Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (53)

52.

Пол Бонър потърси с очи Тривейн в съдебната зала. Тълпата преливаше навсякъде, гласовете се извисяваха високо, репортерите искаха интервюта, светкавици непрекъснато проблясваха от всички страни. Андрю присъствува на сутрешното заседание и Пол реши, че е странно, че той не е останал, поне за малко, да види дали съдът ще обяви официално присъдата.

Беше обявена.

След час и пет минути.

Оправдан.

Бонър не се беше тревожил. Колкото повече напредваше делото, толкова по-уверен беше, че неговият военен адвокат поема инициативата в свои ръце без елегантните, твърди като желязо адвокати на Тривейн от Ню Йорк. Но не можеше да се отрече стойността на съвместния им имидж. Те бяха самата почтеност. Когато въпросът се отнасяше до де Спаданте и неговите връзки, загатваха своето отвращение. Бяха толкова убедителни, че някои от съдиите закимаха утвърдително, когато адвокатите направиха сравнение между професионалиста — воин, който рискува цели години от живота си в убийствените джунгли, защитавайки държавните институции и посредниците, които обезкървяваха същите институции, измъквайки парите им и подронвайки достойнството им.

Тривейн не се виждаше никъде.

Пол Бонър си проправи път през тълпата към вратата на заседателната зала. Опита се да се усмихне, докато го блъскаха насам-натам и крещяха. Обеща „по-късно интервю“ и изрецитира обичайните клишета за постоянната вяра в съдебната система.

Празни, кухи фрази, които противоречаха на ужасната истина в него. След по-малко от месец щеше да узнае за гнева на безкомпромисните военни. Той нямаше да спечели тази битка, която вече беше решена.

Когато излезе на стъпалата пред съда, Бонър се огледа за униформения ескорт и кафявия Седан, който щеше да го откара обратно към казармения арест в Арлингтън.

Автомобилът не се виждаше, нямаше го паркиран там, където му бяха казали.

Вместо това към него се приближи един старши сержант с риза и панталон с остри ръбове и излъскани обувки.

— Моля ви, последвайте ме, майоре.

Автомобилът, паркиран до бордюра, беше лимузина, светлокафяв металик. От двете страни на предния капак, над широката решетка имаше по един флаг. Те шумоляха колебливо на декемврийския вятър. На всяка страна се виждаха по четири златни звезди върху червен фон.

Репортерите и фотографите се струпаха около него, бълвайки въпроси и правейки светкавични снимки, докато сержантът отваряше дясната задна врата. На Пол не бе нужно да размишлява върху самоличността на генерала, който седеше на задната седалка. Репортерите установиха това с високи възбудени гласове.

Началникът на щаба на обединените командуващи на Съединените Щати.

Генералът не помръдна, докато Бонър влезе и седна до него. Той гледаше право в стъклената преграда, разделяща шофьора от неговите Много Важни Пътници.

Отвън сержантът си проби с рамене път през тълпата и седна зад кормилото. Колата потегли отначало бавно; шофьорът, който беше неприветлив към тълпата, натискаше клаксона, за да изчисти пътя си.

— Процесът бе нагласен, майоре. Надявам се, че оценявате това правилно — проговори рязко генералът, без да поглежда Бонър.

— Говорите така, сякаш не харесвате, решението, сър.

Старшият офицер погледна внезапно Бонър и със същата бързина се обърна настрани. Приближи се до лявото стъкло, отвори еластичния джоб и извади оттам кафяв плик.

— Втората заповед е да ви предам лично това. Тя ми е толкова неприятна, колкото първата.

Той подаде плика на Бонър, който, озадачен, благодари негласно. Печатът в горния ляв ъгъл му подсказа, че съдържанието на писмото е от Военния отдел, а не от Щаба на обединените командуващи.

Отвори го и извади един единствен лист. Беше копие на писмо от Белия дом, адресирано до военния министър и подписано от президента на Съединените щати.

Езикът беше стегнат, точно по въпроса и не даваше възможност за друго тълкуване, освен степента на гняв, може би враждебност на автора.

С това писмо президентът нареждаше на военния министър да прекрати незабавно всички нагласени обвинения срещу майор Пол Бонър. Той трябваше незабавно да бъде повишен в чин полковник и до края на месеца да постъпи във Военната школа за добиване на най-високия ранг. След завършването на школската програма, която продължаваше шест месеца, щеше да бъде произведен в чин офицер за свръзка в Щаба на обединените командващи.

Пол Бонър сложи внимателно листа обратно в плика и остана безмълвен. Затвори очи и се замисли за цялата тази ирония.

Но той е бил прав през цялото време. Това беше най-важното.

Връщаше се обратно.

Какво знаеха шефовете му?

