата си. Памела обратно към училището на мис Портър, а Стив — в Февърфорд. Съпрузите никога не разбираха приготовленията; имаше да се вземат толкова много решения, по-важни от това да изпращаш децата си за 3 месеца далеч от дома.

Освен това трябваше да подготвя и една лекция. Е, не съвсем; това можеше да почака.

Щеше да поговори с Анди да си вземат шофьор. Мразеше този проклет Линкълн. Ненавиждаше също и идеята за шофьора, но повече мразеше колата.

А Анди нямаше да й разреши да кара по-малка кола в Ню Йорк. Когато тя се противопостави, той я засипа със статистика за недоброто качество на малките коли по шосетата.

„О, по дяволите! По дяволите! По дяволите! Къде е той?“

Беше вече 8,20. Започна да нервничи.

Беше си поръчала втори вермут и почти го привършваше. Питието беше леко и безобидно, най-доброто за пийване когато чакаш, защото всъщност не го харесваше. И разбира се беше необходимо да не го обича. Тя се почувства поласкана, че няколко мъже бяха минали покрай масата като я заглеждаха. В крайна сметка не изглежда чак толкова зле за жена на 42, почти 43 годни с две пораснали деца. Трябва да не забрави да каже на Анди за мъжете. Той щеше да се разсмее и да изтърси нещо от рода на „Какво очакваше, да не мислиш, че съм се оженил за мелез?“

Филис си помисли, че има хубав сексуален живот. Анди беше страстен и любознателен мъж. И двамата харесваха секса. Какво беше казал Тенеси Уилямс? Уилямс ли беше? Да, трябва да е бил той… някой герой от неговата ранна пиеса, пиеса за италианци… сициалианци, беше го казал. „Ако всичко в леглото е о’кей, тогава и бракът е о’кей. Нещо такова.“

Тя харесваше Тенеси Уилямс. Той беше поет и драматург. Може би нещо повече от поет.

Изведнъж Филис Тривейн се почувства зле, ужасно зле. Погледът й се размъти, целият Палм Корт започна да се върти, да се върти. А след това тя чу гласове над себе си.

„Мадам, мадам! Болна ли сте? Мадам! Момче! Момче! Момче! Донеси амонячна сода за ободряване“.

Други гласове, крещящи тонове, брътвежи… нищо нямаше смисъл, нищо не беше реално. Имаше нещо твърдо пред лицето й и тя смътно усети, че това е мраморния под на стаята. Всичко стана тъмно, черно. Тогава тя чу думите:

„Аз ще се погрижа за нея! Това е моята жена!Горе имаме апартамент. Тук, помогнете ми! Така е добре!“

Но гласът не беше на мъжа й.

 

Андрю Тривейн беше вбесен. Таксито, което беше взел от офиса си в Данфорт се блъсна в един шевролет и полицаят настоя да останат на местопроизшествието, докато се изяснят нещата. Чакането беше безкрайно. Когато каза на полицейския служител, че бърза, той му отговори, че щом пътникът в шевролета може да чака линейката проснат по гръб, то тогава и Тривейн може да почака за изясняване на обстоятелствата.

Два пъти Тривейн беше ходил до ъгъла да се обади от уличния телефон на жена си в хотел „плаца“ за да й обясни, но всеки път му казваха, че тя не е в Палм Корт. Може би движението надолу от Кънектикът беше натоварено и тя щеше да бъде много огорчена, ако пристигне късно и види, че той не е там.

„По дяволите! По дяволите!“

Най-накрая в 8,25 той даде показанията си и полицията му разреши да напусне мястото на катастрофата.

Когато нае друго такси, смътно се замисли върху факта, че когато се обади втори път в хотел „Плаца“,този който отговори изглежда беше познал гласа му. Или поне, че времетраенето между молбата му да потърсят жена му и отговора изглеждаше много по-кратко, отколкото първия път. Но Тривейн знаеше, че нетърпението му нараства, когато е ядосан. Може би и сега беше така.

Но дори и да беше така, защо му се струваше по-дълго? Не по-кратко?

* * *

— Да, господине! Да, господине! Описанието е същото. Тя стоеше точно тук!

— Тогава,къде е тя?

— При съпруга си, господине! Нейният съпруг я заведе горе в стаята им!

— Аз съм нейният съпруг, проклет идиот такъв! А сега ми кажи!

Тривейн беше стиснал сервитьора за гърлото.

