Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (50)

49.

Бригаден генерал Лестър Купър седна пред бюрото на Андрю Тривейн. Той беше уморен с тази отпадналост на човек, който е стигнал предела на своите възможности.

— Всичко, което направих е в правото ми да изпълнявам компетенциите си, господин председател.

— Не е нужно да ме титулувате, генерале. Наричайте ме Анди или Андрю, или мистър Тривейн, ако искате. Уважавам ви изключително много. За мен ще бъде привилегия, ако сте по-малко официален.

— Много мило от ваша страна, но предпочитам официалностите. Вие явно ме обвинихте в неизпълнение на дълга, конспирация и пренебрегване на клетвата…

— По дяволите, не, генерале. Не съм използвал такива думи. Не бих ги използувал… Мисля, че сте вършили работата си в неизгодно положение. Имате враждебен електорат, който се скъпи за всеки долар в бюджета ви. Имате армия, която изисква внимание. И трябва да примирявате тези две крайности в условия, които са ми добре известни… Ловкост!… Моля ви само за компромис, който и аз бих направил. Това не е нарушение или конспирация, генерале. Това изисква проклетият здрав разум! Ако не го направите, ще нарушите грубо клетвата.

Подействува, помисли Тривейн с лошо предчувствие. Погледът на генерала изразяваше молба.

— Да… няма къде да се скрия, знаете. Знаете го много добре. Искам да кажа, в края на краищата точно вие…

— Защо аз?

— Ами, ако сте това, което казват, че сте…

— Какво е то?

— Разбирате… Не бихте били, където сте, ако не бяхте такъв. Всички го знаят… Искам да кажа, ще имате нашата пълна и всеотдайна подкрепа. Разбира се, трудно постижимо е, знаете…

— Подкрепа за какво?

— Моля ви, мистър Тривейн… Изпитвате ли ме? Необходимо ли е това?

— Може би е. Може би вие не сте достатъчно добър.

— Не е вярно! Не трябваше да го казвате! Направих всичко…

— За кого? За мен?

— Направих всичко, което ми бе заповядано. Войските са настанени.

— Къде?

— Навсякъде? Във всички пристанища, във всички бази, на всички летища. Пръснали сме по цялата земя!… Само да бъде подадено името!

— И какво е то?

— Вашето, за бога! Какво искате от мен?

— Кой ви даде тези заповеди?

— Какво искате да кажете?

— Кой ви даде заповед да използувате моето име?

Тривейн удари с плоското на ръката си бюрото. Звукът от срещането на плътта и твърдото дърво бе остър и неприятен.

— Аз… аз…

— Попитах кой?

— Мъжът от… мъжът от…

— Кой?

— Грийн.

— Кой Грийн?

— Вие знаете!… „Дженеси“. „Дженеси Индъстриз“. — Бригаден генерал Купър се отпусна на стола, дишайки учестено.

Но Тривейн не беше свършил. Той се надвеси над бюрото.

— Кога? Спазихте ли времето, генерале? Движихте ли се по програмата? Кога?

— О, Господи!… Какъв сте вие?

— Кога?

— Преди седмица, седем дни… Какъв сте вие?

— Най-добрият ви приятел! Човекът, който ви дава всичко, което поискате. Вярвате ли на това?

— Не знам на какво да вярвам… хората… вие, хората, ме изстисквате.

— Нищо подобно, генерале. Попитах ви спазвате ли определената програма.

— О, господи!

— Какви бяха другите програми, генерале? Участвувахте ли с някой друг в тях?

— Спрете! Спрете!

— Отговорете!

— Как мога да знам? Питайте тях!

— Кого?

— Не знам.

— Грийн?

— Да. Питайте него!

— Хамилтън?

— Да, разбира се.

— Какво могат да ми гарантират?

— Всичко. Вие го знаете!

— Кажете го, мръсен отходен канал!

— На можете да ми говорите така, нямате право!

— Кажете го.

— То е, което ви е необходимо. Съюзите. Ръководството… Всички психологически профили в цялата страна… Вкарали сме ги във военните компютри. Ще действуваме съгласувано.

— О, боже… президентът знае ли?

— Със сигурност не от нас.

— И никой не е отменил тези заповеди през последните пет дни?

— Разбира се.

Тривейн седна на стола, като понижи внезапно гласа си.

— Сигурен ли сте, генерале?

— Да.

Тривейн закри лицето си с ръце и въздъхна. Имаше чувството, че лети лудо по стръмно наклонен завой и се приземява неконтролируемо в бурните води долу.

Защо винаги трябваше да си представя води?

— Благодаря, генерал Купър — каза меко Тривейн. — Мисля, че свърших.

— Моля?

— Казах. Уважавам ви. Не знам дали щях да изпитвам това чувство към вас, ако не беше Пол Бонър. Чували ли сте за майор Бонър, генерале? Сигурен съм, че сме говорили. Ще ви дам един искрен съвет. Изчезвайте, Купър. Изчезвайте бързо оттук.

Бригаден генерал Лестър Купър погледна със зачервени очи цивилния, който беше закрил лицето си с ръце.

— Не разбирам.

— Научих, че скоро ще се пенсионирате… Мога ли най-почтително да ви помоля да си подадете оставката утре сутринта.

