Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (6)

5.

Кафявата кола на Тайните служби беше паркирана откъм изхода на хотела. Двамата агенти поведоха Тривейн надолу по стълбите, докато шофьорът държеше задната врата отворена. Подкараха с пълна скорост надолу по улицата, южно от авеню Небраска.

— Не отиваме в Белия дом, господин Тривейн. Президентът е в Джорджтаун. Програмата му е такава, че така му е по-удобно.

След няколко минути колата прехвърча през тесните павирани улици. Тривейн видя, че се отправят на юг към квартал с огромни пететажни градски къщи, възстановени останки от една велика ера. Спряха пред една широка кафява каменна постройка с много прозорци и прави като изваяни дървета на пътеката. Мъжът от Тайните служби излезе навън, като махна на Тривейн да направи същото.

На предната врата имаше още двама семпло облечени мъже и в момента, когато разпознаха своите агенти, те си кимаха и извадиха ръце от джобовете си.

Мъжът, който пръв беше разговарял с Тривейн в хотела го поведе през антрето към малък асансьор в дъното на коридора. Те влязоха. Агентът дръпна пиринчената решетка и натисна автоматичното копче. Четири.

— Доста е тясно тук — каза Тривейн.

— Посланикът казва, че неговите внуци играят тук с часове, когато го посещават. Мисля, че това е един наистина детски асансьор.

— Посланикът?

— Посланикът Уилям Хил. Това е неговата къща.

Тривейн си представи мъжа. Уилям Хил беше на 70. Един заможен индустриалец от Изтока, приятел на президента, странстващ дипломат, герой от войната. „Големия Били Хил“ беше непочтителния прякор, даден от списание „Тайм“ на достолепния меко говорещ джентълмен.

Асансьорът спря, двамата мъже излязоха. Имаше друго антре и още един семпло облечен човек пред другата врата. Когато Тривейн и агентът се приближиха към него, мъжът дискретно извади един предмет от джоба си, малко по-голям от пакет цигари и направи няколко движения към Тривейн.

— Като че ли ви дава благословия, нали? — каза агентът. — Считайте се за благословен.

— Какво е това?

— Скенер. Ежедневие, не се обиждайте, хайде — мъжът с малката машинка им отвори вратата. Зад вратата се намираше огромна библиотека. Етажерките бяха от пода до тавана, ориенталските килими — дебели, големите мебели — от тежко дърво. Осветлението идваше отстрани от половин дузина лампи. Имаше няколко кожени кресла и една огромна махагонова маса, която служеше за бюро. Зад масата стоеше посланикът Уилям Фил. На един фотьойл вдясно седеше президентът на Съединените щати.

— Господин президент, господин посланик… господин Тривейн.

Мъжът от тайните служби се обърна и излезе като затвори вратата зад себе си. Фил и президентът се изправиха. Тривейн пое ръката на президента, протегната към него.

— Господин президент.

— Господин Тривейн, добре, че дойдохте. Надявам се, че не ви притесних.

— Ни най-малко, сър.

— Познавате ли господин Хил?

Тривейн и посланикът си стиснаха ръцете.

— Удоволствието е за мен, господине.

— Едва ли в този късен час — Уилям Хил се засмя, като дойде до масата. — Нека да ви приготвя питие, Тривейн. Никъде в Конституцията не се казва, че при среща след 6 часа трябва да се въздържаме.

— Не знаех, че има някакви постановления и за преди 6 — каза президентът.

— Ох, сигурен съм, че има някакъв параграф от 18 век, който може да се приложи. Какво ще пиете, Тривейн? — попита старият джентълмен.

Тривейн разбра, че двамата мъже се опитват да го накарат да се почувства удобно, като у дома си. Президентът го покани да седне, а Хил му донесе чаша.

— Срещали сме се веднъж и преди, но не мисля, че си спомняте, господин Тривейн.

— Разбира се, че си спомням, господин президент. Мисля, че беше преди 4 години.

— Правилно. Аз бях в Сената, а вие бяхте извършили забележителна работа за страната. Чух за вашите открити критики на търговската конференция. Знаехте ли, че тогавашният секретар беше много раздразнен от вас?

— Чух слуховете. Той въпреки това никога не ми каза нищо.

— Как да ви каже? — подхвърли Хил. — Вие свършихте работата. Той свърши там откъдето започна.

— Именно това го прави толкова забавно — добави президентът.

