Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (5)

4.

Андрю Тривейн се качи на самолет 707 на летище „Джон Ф. Кенеди“, извършващ едночасов полет до Вашингтон.

Той откопча колана си, когато самолетът се издигна и предупредителните светлини изгаснаха. Беше три и петнадесет и щеше да закъснее за срещата си с помощника на президента, Робърт Уебстър. От офиса си в Данфорт щеше да се обади на Уебстър в Белия дом и да кажа, че е бил ангажиран и ако поради закъснението му Уебстър желае да промени мястото на срещата да остави бележка за него на летище Далас.

Взе коктейла водкатини, който една млада хубава стюардеса му поднесе и отпи голяма глътка. След като постави чашата на малката табличка пред себе си, Тривейн затегна колана и разтвори набързо купеното списание „Ню Йорк“ в скута си.

Изведнъж осъзна, че пътникът до него го гледа втренчено. Той също го изгледа и веднага разбра, че познава това лице. Мъжът беше огромен, с голяма глава и силно мургава кожа — повече по рождение, отколкото от слънцето. Той беше може би към петдесетте и носеше очила с твърди рогови рамки. Мъжът заговори пръв:

— Господин Тривейн, нали? — гласът беше мек, но дълбок, с леко стържеща нотка. Въпреки всичко това беше един приятен глас.

— Точно така. Зная, че сме се срещали, но простете, не мога да си спомня.

— Де Спаданте. Марио де Спаданте.

— Разбира се — каза Тривейн и паметта му моментално заработи. Марио де Спаданте. Той се опита да се върне в онези дни в Ню Хейвън преди 9 години. Тогава де Спаданте представяше една строителна фирма, ангажирана с изграждането на някакви сгради, които Тривейн и зет му финансираха. Тривейн беше отхвърлил предложението — строителите нямаха необходимия опит. Но Марио де Спаданте беше изминал дълъг път от онези дни преди 9 години. Така е, ако трябва да се вярва на вестници. Сега той минаваше за кръстник в подземния свят.

Марио Лопатата^[1] беше името, което често използваха — тъй като той бе погребал много врагове. Въпреки това, никога не беше осъждан.

— Мога да кажа, че трябва да са минали 9–10 години — каза де Спаданте като приятно се усмихваше. — Спомняте ли си? Отхвърлихте предложението ми за една строителна работа. И бяхте абсолютно прав, господин Тривейн. Нашата компания нямаше нужния опит. Да, вие бяхте прав.

— Прекрасно е че разбирате. Радвам се, че не се сърдите.

— Разбира се, че не. И никога не съм, ако говорим истината — де Спаданте премигна и тихо се засмя. — Това не беше моя компания. Тя принадлежеше на един братовчед… От него се възмущавам, не от вас. Той ме накара да върша неговата работа. Но всичко в този живот се връща. Аз изучих бизнеса, неговия бизнес, и то много по-добре от него. И сега това е моята компания… Аз май прекъснах четенето ви. Трябва да прегледам няколко договора — един куп от дълги параграфи с цифри отвъд всякаква математика, които винаги вземам в Ню Хейвън Хай. Ако се запъна на някоя дума, ще ви помоля да ми я преведете. Така ще се реванширате за това, че преди 10 години не приехте офертата ми. Е, как ви се струва? — широко се усмихна де Спаданте.

Тривейн се засмя като взе коктейла от миниатюрната поставка. Вдиган чашата към де Спаданте.

— Това е най-доброто, което мога да направя.

И той го направи. Петнадесет минути преди кацането в Далас, Марио де Спаданте го помоли да му разясни един сложен параграф. Той беше толкова объркан, че Тривейн го прочете няколко пъти, докато посъветва де Спаданте да го опрости и изясни, преди да го приеме.

Наистина не мога да открия повече смисъл в това. Те очакват от вас първо да си разберете големите параграфи преди да се захванете с по-малките.

— Точно така.

— Този предприемач иска работата да се извърши на етапи.

— Така че, аз ще му построя половин врата, или може би само касата на вратата, а той ще купи останалото от някой друг?

— Може би греша. По-добре си го изяснете.