— Моля ви,господине! — сервитьорът пищеше и всички посетители на „Палм Корт“ се обърнаха в посоката от която идваха крясъците извисили се над музиката на цигулковия квартет. Двама детективи от „Плаца“ отделиха ръцете на Тривейн от викащия за помощ сервитьор.

— Той каза, че те имат стая, по-точно апартамент горе!

Тривейн сви ръцете си и се втурна към бюрото. Когато единият от детективите се затича след него, той направи нещо, което не беше мислил, че е в състояние да направи. Удари с юмрук врата на мъжа. Детективът падна назад, а неговият колега извади пистолет.

Изведнъж изплашеният чиновник зад бюрото истерично проговори:

— Ето тук, господине! Тривейн! Госпожа Тривейн! Апартамент на петия етаж. Резервацията е направена този следобед!

Тривейн не мислеше повече за човека зад себе си. Той се втурна към вратата с надпис „Стълби“ и заизкачва бетонените стъпала. Знаеше, че детективите го следват, те му крещяха да спре, но той не ги слушаше. Единствено беше необходимо да стигне до апартамента на хотел „Плаца“ на петия етаж.

С цялото си тяло натисна вратата на коридора и се намери върху тънък парцалив килим, което говореше, че е имало и по-добри времена за хотела. На вратата отсреща се четеше „5А“, след това „Б“, след него „5В“ и „Д“. Той заобиколи ъгъла и буквите му се набиха в погледа. Апартаментът.

Вратата беше заключена и той се хвърли срещу нея. Тя поддаде малко под тежестта му. Тривейн пристъпи няколко крачки назад и с крак удари ключалката.

Вратата изскърца, но не се отвори.

В този момент средният на възраст детектив се появи.

— Ти, проклет кучи сине. Можех да те застрелям. Махай се от там или аз ще те разкарам.

— Няма да можеш. Жена ми е вътре.

Отказът на Тривейн оказа нужния ефект. Детективът погледна към изплашения съпруг и когато Тривейн отново напъна вратата, той също се включи. Горните панти се изкъртиха, а след това и цялата врата се сгромоляса в малкото фоайе. Тривейн и детективът се втурнаха в стаята.

Детективът видя това, което трябваше да види и се обърна. Беше виждал такива неща и преди. Той чакаше при вратата като гледаше съпруга, за да се убеди, че няма насилие.

Филис Тривейн лежеше гола в белите чаршафи на леглото; кувертюрата беше в краката й, като че ли захвърлена небрежно там, върху нощната масичка от лявата страна имаше бутилка „Дрембюи“ и две полупразни чаши.

Върху гърдите на Филис Тривейн се виждаха отпечатъци от червило. Очертани бяха фалоси, насочени към зърната.

Детективът помисли, че този, който е бил вътре е напуснал заведението.

Щеше да бъде проклет глупак, ако не го е сторил.

 

Филис Тривейн стоеше в леглото, увита в кърпи и пиеше кафе. Докторът беше приключил прегледа си и направи знак на Тривейн да отиде в другата стая.

— Дадох й силно действащо успокоително, господин Тривейн. Няма противопоказания. Може би ще усети главоболие или гадене в стомаха.

— Упражнили ли са върху нея… физическо насилие?

— Това не може да се каже без обстоен преглед, който не мога да направя тук. Ако е била изнасилена, не е минало без борба. Не мисля, че се е осъществил контакт, но мисля, че е направен опит.

— Тя няма понятие за този опит, нали?

— Съжалявам. Но само тя може да отговори.

— Благодаря ви, докторе.

Тривейн се върна в предната стая на апартамента и взе ръката на жена си,като коленичи до нея.

— Ти си една твърда стара дама, знаеш ли това?

— Анди? — Филис Тривейн спокойно гледаше мъжа си, но със страх, който не беше виждал преди. — Който и да е бил той, знам, е се опита да ме изнасили. Спомням си това.

— Радвам се, че си спомняш. Но той не е успял.

— Не мисля така… Защо, Анди, защо?

— Не знам, Хил. Но ще разбера.

— Къде беше ти?

— Претърпях пътно произшествие. Поне така си мислех. Сега вече не съм сигурен.

— Какво ще правим?

— Не „ние“, Хил. Аз. Трябва да стигна до един човек във Вашингтон. Не искам да имаме нищо общо с тях.

— Не те разбирам.

 

— Нито пък аз, в действителност, но мисля, че съществува връзка.

— Президентът е в Кемп Дейвид, господин Тривейн. Съжалявам, не е удобно да се срещнете с него сега. Какво се е случило?

Тривейн каза на Роберт Уебстър какво се е случило с жена му. Помощникът на президента беше безмълвен.