— Понякога това изглежда единствения начин за стопяване на леда — каза Тривейн.

— Отлична работа. Отлична — президентът се наведе напред във фотьойла, гледайки Тривейн.

— Имах точно това предвид, когато попитах не ви ли създадохме неудобства тази вечер. Зная, че отново ще се срещнем сутринта, но почувствах, че тази вечер е важна. Няма да хабя думи. Сигурен съм, че искате да се върнете в хотела си.

— Няма защо да бързаме, сър.

— Колко любезно от ваша страна — президентът се усмихна. — Знам, че сте се срещнали с Уебстър. Как беше?

— Много добре, сър. Мисля, че разбирам всичко. Оценявам предложението ви за сътрудничество.

— Ще се нуждаете от него. Ние не бяхме сигурни, че ще ви помолим да дойдете тук тази вечер. Зависеше от Уебстър. Веднага след като си тръгна от вас, той ми се обади тук по мое нареждане. Тогава разбрахме, че трябва да се срещнем тук.

— Ох, защо?

— Вие сте казали на Уебстър, че не сте говорили с никого, освен с Франк Болдуин за подкомисията. Нали така?

— Да, сър. Франк ми каза, че така е по-добре. Всъщност, нямаше причина да разговарям с когото и да е. Нищо не беше изяснено още.

Президентът на Съединените щати погледна към Уилям Хил, който се беше вторачил в Тривейн. Фил погледна в отговор президента, след което отново насочи вниманието си към Тривейн. После заговори меко, но загрижено:

— Абсолютно ли сте сигурен?

— Разбира се.

— Споменахте ли на жена си. Би ли могла тя да каже нещо някому?

— Казах й, но тя не би могла да каже на никого. Сигурен съм. Защо ме питате?

Президентът заговори:

— Вие разбирате, ние разпространихме слухове, че сте определен за работата.

— Те стигнаха и до мен, господин президент.

— Трябваше да стигнат до вас. Също така ясно ли ви е, че комисията по отбраната се състои от 9 члена — лидери в съответните си области, някои от най-почтените мъже в страната?

— Франк Болдуин ми разказа за тях.

— Той каза ли ви, че те са съгласни за някого, който да не взема никакви решения, да не променя нещата.

— Не, не ми каза, но мога да го разбера.

— Добре. Сега трябва да ви кажа и това. Преди седмица ние разпространихме друг слух. Един правдоподобен слух — с който се съгласи и комисията — че вие категорично сте отказали поста. Не оставихме място за никакво съмнение. Слухът беше, че вие пламенно сте се противопоставили на цялата концепция, като сте я счели за едно опасно посегателство. Вие дори сте обвинили моето ръководство в държавно-полицейска тактика. Това беше един вид изненадваща информация, на която, както ни учи опитът, с готовност се вярва, защото е отегчителна.

— И? — Тривейн се опита да скрие раздразнението си. Дори президентът на Съединените щати нямаше право да му прикачва такива възгледи.

— До нас достигна мълвата, че вие не сте отказали поста. Нашият слух беше пренебрегнат.

Президентът и посланикът останаха мълчаливи, изчакаха разкритието да окаже ефект върху Тривейн. По-младият мъж изглеждаше несигурен в реакциите си.

— Тогава, те не са повярвали на този мой „отказ“. Това не ме учудва. Онези, които ме познават може би са се чудили на начина, по който съм се аргументирал.

Тривейн погледна към двамата мъже. Беше започнал да разбира, но картината все още не беше съвсем ясна.

— Дали… Било ли е необходимо да се създава такова заблуждение. Има ли някакво значение дали аз се заемам с работата или някой друг?

— Очевидно има значение, господин Тривейн — отговори Фил. — Знаем, че предложената комисия се наблюдава; това е разбираемо. Но не бяхме сигурни в каква степен. Ние извадихме на повърхността вашето име и след това продължихме да отричаме, яростно да отричаме вашето съгласие. Щеше да бъде достатъчно да залъжем любопитните като помислим за други кандидати. Но не беше. Те бяха изключително заинтересовани да ровят по-нататък, да ровя,т докато научат истината.

— Това, което посланикът има предвид — извини ме, Бил — е, че възможността вие да оглавите подкомисията беше толкова тревожна за много хора, че те взеха изключителни мерки, за да се уверят във вашето обществено положение. Те трябваше да бъдат сигурни, че сте „извън играта“. Щом откриха това, което търсеха, бързо разпространиха мълвата.