— Може би няма да направя така при тази оферта. Това ще му струва двойно. Никой не иска да върши половината от работата на някой друг… Вие се реванширахте за историята отпреди десет години. Ще ви почерпя едно питие.

Де Спаданте взе листовете от Тривейн и повика стюардесата. Постави ги в един огромен плик и поръча питиета за Тривейн и за себе си.

Тривейн си запали цигара. Усети как самолетът постепенно се снижава. Де Спаданте гледаше през прозореца и Тривейн забеляза върху големия плик, който лежеше в скута на де Спаданте:

Министерство на отбраната

Инженерен корпус

Тривейн се усмихна сам на себе си. Нищо, че езикът беше толкова мъгляв. Инженерите на Пентагона бяха най-разгневените хора във Вашингтон, когато трябваше да се върши работа.

Той трябваше да узнае.

 

Съобщението на бюрото съдържаше името Робърт Уебстър и един телефонен номер във Вашингтон. Когато Тривейн се обади, той се учуди като разбра, че това беше частният номер на Уебстър в Белия дом. Беше малко след 4,30. Той би могъл да се обади и чрез телефонния номератор. По времето, когато Тривейн работеше в правителството, помощниците на президента никога не даваха своите частни телефонни номера.

— Не бях сигурен кога ще пристигнете. Подготовката може да бъде ужасна — обясни Уебстър.

Тривейн беше объркан. Фактически това беше нещо маловажно, но Тривейн се обезпокои. Телефонният номератор в Белия дом работеше непрекъснато.

Уебстър предложи да се срещнат следобед във фоайето на хотела, в който Тривейн беше отседнал.

— Това ще ни даде възможност да обсъдим някои неща преди утрешния ден.

— Президентът иска да поговори с тебе накратко в 10 или в 10,30 сутринта. Ще получа пълната му програма след час, час и нещо.

Тривейн излезе от телефонната кабина и се запъти към главния изход на аерогарата. Беше взел със себе си само една риза за преобличане, бельо и чорапи; сега трябваше да се увери в бързината на хотелската пералня и гладачница, ако щеше да ходи в Белия дом. Чудеше се защо президентът иска да го види. Това му се струваше малко прибързано. Възможно е президентът просто да иска да потвърди изявлението на Франклин Болдуин, че най-високопоставеният кабинет в страната стои зад тази новопредложена комисия.

Ако беше така, изглеждаше щедро и обещаващо.

— Хей, господин Тривейн! — беше Марио де Спаданте, който стоеше на ъгъла. — Мога ли да ви закарам до града?

— О, не искам да ви притеснявам. Ще хвана такси.

— Не ме притеснявате. Просто колата ми се намира ето там — де Спаданте посочи един дълъг тъмносин кадилак, паркиран няколко ярда вдясно.

— Благодаря. Оценявам жеста ви.

Шофьорът отвори задната врата и двамата се качиха вътре.

— Къде сте отседнали?

— В Хилтън.

— Чудесно, по-надолу по улицата. Аз съм в Шератон.

Тривейн видя, че кадилакът е снабден с телефон, миниатюрен бар, телевизор и стерео-касетофон в задната част. Марио де Спаданте наистина се беше замогнал.

— Имате страхотна кола.

— Натискаш копчетата и танцуващи момичета се появяват на таблото. Честно да ви кажа, струва ми се доста фрапантна за моя вкус. Наричам я моята кола, но тя всъщност не е. Принадлежи на един братовчед.

— Имате много братовчеди.

— Какво да се прави — голямо семейство. Аз съм само едно момче от Ню Хейвън, което се занимава със строителство и което е успяло в живота! — Де Спаданте се засмя със своя мек, заразителен смях.

— Семейство! Какво пишат за мен! Свети отче! Такива журналисти трябва да пишат сценарии за филми. Не казвам, че няма мафиоти. Те трябва да продават вестници.