Все пак беше странно обезпокоен и не знаеше защо. Може би заради повишението. Той не правеше един скок, а два. Всичко това беше объркващо, подобно на обещание, дадено върху заледен Кънектикътски склон, думи, които завършваха с разкъсана плът и окончателна смърт.

Но той не би се спрял. Той беше професионалист.

Беше време за професионалисти.

 

Ян Хамилтън потупа по мократа козина своето чесапийско ловджийско куче. То продължи да бяга по заснежената пътека, за да улови хвърлената пръчка или неточно изпратения камък и да ги върне на своя господар за одобрение.

Беше особено приятна неделна утрин, помисли Хамилтън. Преди десет дни не беше сигурен дали въобще ще може да ходи на неделни разходки, поне не по бреговете на езерото Мичиган.

Сега всичко се беше променило. Страхът изчезна и неговото нормално чувство на възгордяване — постигнатото тихо възгордяване, се беше възвърнало. И цялата ирония на положението! Единственият човек от когото се страхуваше, единственият, който имаше реалната възможност да ги унищожи, се беше оттеглил от играта.

Или беше оттеглен.

И в двата случая фактът доказваше че насоката на действие, за която той бе настоявал, беше правилна. Алън Грийн почти се разпадна; Армбрастър говореше панически за ранно пенсиониране; Купър — горкият, обкръжен, невероятен Купър — избяга във Върмънт Хилс, а униформата му бе намокрена от потта на истерията.

Но той. Ян Хамилтън, който можеше да проследи произхода на своето семейство назад до заченатия колос, чийто прадеди бяха земевладелци в Хамбаскит, остана твърд.

Казано в практическия смисъл — в прагматичния смисъл — почувствувал се бе сигурен. Много повече от другите. Знаеше, че всичко, което трябваше да направят, е да чакат, докато „ограничителният“ вариант на Андрю Тривейн бъде отхвърлен от срещата в Потомак Тауърз. Веднъж потръгнало, кой би могъл да му разреши да представи оригиналния доклад? Въжето щеше да пламне от двата края и Тривейн би се оказал в клопката на собствения си компромис и нуждата на правителството от балансиране.

Уилям Хил го допусна.

Големият Били. Хамилтън се чудеше дали Хил някога ще разбере каква голяма роля бе изиграл в развитието на „Дженеси Индъстриз“ — без да знае, разбира се. Не се съмняваше, че той би му отнел живота, ако знаеше. Но беше вярно, посланикът Уилям Хил носеше голяма отговорност. За всичките години във Вашингтон Хамилтън беше наблюдавал Големия Били отблизо. Двамата бяха „приятели“, съветници на президенти. Хил беше по-възрастен, разбира се. Виждал бе не веднъж изказванията на Хил зачеркнати от протоколите. Съчувстваше му, когато съветът му към Айзенхауер във връзка с кризата Ю-2 в Париж остана пренебрегнат — конференцията на най-високо равнище претърпя неуспех; съжаляваше стария човек, когато Макнамара убеди Кенеди в погрешността на преценката на хил относно Берлин — резултатът беше Стената; открито трепна, когато онези маниаци от Пентагона убедиха объркания и отстъпчив Никсън, че „нахлуването“ в Камбоджа е необходимо — това стана под острите възражения на Уилям Хил.

Ян Хамилтън разбра, че е наблюдавал човек, чийто пост винаги е можел да заеме. Това бе верния, за която мислеше от няколко години.

Неприемлива.

Алтернативата бе властта и влиянието на „Дженеси Индъстриз“.

Той беше насочил усилията си към това. За доброто на всички.

Чесапийското ловджийско куче се мъчеше да откъсне вейка от един повален клон. Вейката се държеше. Хамилтън се наведе и я изви.

Притежаваше доста голяма здравина, реши той, но дори не се задъха сериозно.

Големият Били.

Големият Бил беше излетял за Чикаго — пратеник на президента на Съединените щати. Срещнаха се на четири очи в един апартамент в Палмър Хаус.

Имаше за обсъждане общи интереси. Общи интереси. Президентът искаше да го види, да се срещне с него във Вашингтон.

Осигуриха му всички удобства за тази среща.

Кучето откри нова пръчка. Този път тя беше различна от всички останали — на няколко места кората беше грубо обелена и се виждаше оголеното бяло дърво. Кучето скимтеше и Ян Хамилтън видя по мократа козина кръв, стичаща се от устата му.

Сам Викарсън седна върху опакованата, запечатана картонена кутия и огледа празната стая. Празна, освен канапето, което беше там още при нанасянето на подкомисията в отдела. Преносвачите почти бяха свършили. Изнесено беше всичко; столовете, бюрата, излъсканите шкафове, от тях нямаше повече нужда.

Единствената му грижа бяха картонените кутии. Тривейн му бе поръчал да ръководи опаковането и пренасянето им до камиона, който щеше да ги закара до къщата му в Кънектикът.