— Господин президент, заключавам, че тази подкомисия, ако функционира правилно, ще засегне много хора. Разбира се, тя ще бъде наблюдавана. Очаквах това.

Уилям Хил се наведе напред през бюрото си.

— Наблюдавана? Това, което ви описахме надхвърля значението на думата „наблюдавана“, поне както аз го разбирам. Може да бъдете сигурен, че са се разигравали големи суми, стари дългове, много неудобни положения. Тези неща трябваше да се случат или щеше да се стигне до различни изводи.

— Нашето намерение — каза президентът — е да ви напомним да бъдете бдителен. Това е един наплашен град, господин Тривейн, град, който се страхува от вас.

Андрю бавно постави чашата си на малка масичка до стола.

— Това значи ли, господин президент, че аз трябва да премисля отново назначението си?

— Нито за минута. И ако Франк Болдуин знае какво говори, вие не сте човек, който ще се повлияе от тези неща. Но вие трябва да разберете. Това не е едно временно правителствено решение, взето за един определен член на бизнес-обществото, за да успокои няколко обидени гласове. Ние сме задължени — аз съм задължен — да проверим дали има резултати. Следва да се каже, че ще има неприятности.

— Мисля, че съм подготвен за това.

— Наистина ли? — попита Фил, навеждайки се още веднъж в стола си. — Това е много важно, господин Тривейн.

— Вярвам, че е така. Мислил съм и съм разговарял с жена си… с моята изключително дискретна жена, е, не си правя илюзии, че това е едно наблюдавано назначение.

— Много добре. Необходимо е да разберете, че както казва президентът…

Хил взе една папка от голямото кафяво бюро. Тя беше прекалено дебела, обемиста и се затваряше с широки метални скоби.

— Може ли за минута да се спрем на нещо друго?

— Разбира се — Тривейн погледна Фил, докато отговаряше, но почувства как президентът се е втренчил в него. Той се обърна и президентът моментално премести погледа си върху посланика. Беше неудобен момент.

— Това е вашето досие, господин Тривейн — каза Хил като държеше папката хоризонтално, като че ли претегляше колко тежи. — Ужасно тежка, не мислите ли?

— Да, в сравнение с малкото, които съм виждал. Не мога да си представя, че е била толкова интересна.

— Защо казвате това? — попита Президентът, като се усмихваше.

— О, не знам… Животът ми не беше изпълнен с такива вълнуващи случки, за които пишат в книгите.

— Всеки човек като вас, станал толкова заможен преди да е достигнал 40-те, създава забележителни материали за четене — каза Хил.

— Една причина да бъде това досие толкова голямо, е че аз изисквах допълнителна информация. Това е един изключителен документ. Може ли да се спра на няколко пункта, които намирам за забележителни, и някои, които не са изцяло ясни?

— Разбира се.

— Вие сте напуснали Йейл 6 месеца преди да получите дипломата си по право. Никога не сте направили опит да завършите или да приложите знанията си в съда. Въпреки това вашето положение е било стабилно, университетските власти са се опитали да ви убедят да останете, но напразно. Това изглежда странно.

— Не съвсем. Моят зет и аз бяхме започнали изграждането на нашата първа компания. В Мериден, Кънектикът. Нямаше време за нищо друго.

— Това не беше ли едно напрежение за семейството ви? Училището по право?

— Бяха ми предложили пълна стипендия. Мисля, че това е отбелязано.

— Имате предвид за някакъв принос.

— Ох, виждам накъде биете. Мисля, че му отдавате повече от необходимото значение, господин посланик… Да, баща ми банкрутира през 1952 година.

— Мисля, че обстоятелствата са били сложни. Имате ли нещо против да ми ги опишете — попита президентът на Съединените щати.

Тривейн погледна първо единия, после другия мъж.

— Нямам нищо против. Баща ми прекара 30 години в строене на една средно голяма фабрика — фактически завод — в Хенкок, Масачузетс; това е един град извън Бостън. Той направи качествен продукт и един нюйоркски конгломерат поиска патента. Те погълнаха завода като бяха казали на баща ми, че ще остане до края на живота си мениджър. Вместо това взеха патента, затвориха фабриката и се преселиха на юг в райони с по-евтина работна ръка. Баща ми се опита да отвори отново завод, нелегално да използва своя стар патент, и отиде зад решетките. Хенкок стана по статистика един индустриален град, в Нова Англия.