— Да, със сигурност. Вие знаете, че аз имам по-малък брат, някъде на вашата възраст. Дори и той идва при мен и казва: „Какво е това, Марио? Вярно ли е?“ „Какво, какво?“, питам аз. — „Ти ме познаваш Ауджи. Познаваш ме от 42 години. Аз трябва да прекарвам 10 часа на ден ангажиран с намаляването на цените, борбата срещу комитети или да се бунтувам за да ми платят навреме?…“ Хъм! Ако аз бях такъв, какъвто те казват, щях да вдигна телефона и да ги изплаша до смърт. Вместо това аз отивам в банката, облечен с фрак върху дебелия си задник и преговарям.

— По този начин изглежда оцелявате.

Марио де Спаданте се засмя още веднъж и невинно, но конспиративно примигна, както и в самолета.

— Точно така, господин Тривейн. Аз оцелявам. Не е лесно, но успявам благодарение на Бога. Вашата фондация има ли бизнес във Вашингтон?

— Не. Тук съм по друг въпрос, просто имам среща с някои хора.

— Това е Вашингтон. Най-великото малко кътче за срещи в Западен Хампшир. И знаете ли какво? Винаги когато някой казва, че има среща с някои хора, това е знак да не питаш по-нататък с кого точно ще се среща.

Андрю Тривейн само се усмихна.

— Все още ли живеете в Кънектикът — попита де Спаданте.

— Да. Извън Гринуич.

— Прекрасна територия. Извършвам проучвателни работи там. Близо до пролива.

— Аз съм точно до пролива. Южният бряг.

— Може би някой ден ще се срещнем. Може би мога да ви продам едно крило от къщата.

— Може да опитате.

 

Тривейн премина през арката, влезе във фоайето и разгледа различните хора, седнали в меки, леки шезлонги и ниски канапета. Метр д’отелът, облечен в смокинг се приближи към него.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

— Да. Тук имам среща с господин Уебстър, не зная дали е направил резервация.

— О, да. Вие сте господин Тривейн.

— Точно така.

— Господин Уебстър се обади, че ще закъснее няколко минути. Ще ви заведа до масата.

— Благодаря.

Келнерът в смокинг заведе Тривейн до един отдалечен ъгъл на фоайето, който беше очебиен, поради липса на клиента. Уебстър беше поръчал такава маса, а неговото положение му я гарантираше. Тривейн си поръча питие и съзнанието му се зарея в онези дни, когато работеше в Министерството на външните работи.

Това бяха дни, изпълнени с промени, трепет, почти толкова вълнуващи, колкото и ранните години в бизнеса. Преди всичко защото хората вярваха, че той можеше да се прави с поставените му важни задачи. Работата му се състоеше в това да координира търговските решения с няколко източни сателитни държави — като гарантира бизнес-сектор на всяка при най-благоприятни условия, без да застрашава политическия баланс. Не беше трудно. Спомни си, че на първата конференция беше обезоръжил и двете страни, като предложи на Министерството на външните работи на САЩ и неговото комунистическо съответствие да свикат международна пресконференция, където в една стая категорично ще се отхвърля всичко, което иска другата страна, докато в другата бизнесмените ще стигат до споразумение.

Номерът предизвика желаният ефект, смехът беше искрен, а тонът — запазен за бъдещи срещи. Винаги когато преговорите се разгорещяваха, някои игриво изказваха мнение, че противникът им принадлежи към „другата стая“ — с пропагандистите.

Той беше харесвал своите вашингтонски дни. Съществуваше една удовлетвореност, че беше близо до коридорите на истинската власт, че в неговите преценки се вслушват и високопоставени мъже. И те бяха мъже на дълга, равнодушни към собствените си политически пристрастия.

— Господин Тривейн?

— Господин Уебстър? — Тривейн се изправи и се ръкува с помощника на президента. Уебстър беше на неговата възраст, може би година-две по-млад, един приятен човек.

— Ужасно съжалявам, че закъснях. Дискутираше се нещо допълнително за утрешната програма.

— Разбирам — Тривейн седна и Уебстър направи същото.

— Ще минете за напътствия в 11,50, а останалите ще разрешават проблемите целия следобед. — Той даде поръчката си и се облегна в стола, като доловимо въздъхна.

— Как ви се струва едно добро фермерско момче от Охайо като мен да върши такава работа?

