Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (52)

51.

Когато Тривейн влезе, президентът на Съединените Щати се изправи зад бюрото си в Овалния кабинет. Първото, което смая Тривейн, бе присъствието на Уилям Хил. Хил седеше в средата на стаята пред двойната врата и четеше вестник на слабата светлина на ранното слънце, влизащо през прозореца. Президентът заговори бързо, като видя реакцията на Анди към третия човек.

Добро утро, мистър Тривейн. Посланикът е тук по моя молба, по мое настояване, ако желаете.

Тривейн отиде до бюрото и разтърси протегнатата за поздрав ръка.

— Добро утро, мистър президент.

Обърна се и тръгна към Хил, който го посрещна на половината път между бюрото и двойната врата.

— Мистър посланик.

— Мистър председател.

Тривейн почувствува студенината в гласа на Хил и титлата, натъртена с монотонност, която граничеше с обида. Посланикът бе недоволен човек. Отлично, помисли Андрю. Странно, но отлично. Бе ядосан на самия себе си.

Отново насочи вниманието си към президента, който му посочи един от четирите стола образуващи полукръг пред бюрото.

— Благодаря — Тривейн седна.

— Какъв беше този цитат — попита президентът с лек хумор. — „Ние тримата отново се срещаме“… Така ли е?

— Вярвам — бавно каза Хил, като стоеше все още изправен — че правилният израз е „Кога ние тримата ще се срещнем отново?“ Тримата във въпроса предсказваха падането на едно правителство, но не бяха сигурни дали дори те ще оцелеят.

Президентът погледна Хил, очите му се забиха дълбоко в очите на стареца, погледът му изразяваше смесица от съчувствие и раздразнение.

— Мисля, че това е твърде мъдро, Бил. Не съм сигурен дали отклонението би се харесало на учените.

— За щастие, мистър президент, учените не ме интересуват.

— Трябва да ви засягат, мистър посланик — каза рязко президентът, обръщайки се към Тривейн. — Мога само да предположа, мистър Тривейн, че помолихте за тази среща в резултат на упражнените от мен изпълнителни правомощия. Спрях доклада на подкомисията по причини, които ви изглеждат съмнителни и искате обяснение. Напълно сте прав. Причините, които използувах, бяха неверни.

Андрю беше изненадан. Не беше питал въобще за причините. Те му служеха за защита.

— Не ми беше известно мистър президент. Вашето обяснение ме изненадва.

— Нима? Учуден съм. Трикът ми изглеждаше толкова прозрачен? Поне си помислих, че вие ще го сметнете за такъв. Смъртта на Робърт Уебстър беше скрита война, която в никакъв случай не ви засягаше. Не познавате тези хора, не бихте могли да ги разпознаете. Уебстър ги познаваше и можеше да го стори, следователно трябваше да бъде накаран да мълчи. Вие сте последният човек, до когото биха се докоснали.

Тривейн се изчерви, отчасти от яд, но най-много заради собствената си неспособност. Разбира се, че беше „последният човек, до когото биха се докоснали“. Убийството му би предизвикало развихряне, безжалостни проучвания, напрегнато преследване на убийците. Но не и убийството на Робърт Уебстър. Нямаше особено преследване на убийците му. Боби Уебстър не бе неудобен за никого. Включително и на човека, който седна зад бюрото в Овалния кабинет.

— Разбирам. Благодаря за практическия урок.

— За това е цялата работа.

— Тогава бих поискал обяснение, сър.

— Ще го имате, мистър председател — каза Уилям Хил, като отиде до най-отдалечения от Тривейн стол и седна.

Президентът отговори бързо, опитвайки се да спре нападките на Хил.

— Разбира се, че ще го имате, трябва да го имате. Но, ако ми простите, бих искал да упражня друго правомощие. Нека не го наричаме изпълнително. Просто да го назовем изключително право на старец. Тогава можем да продължим… Любопитен съм. Защо мислехте, че тази среща е жизнено необходима? Бях точно уведомен, че не сте дали пет пари за чакащите за среща пред бюрото отвън, докато сте били във фоайето… Плътната сутрешна програма бе разместена… Докладът е завършен. Формалностите по отлагането му не са точно толкова важни.

— Не знаех, кога ще пуснете доклада.

— Това засяга ли ви?

— Да, мистър президент.

— Защо? — Уилям Хил се намеси грубо. — Мислите ли, че президентът възнамерява да го спре?

— Не… Той не е завършен.