— Една неудачна история — президентът направи своето заключение. — Баща ви прибягна към съда, нали? Или поне поиска да принуди комисията да направи реституция на основата на неизпълнение на поети задължения.

— Нямаше неизпълнение на задълженията. Предполагаха, че той знае, на основата на един неясен пункт.

— Да, разбирам — каза президентът. — Това трябва да е бил ужасен удар на семейството ви.

— И за града — добави Фил. — Така сочат статистиките.

— Беше едно гадно време. Но премина.

Андрю си спомни много добре гнева и чувството на безсилие. Ядосаният, объркан баща, който ръмжеше на притихналите мъже, които леко се подсмихваха и посочваха параграфи и подписи.

— Това ли ви накара да напуснете юридическото училище — попита Уилям Хил. — Нещата съвпадат; оставили са ви само 6 месеца, за да получите дипломата си; била ви е предложена финансова помощ.

Анди погледна възрастния посланик с уважение. Насоката, в която се задаваха въпросите, беше станала по-ясна.

— Мисля, че е било и това. Има и други съображения. Бях много млад и чувствах, че съществуват по-важни неща от дипломата.

— Не съществуваше ли наистина само едно по-важно нещо, господин Тривейн? Една крайна цел? — Хил говореше любезно.

— Защо не кажете това, което искате да кажете, господин посланик? Двамата с вас не прахосваме ли времето на президента?

Президентът не каза нищо; той продължи да гледа Тривейн така, както доктор изучава пациента си.

— Добре, ще кажа — Фил затвори папката и лекичко почука върху нея с дребните си пръсти. Имам това досие от почти един месец. Чел съм го и съм го препрочитал повече от 20 пъти. И както ви казах, постоянно исках допълнителни сведения. Първоначално, за да науча повече за един преуспяващ млад човек на име Тривейн, защото Франк Болдуин беше и е убеден, че вие сте единственият човек, който може да оглави подкомисията. Но после се превърна в нещо друго. Трябваше да открием защо винаги, когато името ви се споменаваше като един от възможните кандидати, реакциите бяха толкова враждебни. Мога да добавя „скрито враждебни“.

— Изключително враждебни може би е по-точно, Бил — подхвърли президентът.

— Съгласете се — каза Фил. — Отговорът трябваше да бъде тук, но аз не успях да го открия. След това материалът беше преработен и аз го поставих в хронологически ред — тогава разбрах. Но трябваше да се върна назад към март 1952, за да ми стане ясно. Вашият пръв принудителен, изглеждащ нерационален ход. Бих желал да обобщя.

Когато посланикът монотонно обобщаваше изводите си точка по точка, Андрю се чудеше дали старият мъж наистина беше разбрал. Всичко това се случи много отдавна, но като че ли беше вчера. Беше съществувало само едно важно нещо, една цел. Да направи много пари, огромни суми, които веднъж завинаги да премахнат и най-малката възможност някога да преживее онова, на което беше свидетел, което баща му преживя в съдебната зала в Бостън. Не беше толкова чувство на обида и оскърбление, въпреки че имаше и обида, но повече чувство на прахосване, за чиста загуба на средства — финансови, физически, психически; това беше едно фундаментално престъпление, истинско зло.

Той видя бащините си амбиции ощетени, деформирани и в крайна сметка блокирани от неудобството на неочакваната бедност. Фантазията стана реалност, реабилитация — мания. Накрая въображението загуби всякакъв контрол, и един горд мъж — умерено горд, умерено преуспял — се затвори в черупка. Празен, самосъжаляващ се, изпълнен с омраза.

Едно свободолюбиво, обичащо човешко същество се беше превърнало в уродлив странник, но не притежаваше парите за оцеляването. През март 1952 беше обявено последното заседание в Бостънския съд и бащата на Андрю Тривейн беше уведомен, че не му се разрешава повече да се доближава до фабриката.

Съдът беше подкрепил манипулаторите. Погребаха работата на един зрял живот.

Бащата се бе оказал безсилен, един объркан евнух, молещ се с неестествен, фалшив мъжки глас на тези, които не искат да чуят.

И синът вече не се интересуваше от юридическата практика.