— Бих казал, че това е голям скок.

— Да, беше. Жена ми продължава да твърди, че има човек на име Уебстър, който се лута по улиците и не знае къде се намира.

— Възможно е — отговори Тривейн, знаейки, че назначението на Уебстър не е по погрешка. Той беше един умен млад човек, който се издигна в Охайските политически кръгове, подпомаган от президентския екип. Франклин Болдуин беше казал на Тривейн, че Уебстър е човек, който трябва да се наблюдава.

— Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря. Мисля, че мина добре, много по-лесно, отколкото вашия следобед.

— Сигурен съм в това — сервитьорът се върна с напитката на Уебстър; двамата замълчаха, докато той си отиде.

— Говорили ли сте с някой друг освен с Болдуин?

— Не, не съм говорил. Франк ми предложи да не говоря.

— Хората от Данфорт имат ли някаква представа?

— Поне така говорят фактите. Дори Франк да не ме е прикрил, все още нищо не е ясно.

— Президентът е доволен. Той ще ви го каже сам.

— Все още има Сенатско събрание. Те може да имат други предложения.

— На каква основа? Вие сте най-доброто предложение. Единственото нещо, за което могат да ви попитат са вашите статии в съветски издания.

— Моите какво?

— Много ги харесаха в ТАСС.

— Не знаех това.

— Няма значение. Те харесват също Хенри Форд. А вие вършите работа за страната.

— Нямах намерение да се защитавам срещу нещо такова.

— Казах ви, че няма значение.

— Ще се надявам да няма… Както и да е, от моя гледна точка съществува още нещо. Трябва да бъда сигурен… добре, мисля, че ще ги призовете към разбиране. Трябва да бъдат наясно.

— Какво имате предвид.

— Главно две неща. Споменах ги на Болдуин. Сътрудничество и ненамеса. И двете са еднакво важни за мен. Не мога да свърша работата без тях. Дори не съм сигурен, че и с тях ще успея; но без тях е абсолютно невъзможно.

— Вие няма да имате никакви проблеми. Това е условие, с което всеки ще се съгласи.

— Лесно направеното, трудно се взима. Не забравяйте, че някога аз работих в този град.

— Не ви разбирам. Как някой може да се намеси?

— Нека да започнем с думата „класифициран“. След това скочете на „ограничен“. Заедно с тях може да открием и „тайна“, „извънредна тайна“, дори „приоритет“.

— О, по дяволите, вие сте чист от всичките тези неща.

— Искам да ги кажа и когато се изправя пред Сената. Настоявам за това.

— Тогава питайте. Ще получите отговор. Вашето досие е образец на почтеността.

Роберт Уебстър каза реда за срещата в Белия дом и Тривейн осъзна колко малко този ред се беше променил от последното му появяване. Времето на пристигане беше от половин час до 45 минути преди допускането до Овалния кабинет, трябваше да се използва специален вход. Тривейн не трябваше да носи метални предмети, по-големи от ключодържател; осъзна, че срещата беше ограничена до толкова малко минути, защото лесно можеше да мине набързо — ако президентът кажеше това, което искаше да каже или чуеше това, което искаше да чуе. Ако можеше да се спести време, трябваше да се спести.

Тривейн кимна в знак на разбиране и одобрение.

Тяхната работа почти свърши, Уебстър си поръча ново, последно питие.

— Обещах ви по телефона да ви дам няколко обяснения. Поласкан съм, че не ме притиснахте за тях.

— Те не бяха важни и отчитам, че президентът ще отговори на най-важния въпрос, който се върти в главата ми.

— Това, че… защо той иска да ви види утре ли?

— Да.

— Всичко това е свързано. Ето защо вие имате частния ми телефонен номер и ето защо вие и аз ще направим така, че да имате възможност да се свързвате с мен по всяко време на деня и нощта, независимо къде съм, тук или отвъд океана.

— Това необходимо ли е?

— Не съм сигурен. Но точно така го иска президентът. Няма да споря с него.

— Нито пък аз.