За няколко секунди стояха в пълно мълчание. Президентът и посланикът си размениха погледи. Президентът се облегна назад.

— Четох го почти цялата нощ, мистър Тривейн. Смятам, че е пълен.

— Не е.

— Какво липсва? . попита Хил. — Или трябва да попитам какво е променено?

— И двете са верни, мистър Хил. Пропуснато и променено… Поради причини, които навремето мислех за разумни, изключих подробности относно корпорацията „Дженеси Индъстриз“, които са наказуеми.

Президентът седна и погледна Тривейн.

— Защо го направихте?

— Защото мислех, че мога да контролирам положението, без да влагам чувства. Сбърках. Всичко трябва да бъде показано. Напълно.

Президентът отмести погледа си от Тривейн. Беше сложил лакътя си на облегалката на стола и докосваше в бавен ритъм с пръсти брадичката си.

— Често първопричините са ценни, особено когато произлизат от такъв разумен човек като вас.

— В случая „Дженеси Индъстриз“ преценката ми се оказа погрешна. Бях подведен от неоснователен довод.

— Бихте ли изяснили? — попита Хил.

— Разбира се. Бях подведен да повярвам, не, това не е точно, самоубедих се, че бих могъл да стигна до разрешение, като премахна най-важните личности. С тяхното изчезване основните мотиви биха могли да се изменят. Тогава корпорацията, или стотиците компании, биха подлежали на преструктуриране. Те биха добили ново административно положение и вкарани в съответния бизнес.

— Разбирам — каза президента. — Изкоренявате корумпираните, следва нова корупция и хаосът е предотвратен.

— Да, сър.

— Само, че в крайна сметка корумпираните не могат да се изкоренят — добави Хил, като избягваше да поглежда Тривейн в очите.

— Това е моето заключение.

— Разбирате че вашето… решение е за предпочитане пред хаоса, който ще се създаде след разпадането на „Дженеси Индъстриз“. „Дженеси“ е главният производител на програми за отбрана на страната. Загубването на доверие към такава институция би имало огромен ефект върху нацията — президентът се облегна назад отново.

— Това мислех и аз.

— Мисля, че е логично.

— Вече не е приемливо, мистър президент. Мистър Хил току-що каза… корумпираните не могат да бъдат унищожени.

— Но могат ли да бъдат използувани? — гласът на президента беше твърд, това не беше въпрос.

— В никакъв случай. Колкото повече укрепват, толкова по-сигурен става техният контрол. Те поставят основата, която ще бъде предадена когато и на когото те искат. И търгуват съвършено. Елитен съвет, който ще бъде наследен от самите тях и защитен от фантастични икономически ресурси. Единственото разрешение е да бъдат разобличени. Веднага.

— Не търгувате ли вие, мистър председател?

Тривейн отново се подразни от титлата, с която се обърна Хил.

— Говоря ви истината.

— Чия истина? — попита посланикът.

— Истината изобщо, мистър Хил.

— Прескочихте я, когато представихте доклада си. Истината се промени. Преценката ви бе друга.

— Да. Защото не ми бяха известни фактите.

Уилям Хил понижи гласа си и заговори безчувствено.

— Кои факти? Или той е само един? Фактът, че направихте компромис с вашата подкомисия за сметка на едно празно предложение — президентският стол на Съединените Щати.

Стомашните му мускули се свиха.

— Вие знаехте.

— Наистина ли мислехте обратното?

— Странно, но не съм се замислял много. Предполагам, че е глупаво.

— Защо? Това не е предателство спрямо мен. Възложих ви задача. Не съм искал политическа преданост.

— Но искахте честност, мистър президент — каза убедено Хил.

— Коя честност, мистър посланик? — изстреля президентът. — Трябва ли да ви напомням вашите забележки относно истините и абсолютите?… О, не, мистър Тривейн, не съм любезен, нито внимателен. Само съм убеден, че променихте мнението си, щом разбрахте… Това улеснява работата ми. Защото причината, поради която задържах доклада на подкомисията, единствената цел, поради която упражних това правомощие, беше да ви попреча да разкъсате страната… да използувате „Дженеси Индъстриз“ като средство за разрушаване на огромен сектор от икономиката, лишаване от средства за прехрана, безразборно подронване на репутации. Можете да си представите изненадата ми, когато прочетох написаното от вас.

Андрю Тривейн отвърна на погледа на президента.

— Изключително изказване.