Както при повечето истории за материално благополучие, шансът и улучването на точния момент изиграха решаваща роля. Но винаги, когато Андрю Тривейн даваше това просто обяснение, много малко хора вярваха. Те предпочитаха да търсят по-дълбоки, по-скрити причини.

Или както беше в неговия случай — един емоционален мотив, основан върху внезапен обрат — донесе късмета.

— Глупости.

Синхронът беше осъществен с брата на момичето, което стана негова жена. По-възрастният брат на Филис Пейс.

Дъглас Пейс беше един великолепен, съсредоточен в себе с инженер-електроник, който работеше за Прат и Уитни в Хартфорд; болезнено срамежлив човек, който се чувстваше най-щастлив сам в лабораторията си, но също така мъж, който знаеше кога е прав, и кога другите грешат. Другите в случая бяха Прат и Уитни, които твърдо отказаха да отделят средства за развитието на плътно долепени сфероидни дискове. Дъглас Пейс беше убеден, че сфероидните дискове са най-важният компонент в новите техники. Той беше изпреварил времето си — с 31 месеца.

Първият им „завод“ се помещаваше в една малка част от склад в Мериден; тяхната първа машина беше един Булард, закупен трета ръка от една железарска компания; първите им поръчки бяха прости реактивни двигателни дискове за главните съюзници на Пентагона, включително Прат и Уитни.

И тъй като поръчките им бяха дребни, а работата — фина, те приемаха голям брой военни поддоговори, докато инсталираха втори и трети Булард и наеха целия склад. Две години по-късно въздушните линии взеха едно индустриално решение: реактивният самолет беше търговското бъдеще. Проектираха се самолети, които се нуждаеха от маневрени пътнически преносвачи от края на 50-те и изведнъж всички натрупани знания за развитието на военните реактивни сили трябваше да се приспособят към гражданските нужди.

Изобретенията на Дъглас Пейс върху сфероидните дискове съответстваха на този нов подход.

Фирмата потръгна бързо, а поръчките им бяха толкова много, че можеха да поддържат в действие 10 завода, в които да се работи на 3 смени.

А Андрю откри за себе си няколко неща. Бяха му казали, че е добър търговски посредник, но за да завоюват нови пазари му трябваха търговски познания. Вместо това други вродени качества му идваха на помощ. Първо може би беше умелото познаване на администрацията. Той не беше просто добър; беше изключителен и го знаеше. Можеше да забележи някакъв талант и да го привлече — за сметка на някои други компании — само за няколко часа. Влиятелните мъже му вярваха, искаха да му вярват и той бързо установи слабостта им: да ги притисне и да им предложи жизненоважни алтернативи. Създатели и изпълнителни лица откриваха атмосфера, в която да работят и стимули. Той можеше да говори и със Синдикатите. Да говори по лесноразбираем начин. И никога нито един трудов договор не беше подписван без предварителна подготовка, за която той се бореше още при първото разширение на компанията в Ню Хевън. Заплатите бяха щедри, неподлежащи на сравнение. Наричаха го „прогресивен“, но той осъзна, че терминът беше прекалено опростен, подвеждащ. Той преговаряше за своите интереси и беше напълно убедителен; така преминаваха месеците и годините; неговият метод беше неоспорим.

Най-изненадващото качество, което Андрю откри в себе си беше напълно неочаквано, дори необяснимо. Той притежаваше способността да осъществява и най-сложните сделки без да прави справки с договори или бележки. Беше се чудил дали не притежава феноменална памет, но Филис разсея това самомнение като му посочи, че рядко си спомня за рождени дати. Той чувстваше, че обяснението й е близо до истината. Тя му каза, че никога не е започвал преговори без абсолютно себеотдаване и уморителен анализ. Ненужно му подхвърли, че поведението му може би е резултат от наблюдение върху бащиния му опит.

Всичко това щеше да бъде достатъчно — въздушните линии, разрастването, производствената мрежа, която започна да се простира отвъд Атлантика. Бяха достигнали далеч, но изведнъж се случи нещо, което им отвори нов, безкраен път в бизнеса.

В нощта на 4 октомври 1957 беше направено едно съобщение което потресе човечеството.

Москва беше изстреляла „Спутник 1“. Въодушевлението отново заля всички. Съединените американски щати бяха изпратени на 2-ро място и гордостта на една от напредничавите страни на земята беше наранена, а нейният народ — смутен. Беше необходимо възобновяването на първенството, независимо на каква цена.