Купър отвори уста и млъкна. Андрю Тривейн свали ръце от лицето си и погледна в изморените очи на генерала. С последни сили офицерът се бе опитал да контролира Уест Пойнт, но без успех.

— Вие не… Вие нямате… Свободен ли съм?

— Да… Бог е свидетел, че заслужавате това.

— Надявам се. Благодаря, господин председател.

* * *

Сам Викарсън видя как генералът излиза от кабинета на Тривейн. Беше около шест и половина. Андрю бе определил срещата с Купър да започне след пет. Освен тях тримата в отдела на подкомисията нямаше никой и Сам можеше да отпраща всички закъснели посетители или служители, които се появяваха внезапно.

Бригадният генерал погледна Викарсън с невиждащи очи. Известно време остана неподвижен, като концентрираше погледа си върху младия адвокат. После направи нещо много странно според Сам. Изправи се и вдигна за поздрав дясната ръка до козирката. Стоя така, докато Сам Викарсън кимна мълчаливо с глава. Едва тогава генералът отпусна ръката си, обърна се и излезе.

Сам влезе бързо в кабинета на Тривейн. Председателят на подкомисията към Комисията за отбрана изглеждаше толкова уморен, колкото прославената легенда, стояла току-що срещу него. Андрю се беше отпуснал назад във въртящия стол. Бе подпрял лакътя на дясната си ръка на страничната облегалка и прикрепяше с палец брадичката си. Очите му бяха затворени.

— Трябва да е станало нещо — каза тихо Сам. За момент помислих, че трябва да викам бърза помощ. Да бяхте видели навън Купър. Изглеждаше, като че ли е пъхнал главата си в зареден резервоар.

— Не говори толкова самодоволно — отвърна Тривейн със затворени очи. — Няма за какво да се радваш. Мисля, че дължим много на Купър и на всички Купъровци. Искаме от тях да извършат невъзможното, без да ги подготвим. По дяволите, дори не ги предупреждаваме как да действуват спрямо политическите мисии, с които ги караме да се занимават. Накрая ги докарваме до абсурд, когато се опитат да се справят с тях. — Тривейн отвори очите си и погледна Сам. — Не мислиш ли, че е нечестно?

— Страхувам се, че не, сър. — Викарсън се опита да смекчи несъгласието си. — Хора от рода на Купър, заемащи такива високи постове, могат да намерят десетки импровизирани трибуни и доста свободно време в телевизията и радиото, за да се оплакват. Поне да го правят преди да поддържат „Дженеси Индъстриз“.

— Сам, Сам — обади се Тривейн отегчено. — Не можеш да ме накараш да кажа „да“, суетата ми пречи. Предполагам, че това е предимство за теб.

— Разбира се. Един ден може да ми се наложи да си търся работа.

— Съмнявам се. — Тривейн стана, разходи се пред бюрото и се облегна на ръба. — Разбираш ли какво направиха те, Сам? Построили са моята така наречена кандидатура по начин, по който победа означава аз да спечеля като техен кандидат. Купър е доказателството.

— Е, и какво? Не сте ги молили за това.

— Но бих приел. Съзнателно, мълчаливо се превърнах в неизменна част от корупцията, срещу която се борих… Да унищожа Луцифер означава да унищожа себе си.

— Какво?

— Нищо. Излишни думи, взети от Армбрастър… Разбираш ли сега? Цезаровата жена, Сам. Комплексът на Калпурния. Ако съм избран или компанията вече е тръгнала, не мога да се обърна срещу „Дженеси Индъстриз“, защото съм виновен толкова, колкото и те. Ако опитам преди изборите, загубата е сигурна, след тях — бих загубил общественото доверие. Те притежават улики, които ме погубват: поправения доклад. Смазаха ме. Изключителна стратегия… Благодарение на Пол Бонър и един объркан и пренатоварен бригаден генерал успях да разкрия намеренията им, преди да е станало твърде късно.

— Защо го правят? Защо са избрали вас?

— Поради най-простата от всички причини, Сам. Мотивът на двадесети век. Нямат избор. Никаква алтернатива… Стремях се с всички сили да разруша „Дженеси Индъстриз“. И можех да го направя.

Викарсън гледаше надолу.

— О, боже — каза меко той. — Не можах да разбера какво ще правите сега?

— Тривейн се отблъсна от ръба на бюрото.

— На първо място да се съсредоточа. Да изкореня „Дженеси“, коренче по коренче.

— Това проваля кандидатурата ви.

— Със сигурност.

— Съжалявам.

Анди се запъти към стола си и спря. Обърна се към Сам, но погледна зад него, към прозорците, откъдето се спускаше мрак, предвещаващ нощ над Вашингтон.

— Не е ли интересно? Аз също съжалявам. Истински съжалявам. Колко бързо се самоубеждаваме… И колко сме криворазбрани.

Продължи към стола и седна. Откъсна заглавната страница на един меморандум и извади своята писалка „Марк Крос“.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — каза Сам, като стана от дивана и отиде до бюрото. — Кабинетът на мистър Тривейн… Да, сър? О, разбирам. Момент, моля. — Викарсън натисна бутона за задържане на линията и погледна Тривейн. — Джеймс Годдард е… Той е във Вашингтон.