— Не повече от вашия доклад. Освен това отказахте да съобщите поне на тези, които трябваше да го получат, точно кога ще представите доклада си. Не го съгласувахте с правителството. Не се представихте, както е прието, в министерството на правосъдието преди последното заседание.

— Не ми беше известен този ред. А дори и да знаех, нямаше да го изпълня.

— Вежливостта, ползата и простата защита са неща, заради които би трябвало да го знаете — подхвърли Хил. — Доколкото разбирам обаче, бил сте зает с по-важни неща.

— Мистър посланик, репликирате ме непрекъснато, откакто съм тук. Не ми харесва! С всичкото ми подобаващо уважение ви моля да спрете.

— С много по-малко уважение, мистър Тривейн, ще продължа, докато президентът ми каже да спра.

— Моля те, Бил… Мистър Хил е работил тясно с този кабинет и с много от предшествениците ми, Тривейн. Той гледа на вашите действия по-строго, отколкото аз — президентът се усмихна меко. — Посланикът не е, нито ще бъде политик. Просто вярва, че се опитвате да ми попречите да президентствам втори мандат. Пожелавам ви късмет, мисля, че няма да мажете. Или допускам, че по-правилно е да кажа „не бихте могъл“.

Тривейн тихо въздъхна, преди да заговори.

— Ако знаех само за миг, че ще се явите на изборите за втори мандат, нищо подобно нямаше да се случи. Съжалявам повече, отколкото мога да ви опиша.

Усмивката на президента изчезна. Хил започна да говори, но бе спрян от твърдата, въдворяваща тишина ръка.

— Мисля, че трябва по-добре да обясните това, мистър Тривейн.

— Беше ми известно, че няма да се борите за втори мандат… решението бе окончателно.

— И вие повярвахте.

— Това бе в основата на преговорите. В крайна сметка единствената причина да ги провеждам.

— Беше ли ви казано защо?

— Да… Съжалявам.

Президентът погледна Тривейн изпитателно и Андрю се почувствува ужасно. Не искаше да гледа този силен, красив мъж, но знаеше, че не трябва да се колебае.

— Здравето ми? — попита президентът просто.

— Да.

— Рак?

— Така заключих… Съжалявам.

— Недейте. Това е лъжа.

— Да, мистър президент.

— Казах, че е лъжа.

— Много добре, сър.

— Не схващате, мистър Тривейн. Това е лъжа. Най-простата, груба лъжа, която може да бъде използувана в политиката.

Челюстта на Тривейн увисна, като погледна завършените, силни черти на мъжа зад бюрото. Гледаше го твърдо, убеждавайки в истинността на думите си.

— Тогава аз съм най-големият глупак.

— Предпочитам това пред обратни резултати от изборите… Възнамерявам да поема курса на моята партия, компанията и да се върна в кабинета. Разбрахте ли?

— Да.

— Мистър Тривейн — каза меко Уилям Хил. — Моля ви да приемете извиненията ми. Не сте само вие глупак в тази стая — старият човек се опита да се усмихне. Заедно сме се запътили към последното място. И двамата изглеждаме смешни.

— Кой по-точно ви прочете преждевременния некролог?

— Беше прочетен два пъти. Първият път беше във Вила Д’Есте в Джорджтаун. Отидох скептично настроен — да видя кой ще откупи доклада на подкомисията. За моя изненада никой не се опита, напротив, тъкмо обратното. Излязох оттам три-четвърти кандидат.

— Все още нямате…

— Извинете. Сенаторът Алън Неп. Съобщи в, мисля че се нарича, „двупартиен дух“, че напускате в края на мандата. И че доброто на страната тепърва предстои.

Като обърна леко глава към Хил, президентът каза:

— Ще оправиш ли нещата, Бил?

— Енергичният сенатор ще бъде уволнен преди края на месеца. Приемете го като коледен подарък, мистър президент.

— Продължете, моля.

— Втората инстанция беше в Ню Йорк. В Уолдорф. Въздържах се на обсъждането с Арон Грийн и Ян Хамилтън… Мислех, че ще победя, затова оставих доклада така, както сте го прочели. Хамилтън каза, че няма да преживеете втори мандат и че ще се кандидатирате за вицепрезидент или за кмет на Ню Йорк. Не можеха да се примирят и с това.

— Сцила и Харибда отново се развихрят, а, Бил?

— Твърде далеч отидоха.

— Винаги са били такива. Остави ги.

— Разбирам.

Тривейн следеше кратката размяна на реплики между по-възрастните мъже.