Вечерта след новината за „Спутник“ Дъглас Пейс беше дошъл с кола в дома на Анди в Хейвън и Филис постоянно им наливаше кафе до 4 часа сутринта. Бе взето решение, което подсигуряваше възникването на Пейс-Тривейн къмпани като най-голям независим сътрудник на космическото ръководство върху сфероидните дискове, способни да задвижат ракети, само за 6000 лири. Решението беше да се наблегне върху космоса. Те щяха да поддържат свободни връзки с въздушните линии, занимаващи се с космически цели, очаквайки проблемите да се слеят и да се поискат по-големи самолети до края на 60-те.

Рискът беше огромен, но не и за Пейс и Тривейн, които взаимно се допълваха и бяха готови да се справят с всичко.

— Достигаме до изключителен период в този… най-важен документ, господин Тривейн. Той ни води директно до областта, в която сме заинтересовани — президентът и аз. Разбира се, отнася се до март 1952.

„О, Боже мой, Филис! Те са я открили! «Играта», както я наричаше. Играта, която ти мразеше, защото казваше, че ме прави «мръсен». Тя започна с това мръсно копеле, което се обличаше като шивач. Тя започна с Елън…“

— Вашата компания направи едно смело начинание — продължи Големият Уили Хил. — Без гаранции вие реконструирахте 70% от вашите фабрики — почти всички от вашите лаборатории — за да се приспособите към нестабилния пазар. Нестабилен в смисъл на неговите тогавашни нужди.

— Никога не сме се съмнявали в пазара — ние само недооценявахме нуждите.

— Очевидно и чудесно го доказахте. Докато всички останали бяха все още на чертожните дъски, вие бяхте готови да произвеждате.

— Моите уважения, господин посланик, но не беше толкова лесно. Имаше един труден период от две години. Още 6 месеца и нашите средства щяха да бъдат изчерпани. Изпотихме се от това.

— Вие се нуждаехте от договорите на НАСА — каза президентът. — Без тях бяхте върху опасна почва, а бяхте много вътре в нещата, за да се преобърнете безболезнено на другата страна.

— Това е вярно. Разчитахме на нашите изготвени планове и на избора на подходящия момент. Никой не можеше да се съревновава с нас; ни се осланяхме на това.

— Но размерът на вашата реконструкция беше известен в индустрията, нали — попита Хил.

— Неизбежно.

— А рисковете? — отново попита Хил.

— До известна степен. Ние бяхме призната частна компания; не съобщавахме нашите финансови отчети.

— Но това е могло да се предположи — Хил се насочваше към целта.

— Могло е.

Хил премести един лист върху досието и го обърна към Андрю.

— Спомняте ли си това писмо? Писано е до Секретаря на отбраната, с няколко копия до Финансовия отдел в Сената и до комитета на Департамента на въоръжените сили, с дата 14 април 1959.

— Да. Аз бях ядосан.

— В него вие категорично твърдите, че Пейс-Тривейн е изцяло призната и по никакъв начин не е асоциирана с някоя друга компания или компании.

— Точно така.

— Когато са ви запитали, вие сте казали, че нечии външни интереси са се опитали да ви засегнат, като загатвали, че тяхното сътрудничество може да ви бъде необходимо за получаването на договорите на НАСА.

— Да. Аз бях разстроен.

Посланикът Хил се наведе назад и се усмихна.

— Тогава това писмо наистина е било високостратегическо средство, нали? Вие изкарахте акъла на много хора. Всъщност, то ви е подсигурило работата.

— Идвала ми е на ума тази възможност.

— Въпреки всичко, независимо от обявената независимост, през следващите няколко години, когато Пейс-Тривейн станаха признатия водач в областта си, вие активно търсихте помощ отвън… Спомняте ли си, Хил? Ти и Дъг бяхте бесни… Ти не разбра.

— Трябваше да се набира преднина.

— Сигурен съм, че трябваше, ако бяхте сериозен в намеренията си.

— Загатвате ми, че не съм бил.

„О, Господи, аз бях сериозен Хил! Аз бях заинтересован. Аз бях млад и ядосан.“

— Стигам до това заключение, господин Тривейн. Сигурен съм, че и останалите мислят така… Ви позволихте да се носи слухът, че се интересувате от разговори за обединение. Вие организирахте една след друга няколко успешни пресконференции. Някои от тях бяха публикувани във вестниците — Хил погледна папката и премести няколко кламера. — Имахте наистина забележителен асортимент от кандидати.