— Чухте ли ме какво ви казах?

— Да… Да, чух ви. Това е ужасно.

— Това ли е всичко, което може да кажете? Знаете ли какво ми казаха президентът и Хил миналата седмица?

— Имам някаква представа. Шефът и аз обсъдихме, обясних ви това.

— То свързано ли е? Искам да знам дали това е свързано. Имам право да знам!

— Не мога да ви отговоря. Не мисля, че и той може да ви каже. В „Плаца“ ли сте? Ще ви се обадя след няколко минути.

Уебстър затвори, а Андрю Тривейн сграбчи телефона. Всички те можеха да вървят по дяволите! Събранието в Сената беше насрочено за 2,30 на другия ден след обед, и той ще им каже на всичките да вървят по дяволите! Филис не беше част от сделката! Сделката не беше чак толкова важна. Той ще сравни със земята тези копелета в 2,30 утре както никога досега. И след това ще свика една пресконференция. Той ще даде на тази проклета страна да разбере, какви прасета населяват един град, наречен Вашингтон.

Той не се нуждаеше от никого. Той беше Андрю Тривейн!

Постави телефона на мястото му и отиде към леглото. Филис спеше. Седна на един стол и погали косата й. Тя отново помръдна леко, започна да си отваря очите, но след това отново ги затвори. Беше преминала през хиляди изпитания, а сега и това!

Телефонът иззвъня и той уплашено и ядосано вдигна глава.

Затича се към него.

— Тривейн! Президентът е. Току-що чух… Как е жена ви!

— Спи, сър — Тривейн се учуди на себе си как успя сред толкова много мъка все още да има присъствие на духа и разума, за да каже „сър“.

— Бога ми, момче, нямам думи! Какво мога да ви кажа! Какво мога да направя?

— Освободете ме, господин президент. Защото ако не го направите, утре след обед ще разкажа много неща пред сената и извън него.

— Разбира се, Андрю. Разбира се от само себе си. — Президентът на Съединените щати направи пауза преди да продължи по-нататък. — Тя добре ли е? Жена ви е добре нали?

— Да, сър… Беше… Мисля, че беше терористичен акт. Отвратителен… Нещо отвратително. — Тривейн трябваше да задържи дишането си. Страхуваше се от думите, които можеха да излязат от устата му.

— Тривейн, чуй ме! Андрю, послушай! Може би никога няма да ми простиш за това, което ще ти кажа сега. Ако се чувстваш достатъчно силен, ще приема последствията и ще очаквам най-острите ти упреци утре. Няма да те опровергавам. Но сега трябва да помислиш с главата си. Аз трябваше да го правя хиляди пъти — не така както ти сега, а когато болеше ужасно много… Страната знае, че ти си избран. Сега събранието е само една формалност. Ако им кажеш да вървят по дяволите, как ще го направиш без да причиниш болка на жена си!… Не разбираш ли? Те искат точно това!

Тривейн въздъхна дълбоко и спокойно отговори:

— Нямам никакво намерение да наранявам отново жена си или да позволя да ни засегнете. Аз не се нуждая от вас, господин президент. Ясен ли съм?

— Разбира се, че сте. И съм напълно съгласен, но аз се нуждая от вас. Казах ви, че ще има грозни и неприятни неща.

— Грозни! Грозни! Тази проклета, ужасна дума!

— Да, грозни! Тривейн изкрещя ожесточено в слушалката.

— Аз мисля, че трябва да помислиш върху това, което се случи… Ако може да се случи на теб като един от най-добрите, помисли какво може да се случи на останалите. Трябва ли да спрем до тук? Това ли трябва да направим?

— Никой не ме е избирал за нищо! Аз не съм задължен да се подчиня. Не искам това да ме засяга повече.

— Но знаете, че ви засяга. Не ми отговаряйте сега. Помислете… Моля ви поговорете с жена си. Мога да отложа събранието с няколко дни.

— Няма да има никакъв смисъл, господин президент. Искам да напусна играта.

— Помислете върху това. Ще ви помоля да ми дадете няколко часа. Кабинетът иска това. Говоря ви като човек, а не като вашият президент. Както и да е, ще ви кажа, че аз настоявам. Текстът е написан. Не можем да се отметнем. Но като човек разбирам вашия отказ. Предайте моите най-искрени съжаления и най-добри пожелания на жена си… Лека нощ, Андрю.

Тривейн чу изщракването и бавно затвори телефона. Посегна към джоба на ризата за цигарите, извади една и я запали с кибрит от хотел „Плаца“. Нямаше какво толкова да му мисли. Той нямаше да промени намеренията си заради тактиката на един убедителен президент.