— Мистър президент, не разбирам. Как можете да кажете това? Тези мъже трябва…

— Ще стигнем и до това, мистър Тривейн — прекъсна го президентът. — Един последен въпрос. Кога научихте, че сте манипулиран?… Брилянтно, ако мога да допълня, като виждам цялата картина.

— От Пол Бонър.

— Кой?

— Майор Пол Бонър.

— От Пентагона — констатира президентът. — Който уби човека в къщата ви в Кънектикът?

— Да, сър. Той спаси живота ми. Ще бъде обвинен в убийство, след което ще се изправи пред военния съд и ще бъде изгонен от армията.

— Не мислите ли, че е справедливо?

— Не. Често не съм съгласен с майора, но…

— Ще преразгледам случая — прекъсна го президентът и драсна бързо някаква бележка. — Какво ви каза този Бонър?

Андрю направи малка пауза: искаше да бъде напълно точен. Дължеше го на Бонър.

— Че бригаден генерал на име Купър, в състояние на депресия и тревога, му е казал, че аз съм кандидатът на Пентагона, че ироничното положение, в което се намира майора, в крайна сметка…

Тривейн отново спря, смутен от собствените си думи.

— Военният съд на Бонър трябваше да бъде отменен чрез намеса на изпълнителната власт… Чрез моя намеса.

— Божичко! — простена почти нечуто Хил.

— И?

— Беше безсмислено. Погледнах на срещата си с Хамилтън и Грийн като победител, а на тяхното участие — като капитулация. Бях сигурен в две неща. Първо, че аз не бях техен кандидат; и второ, че те приеха моите условия. Те излизаха от играта… Сведенията на Бонър разбиха всичко, в което вярвах.

— Тогава извикахте Купър — каза президентът.

— Да. И научих, че не само съм бил кандидат на Пентагона — „Дженеси Индъстриз“, но че така е било замислено още от самото начало. Всички средства на армията щяха да бъдат използувани за осигуряването на моето избиране — военните информационни резерви, промишлени споразумения, дори въвеждане на вътрешно гласуване. „Дженеси“ имаше грижата за ръководенето и работата на избирателните комисии и за сградите, определени за гласуването. Те нямаше да загубят. Щяха да смажат мен. Ако спечелехте не дай боже, щяха да ме извадят от играта. Тогава, за да бъда независим, за да ги изоблича, би означавало да изоблича себе си.

— При това положение бихте се изложили на провал или — опазил ни Бог — бихте поставили на риск доверието във вашата администрация — довърши президентът.

— Поели са значителни рискове — каза Уилям Хил. — Не е в техния стил.

— Имат ли друг избор, Бил? Не могат да го купят или убедят. Ако нашият млад приятел им нанесеше удар, те щяха да изпълняват заповедите му. На пръв поглед разрешението е същото. Системна преработка, противопоставена на икономическия хаос. Аз бих се съгласил. Също и вие.

— Говорите така, сякаш знаете всичко за… тях.

— До голяма степен, но едва ли „всичко“. Сигурен съм, че има области, в които можете да ни осведомите. Ще оценим вашите пълни сведения. Класифицирани, разбира се.

— Класифицирани? Тези факти не могат да се квалифицират, мистър президент. Те трябва да станат обществено достояние.

— Не мислехте така преди двадесет и четири часа.

— Условията бяха други.

— Прочетох доклада. Той е напълно задоволителен.

— Не е задоволителен. Снощи работих пет часа с един човек — Годдард…

— „Дженеси“. Президент на отдела в Сан Франциско — тихо каза Уилям Хил в отговор на погледа на човека, седнал зад бюрото.

— Той напусна Сан Франциско с четири куфара, пълни с документи за задълженията на „Дженеси“, които са събирани с години. Голяма част от тях никога не е излизала на бял свят.

— Сигурен съм, че ще напишете това в сведенията. Докладът ще остане така, както сте го представили.

— Не, не може. Не мога да се съглася с това!

— Ще се съгласите! — президентът прекъсна Тривейн. — Ще се съгласите, защото такова е решението на този кабинет.

— Не можете да наложите това решение! Вие нямате контрол над мен.

— Не бъдете така уверен. Вие представихте официално вашия доклад на този кабинет. Документът носи подписа ви. Между другото притежаваме четири копия с неотворени печати. Да оспорвате, че този отделен доклад не е автентичен и че трябва да се анулира, защото с него е спекулирано заради политическите амбиции на председателя на подкомисията, ще доведе до най-сериозни последици. Ако ви позволя да го анулирате поради която и да е от изброените причини, означава да поставя моята администрация под съмнение. Противниците ни биха се заклели, че желаем промени. Не мога да допусна това. Този кабинет се занимава ежедневно с вътрешните и външните проблеми на страната. Няма да изложите на рискове работата ни в тези области, защото вашите амбиции са се осуетили. В този случай трябва да останем извън всякакво подозрение.