— Президентът естествено иска да предаде своята подкрепа за подкомисията и своите лични допълнителни клаузи за вас. Това е основното. Съществува и друг аспект. Ще ви го кажа с мои думи, не с неговите, ако допусна грешка това е моя грешка, не негова.

Тривейн внимателно наблюдаваше Уебстър.

— Но вие сте дискутирали това, което ще ми кажете, така че нюансите ще са маловажни.

— Естествено. Недейте да сте толкова загрижен, за ваше добро е. Президентът е преминал през политически войни, Тривейн. Той е една схватлива стара птица. Държавната машина — Камарата, Сената — той е бил там, където кипи действието и знае пред какво ще бъдете изправен. Има много приятели, но съм сигурен, че има и много неприятели — двете групи са на една везна. Разбира се, неговият кабинет го оттегля от тези битки сега, но също така му позволява известна волност, определени пристрастия. Той иска вие да знаете, че неговите хора са на ваше разположение.

— Оценявам това.

— Но има едно условие. Вие не трябва никога да се опитвате да се свържете с него сам. Аз съм вашият единствен контакт, вашия единствен мост към него.

— Никога не ми е хрумвало да се свързвам с него лично.

— И аз съм сигурен, че никога не ви е идвало на ума, че авторитетът на президентството стоеше зад гърба ви именно в момента, когато се нуждаехте от него.

— Не беше така. Аз съм акционер. Свикнал съм със структурата. Виждам какво имате предвид. Наистина го оценявам.

— Но никога не трябва да го споменавате, разбирате това — натъртено каза Уебстър. Не искаше да остави място за съмнение.

— Разбирам.

— Добре. Ако утре той постави това за разглеждане, просто му кажете, че сме обсъдили всичко. Дори ако не спомене нищо, вие може сам да му кажете, че сте в течение на неговото предложение и че сте му благодарен или както искате да му го кажете.

Уебстър допи питието си и се изправи.

— Пфу! Дори няма още 10,30. Ще си бъда вкъщи преди 11, жена ми няма да повярва. Ще се видим утре.

Уебстър се наведе, за да се ръкува с Тривейн.

— Чудесно. Лека нощ.

Тривейн гледаше как по-младият мъж усърдно си пробива път между фотьойлите и бързо стига до арката. Уебстър беше изпълнен със силата, от която се нуждаеше и която подхранваше с работата си. Синдромът на бодростта, помисли си Тривейн. Това беше неговият образ. Имаше подобни на него в изкуството, или в рекламите, но степента на неуспеха беше твърде широко обявявана в тези изяви — винаги съществуваше неприкрит страх. Но тук е Вашингтон. Ти си или вън, или вътре. Ако си вътре, си на върха. Ако си в Белия дом, стоиш на върха.

Доста отдавна Тривейн беше решил, че електродът имаше много сили за парите, които плаща. Има всичко за поддържане на синдрома. Той погледна часовника си; беше много рано, за да се опитва да заспи, но не му се и четеше. Щеше да се качи в стаята си и да се обади на Филис, а след това да разгледа вестниците. Може би даваха филм по телевизията.

Подписа чека и пое навън. Премина през арката и се обърна наляво към асансьорите. Когато мина покрай вестникарската будка, видя двама мъже, облечени в чисти изгладени ризи, които го наблюдаваха от щанда. Насочиха се към него, и когато той спря пред първия асансьор, те се приближиха.

Мъжът вдясно заговори, като се представи. Другият също показа документите си.

— Господин Тривейн.

— Да.

— Тайна служба към Белия дом — меко каза агентът. — Може ли да поговорим ето там, сър? — той посочи едно място далеч от асансьора.

— Разбира се.

Вторият мъж държеше напред личната си карта.

— Имате ли нещо против да се легитимирате, господин Тривейн. Ще изляза навън за минута.

Тривейн показа паспорта си. Той кимна. Агентът се обърна и тръгна.

— Какво е това?

— Искам да изчакам, докато се върне партньорът ми, сър. Той трябва да бъде сигурен, че всичко е наред. Искате ли цигара?

— Не, благодаря, но искам да знам за какво е всичко това.

— Президентът иска да ви види тази вечер.