Той беше Андрю Тривейн. Всеки път трябваше да си припомня това. Той не се нуждаеше от никой. Нито дори от президента на Съединените щати.

— Анди!

Тривейн погледна към леглото. Главата на жена му беше встрани от възглавницата, а очите й бяха отворени.

— Кажи, скъпа — той стана от стола и бързо отиде до леглото. Жена му сякаш още дремеше.

— Аз чух. Чух какво каза.

— Само не се притеснявай за нищо. Докторът ще дойде отново на сутринта. Първото, което ще направим е да се върнем в Бърнигът. Изглеждаш добре, а сега спи.

— Анди!

— Какво има, мила?

— Той иска да останеш, нали?

— Няма никакво значение какво иска той.

— Той е прав, не разбираш ли? Ако откажеш, те ще те съсипят.

Филис Тривейн нарочно затвори очи. Анди се почувства виновен за измъчения израз върху измореното й лице. И като гледаше жена си, той осъзна, че болката й беше примесена с нещо друго.

С ненавист. С обида.

 

Уолтър Медисън затвори вратата на кабинета си, натисна месинговото копче и се заключи. Тривейн беше го търсил в ресторанта и въпреки че се изплаши, той беше следвал инструкциите на Анди. Откри мъжа, който отговаряше за сигурността в „Плаца“ и се увери, че не беше написан полицейски доклад. Тривейн беше благодарен, Филис бе пощадена от пресата, а също така семейството и децата. Филис не можеше да помогне с описание на двамата мъже или на случилото се. За нея всичко беше замъглено, неясно, несвързано.

Мъжът от сигурността на „Плаца“ беше прочел инструкциите на Медисън — обяснителните инструкции на влиятелния адвокат за още по-влиятелния Андрю Тривейн — и не беше се подвоумил какво да стори. За няколко минути Медисън се чудеше дали да му предложи пари, но адвокатът в него го спря. Пенсионираните полицейски служители, които прибавяха към своите пенсии допълнителни доходи в стилни хотели, имаха склонност към алчност.

По-добре е човек да вярва в това, което иска. Нямаше замесено нищо криминално. За апартамента бе заплатено от хотелската управа.

Медисън седна на бюрото си; той видя, че и двете му ръце трепереха. Поблагодари на бога, че жена му спеше или беше в безсъзнание, все едно.

Той се опита да разбере, опита се да види всичко в перспектива, в някакъв ред.

Всичко беше започнало преди три седмици, с една от най-доходните оферти в неговата кариера. Един безмълвен договор с адвокат, формулиран и приложен на доверие. Само с него, не беше свързан с неговите партньори или с неговата фирма. Това не беше необичайна практика, въпреки че той беше приемал малко такива договори. Много често не си заслужаваха напрежението или пазенето на тайна.

Но тази сделка си заслужаваше. Седемдесет и пет хиляди долара годишно. Необложени с данък, не можещи да се проследят. Изплащани от Париж на сметка в Цюрих. Времетраене на договора — четиридесет и осем месеца.

Нито пък имаше смисъл да крие от себе си причината за тази оферта.

Андрю Тривейн.

Той, Уолтър Медисън, беше адвокат на Тривейн и беше такъв повече от десет години.

Като адвокат на Тривейн трябваше да съветва своите нови клиенти за всяка обезпокояваща или странна информация, която засяга Андрю и тази подкомисия, която дори все още не съществуваше. А и нямаше гаранция, че Андрю ще се посъветва с него.

Рискът се поемаше единствено от клиентите. Те разбираха това и беше напълно възможно никога да не получат информация. Но дори и да сатен, каквато и информация можеше да предаде, тя щеше да има поне дузина източници. Иначе щеше да му отнеме доста време да слага в банката по три хиляди долара всеки месец.

Но неговият договор нямаше нищо общо с това, което се беше случило в „Плаца“ тази вечер.

Нищо общо!

Да го свържат с такъв акт беше отвъд границите на въображението.

Той отключи горното чекмедже на бюрото си, извади малък кожен тефтер, прелисти на буквата „Н“ и написа номера върху издрасканата папка.

Взе телефона си и набра номера:

— Сенаторе? Тук Уолтър Медисън…

След няколко минути ръцете на адвоката престанаха да треперят.

Нямаше връзка между неговите нови клиенти и случката от вечерта в хотел „Плаца“.

Сенаторът беше ужасен, потресен. И уплашен.