Защо, в името на Бога, Тривейн искаше тези неща?

Кой би ги поискал?

Може би изнудвачите.

Но тези архиви не бяха важните. Архивите на „Дженеси“.

Онези отнеха доста време, докато ги извадят от мазето на Таунинг Сиринг, запечатат в дървени кафези, с катинари и пазачи и, доколкото той разбра, те бяха закарани направо в подземията на Белия дом.

Затворени далеч от очите на всички.

Не би повярвал преди месец. Не би го сметнал за възможно.

Той имаше правото, господи, имаше правото на избор! Тривейн му бе осигурил предложения от половин дузина висши корпоративни фирми в Ню Йорк, включително и Уолтър Медисън. И Арон Грийн, който се преструваше, че е впечатлен от него по време на уолдорфската среща, бе заявил, че желае да го види на работа следващата седмица като завеждащ юридическия отдел на неговата агенция.

Но най-доброто от всички предложения беше тук във Вашингтон. Мъж, наречен Смит, управител на Белия дом.

Откриваше му се възможност.

Какво можеше да изглежда по-примамливо от Белия дом?

* * *

Джеймс Годдард седна на грубо сглобеното, твърдо легло в мръсната стая, взета под наем. Чуваше глухото стенание на флейти от примитивен магнетофон, може би, и пресекливите нехармонични звуци на източен струнен инструмент — цитра, помисли той. Изпълнителите бяха поели наркотици, знаеше го много добре.

Годдард не беше алкохолик, но често се напиваше. Ставаше много пиян. Ходеше в отвратителни барове, които отваряха рано сутрин, за да можеха пияните с изцъклени очи да изпият своето, преди да отидат на отвратителната си работа, ако имаха изобщо такава. Стоеше в тъмната част на бара с четирите си куфара — неговият скъпоценен товар — и пиеше чаша след чаша.

Няколко от отвратителните клиенти на отвратителния бар се навъртаха наоколо. Тя бяха почтителни и загрижени. Почерпи с по няколко питиета отвратителните хора. Всъщност нямаше избор — барманът му каза, че не може да отмени стодоларовата сметка и естественото решение беше да купува от предлаганата стока.

Каза на отвратителния барман, че няма да има нищо против да намери жена. Не, не жена, младо момиче. Младо момиче с големи гърди и твърди тънки крака. Не жена с провиснали гърди и дебели крака, която да издава гъгниви звуци и да се оплаква.

Отвратителният барман с отвратителната престилка му намери няколко. Годдард ги заведе в наетата стая, за да си избере. спря се на едно момиче, което разкопча блузата си и му показа своите големи, стърчащи гърди. Всъщност тя разкопча блузата си и извади гърдите си от сутиена, а след това му се усмихна!

Когато заговори, гласът й бе мек, почти мелодичен.

Нуждаеше се спешно от пари. Той не попита защо. Каза му, че ако й даде пари, ще го успокои и ще направи нещо, което той никога няма да забрави.

Ако й плати, тя ще го заведе в чудесна стара къща в тих, старомоден квартал на Вашингтон, където той би могъл да стои, докато иска и никой не ще го намери. И там имаше други момичета — млади, с големи гърди… и други чудесни неща.

Тя седна до него в наетата стая, протегна ръката си между неговите крака и хвана члена му.

Жена му никога, никога не беше правила това. И гласът на момичето бе мек, липсваше грубата враждебност, с който той се бе примирил за почти двадесет и пет години. Той не слушаше присъщите за жените оплаквания, а само молба.

Съгласи се и й показа парите. Не й ги даде, а само й ги показа.

Той не беше „ненужният“ крайъгълен камък на „Дженеси Индъстриз“.

Но трябваше да купи още едно последно нещо от отвратителния барман, преди да замине с младото едрогърдесто момиче.

В началото барманът се колебаеше, но престана веднага, щом Джеймс Годдард направи нова стодоларова сметка.

Старият викториански дом бе всичко, за което момичето говореше. Дадоха му стая. Сам пренесе куфарите си, не даде на никого да се докосне до тях.

И тя го успокои, дойде в неговата стая. И когато той свърши, когато експлодира със сила, каквато никога не бе имал за двадесет и пет години, тя напусна тихо стаята и той остана да почива.

Почувствува се отпочинал. Седна на леглото, съхраняващо хубавия спомен, и погледна четирите куфара, наредени върху отвратителната маса. Той стана, беше гол освен три-четвъртите чорапи, и отиде до масата. Помнеше точно в кой куфар беше сложил последната покупка, направена от отвратителния барман.

Вторият куфар отгоре-надолу.

Махна първия куфар от купчината и го постави на пода. Отвори следващия.

Върху книжата и документите най-отгоре лежеше оръжие.

Беше започнало.