— Можехме да предложим много.

„Само да «предложим», Хил. Нищо повече, никога нищо повече.“

— Вие дори стигнахте дотам, че да приемете пробен договор с някои. Съществуваше известно колебание в Нюйоркска борса.

— Моите отчети ще ви убедят, че тогава аз не съм бил в пазара.

— По каква причина? — попита президентът.

— Имаше причина — отговори Тривейн.

— Въпреки това пробните договори се провалиха.

— Пречките бяха непреодолими.

„Хората бяха непреодолими. Манипулаторите“

— Мога ли да предположа, господин Тривейн, че вие никога не сте възнамерявали да стигнете до някакъв стабилен договор?

— Може да предположите това, господин посланик.

— И ще бъде ли неакуратно ако изкажа по-нататъшно предположение, че вие сте получили сравнително концентрирана информация за финансовите операции от 7-те главни корпорации, замесени в харченето на средствата за защита.

— Не, неакуратно е. Бих подчертал миналото време. Беше преди едно десетилетие.

— Един кратък период от време, когато говорите за корпоративна политика — каза президентът. — Вероятно повечето от длъжностните лица са останали същите.

— Може би е така.

Уилям Хил стана от стола си и направи няколко стъпки към края на махагоновата маса. Той погледна надолу към Тривейн и заговори тихо и добронамерено.

— Вие прогонвахте призраци и демони, нали?

Андрю срещна погледа на джентълмена и не може да се сдържи, бавно се усмихна, усетил се в известен смисъл победен.

— Да, правилно.

— Вие си връщахте на онези хора, които унищожиха баща ви през март 1952.

— Това беше наивно по детски. Един несериозен начин на отмъщение; те не бяха отговорни.

„Спомняш ли си, Хил? Ти ми каза: бъди отново ти. Това не си ти, Анди. Престани!“

— Все пак мисля, че звучи задоволително — Хил се разходи около масата и се наведе над предния край между Тривейн и президента. — Вие принудихте много влиятелни мъже да се борят, да загубят време, да останат беззащитни, и всичко това заради един млад човек на почти 30 години, който държи един огромен морков пред лицата им. Ще кажа, че това беше доста удовлетворително. Това, което не мога да разбера е защо така неочаквано спряхте? Ако информацията ми е вярна, вие сте притежавали изключителна сила. Можехте да се очертаете като един от най-богатите мъже в света. Можехте евентуално да разгромите много от тези, които считахте за врагове. Особено в пазара.

— Предполагам, мога да кажа, че имах „причина“.

— Казаха ми, че така е станало — каза президентът.

— Тогава да кажем… струваше ми се — с помощта на жена ми — че съм се забъркал в същата мръсотия, която намирах за толкова отблъскваща през март 1952. Аз бях от другата страна, но мръсотията беше същата. И това, господин президент, господин посланик е всичко, което мога да кажа. Искрено се надявам да е приемливо.

Тривейн се усмихна, тъй като беше искрен.

— Напълно — президентът посегна към уискито със сода, когато Хил кимна и се върна до стола си. — Нашите въпроси получиха отговори: както каза посланикът ние бяхме любопитни. Трябваше да знаем, че наред с другите качества се нареждат вашите умствени способности. Всичко ви е наред.

„Да допуснем, че Хил се смееше като говореше.“

— Всеки, който напуска собствената си компания, за да заеме една неблагодарна длъжност в Министерството на външните работи и след това счита, че главоболието от филантропията е маловажно, е един Цезар във финансовия свят.

— Благодаря ви.

Президентът се наведе напред като размени поглед с Андрю.

— От изключителна важност е тази работа да се доведе до край, господин Тривейн, трябва да извървите този път. Призракът на финансовото и политическото тайно споразумение срещу трета страна е винаги грозно и неприятно. И става по-лошо, ако се предполага, че е прикрито. С други думи, веднъж ако влезеш, това е. Няма връщане назад.

Андрю осъзна, че президентът му даваше последна възможност да премисли. Но решението беше наистина взето, още когато той за първи път беше чул слуховете. Знаеше, че е човекът, който ще се захване с това. Искаше да се захване. Поради много причини.

Една от които беше споменът за съдебната зала в Бостън.

— Бих желал поста, господин президент. Няма да откажа.

— Вярвам ви.