Гласът на Тривейн издаде изненадата му. Едва чуто, той каза:

— Точно това биха казали и те.

— Нямам никакви угризения на съвестта, че крада чужда стратегия, ако тя има достойнства.

— А ако кажа, че докладът не е автентичен и завършен?

— Изключим ли личното терзание и присмеха, на който обричате себе си и семейството си — тихо каза Уилям Хил, като гледаше Тривейн, — кой би ви повярвал?… Изгубихте възможността да ви се вярва, като изпратихте този доклад вчера. Сега искате да представите друг? Може би ще има трети, ако някоя политическа група ви препоръча за този пост. Може да има дори четвърти — съществуват други кабинети, други разговори. Кога ще спре гъвкавият председател? Още колко доклада има?

— Не ме интересува мнението на другите. Казах го още в началото и отново го казвам. Нямам какво да губя или печеля.

— Освен способността ви да работите за ползата на държавата — каза президентът. — Не можете да живеете без нея, мистър Тривейн. Никой с вашите способности не би могъл. А тя ще ви бъде отнета. Ще загубите общественото си положение. Никой вече няма да ви вярва. Мисля, че при това положение ще е трудно да просъществувате. Всички се нуждаем от нещо — никой не е напълно самозадоволен.

Андрю слушаше със затворени очи президента. Той разбра неоспоримата истина в думите на този човек.

— Бихте ли го направили? Ще го направите ли публично достояние в този вид?

— Точно това ще направя.

— Защо?

— Защото притежавам върховната власт. Много просто, „Дженеси Индъстриз“ ми е нужна.

— Не!… Не. Не можете да мислите така. Знаете какво означава това!

— Знам, че корпорацията изпълнява определена функция. Знам, че тя може да бъде контролирана. Това е всичко, което трябва да знам.

— Днес. Може би и утре. Не и след няколко години. На път е да се разруши.

— Не би могла.

— Нямате гаранции за това.

Внезапно президентът удари ръката си в облегалката на стола и стана.

— Никой не може да гарантира нищо. Съществува риск всеки път, когато вляза в този кабинет, опасности, когато изляза от него… Слушайте какво ще ви кажа, Тривейн. Твърдо вярвам във възможността на тази страна да служи на приличните интереси на нейните собствени хора и на човечеството. Но съм достатъчно практичен да разбера, че в служба на това приличие често трябва да се толерират не толкова прилични манипулации. Изненадан ли сте? Не би трябвало. Сигурно знаете, че не всяко оръжие може да се превърне в рало. Каин ще убива Авел, ненаситните хора ще тормозят земята, а на подтиснатите ще им омръзне да очакват удобството на живота след смъртта, който им е завещан. Те искат нещо тук долу. И дали ви се харесва или не, дали на мен ми се харесва или не, „Дженеси Индъстриз“ прави нещо точно затова! Моята преценка е, че няма никаква заплаха. Корпорацията може и ще бъде контролирана. Използувана, мистър Тривейн.

— Всяка промяна — каза Хил със съчувствие, виждайки шока на Тривейн, — е свързана с постоянното търсене на разрешения. Спомняте ли си, че ви го бях казал? Разрешението е търсенето. Това се отнася за такива единици като „Дженеси Индъстриз“. Президентът е прав.

— Не е прав — отговори Андрю тихо и болезнено, като гледаше стоящия зад бюрото мъж. — Това не е разрешение, това е предателство.

— Това е годна за прилагане стратегия — президентът седна, — във висша степен приложима за нашата система.

— Тогава системата е погрешна.

— Може би — каза президентът, като взе някакви книжа. — Нямам време да си позволя такива разсъждения.

— Не мислите ли, че би трябвало?

— Не — той отхвърли довода му, като повдигна поглед от един лист. — Трябва да обикалям страната.

— О, господи…

— Отправете моралните си обиди другаде, мистър Тривейн. Времето. С него трябва да се справя. Докладът ви остава.

Като че ли беше продължение на мисълта му, президентът откъсна листа и протегна дясната си ръка над бюрото, когато Андрю стана.

Тривейн я погледна непоклатимо, в очите му имаше сигурност.

Той не я прие.