Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (49)

48.

Тривейн слезе от таксито на миля от Потомак Тауърз. Време беше да повърви, помисли, анализира. Да се опита да открие логика в абсурда.

Мислите му бяха прекъснати от автомобилни клаксони, бибкащи сърдито срещу кафяв Седан, който изглежда, бе загубил посоката си. Дразнещата какафония прилягаше на собственото му чувство за безсилие.

Наистина ли бе толкова наивен, толкова невинен че го използуват изцяло?

Не беше ли спорът му с Ян Хамилтън и Алън Грийн едно снизхождение към него? Преструване.

Не, не беше. Не би могло да бъде.

Хамилтън и Грийн се страхуваха. Те се целеха в „Дженеси Индъстриз“, а „Дженеси“ управлява Пентагона.

А е равно на Б. Б е равно на С.

А е равно на С.

Ако той, като президент можеше да контролира Хамилтън и Грийн, подчинявайки ги на своята воля, логично бе, че тогава би контролирал Пентагона. Контролът щеше да се извърши чрез разкъсване на „Дженеси Индъстриз“, съсичайки монолита на отделни части.

Той бе изложил ясно своята главна цел.

А ако можеше да се вярва на Пол Бонър? И защо не? Той не би могъл да измисли сценария. Лестър Купър и обкръжението му хвърляха цялата тежест на Пентагона зад неговата предложена кандидатура.

Откакто мнението на военните оформи огромния производствен процес на „Дженеси Индъстриз“, участието им е било направлявано или поне одобрено от Ян Хамилтън и Алън Грийн.

А е равно на Б.

Тогава защо? Защо бригаден генерал Лестър Купър и легионът му от висши офицери ръководеха погубването на собствената си сила? Защо трябваше да бъдат командувани?

А е равно на С.

Едно нещо щеше да доведе края на Хамилтън и Грийн и те нямаха избор: някой трябваше да нареди на Пентагона да подкрепи кандидата, който ги погубваше.

Но очевидно те вършеха точно това.

Освен това те бяха получили заповед за подкрепа преди спора в Уолдорф.

Заповедта е действувала преди неговите заплахи към високопоставените личности в Уолдорф Тауърз.

Андрю разбра, че не е този, за когото се мислеше. Той не беше силната страна, човекът, какъвто добрите политици бяха направили. Не беше избраникът на изпитаните професионалисти, които гадаеха по обвитите с дим кристални топки и го оценяваха като подходящ.

Той беше кандидатът на „Дженеси Индъстриз“, лично избран от Ян Хамилтън и Арон Грийн. И всичките разговори за горчиво разочарование бяха само празни приказки.

Господи, каква ирония! Какво коварство!

И решението да бъде оттеглен. Това беше най-опасната част от играта.

Нямаше никакво значение кой ще ръководи президентския кабинет. Важно бе никой да не прави вълни пред послушния кораб „Дженеси“, така, че да може да плава спокойно по водите.

Той бе осигурил точно това.

Той им го бе доставил.

Започна бавно, като че ли се мъчеше да предаде точно думите, които трябваше да повтори.

— Шефът на Белия дом телефонира преди около четиридесет и пет минути. Нещо се случи сутринта. Не се е появило още в пресата, поне до преди половин час. То накара президента да вземе решение, което трябва да знаете… Той временно упражни изпълнителни правомощия и задържа копията от доклада на подкомисията.

— Какво?

— Спря всичките копия — за защитната комисия, за общия адвокатски кабинет и за кабинетите на председателите на Сената и Долната камара. Отделът за разпределяне на парите и Въоръжените служби. Говорил е с четиримата директори поотделно и те са приели обяснението му.

— Какво е то?

— Робърт Уебстър, помните ли го, в Белия дом…

— Помня.

— Намерен е мъртъв тази сутрин. По-точно убит е. Застрелян в стаята си в хотел Акрон. Една жена във фоайето даваше описание на двама мъже, които е видяла да бягат от стаята и някой в хотела се е сетил да се обади в Белия дом. Той беше вътре в нещата и имаше сила… Белият дом е там. Вестниците и телеграфите няма да разпространяват новината за няколко часа.

— Защо?

— Заради описанието на убийците. То съвпада с това на двама души, които са под наблюдението на Белия дом… Те държаха под наблюдение Уебстър. Видели са ги, докато го следяха.

— Не разбирам, Сам.

— Двамата са от организацията на Марио де Спаданте… Вече ви казах, че службите за сигурност на Белия дом работят по случая. Знаехте ли, че всеки разговор на всеки хиляди и шестстотин телефона, включително и кухненски, е записван автоматично на микролента и внасян в залата за съобщения, проверяван, изхвърлян или запазван на всеки шест месеца?

— Не ме учудва.

— Мисля, че би учудило Уебстър. Хиляда и шестстотин казват, че това е необичайно. Но е трябвало да го кажат на нас.

— Какво искаш да кажеш? Защо докладът е задържан?

— Боби Уебстър работеше с де Спаданте. Той бе платен информатор. Той премести хората в Дариън. В един разговор вие поискахте от Уебстър материал за де Спаданте.

— Да, когато бяхме в Сан Франциско. Уебстър никога не ми го даде.

— Като пренебрегва фактите, президентът мисли, че Уебстър е убит, защото хората на де Спаданте вярват, че той работи за вас и ви е дал информация, която е станала причина за смъртта му. Допускаше, че те са притиснали Боби в хотелската стая, накарали са го да каже какво има в доклада и когато той не е могъл или не го е направил, те са го застреляли.

— И ако докладът включва де Спаданте, неговите верни служители ще започнат да преследват мен?

— Да, сър. Президентът се тревожи, че може да станете мишена, ако някой детайли от доклада изтекат. Никой не искаше да ви безпокои, но в Арлингтън към вас бе прикрепена охрана. Или поне трябваше да бъде.

Тривейн се сети за автомобила зад таксито — кафявия Седан, който обърка движението. Челото му се сбърчи в недоумение. Той погледна Сам.

— Колко време ще продължи тази загриженост за мен?

— Очевидно докато хванат двамата убийци на Уебстър. Верните служители на де Спаданте.

Тривейн седна зад бюрото и бръкна в джоба си за цигара. Имаше чувството, че се накланя встрани по стръмен завой надолу, борейки се с кормило, което почти е излязло от негов контрол.

Беше ли възможно всичко това? Беше ли възможно в края на краищата да се окаже прав, след като отвори мрачните коридори на съзнанието си за слънчева светлина?

— Както би казал Пол Бонър — меко отвърна Тривейн. — Мръсотии!

— Защо? Грижите за вас ми се струват основателни, сър.

— Надявам се, че си прав. Моля се да си прав. Защото, ако грешиш, Сам, един мъртвец търси място в историята.

Викарсън разбра. Изражението на лицето му показваше, че това е най-сериозното нещо, което е разбрал в живота си.

— Искате да кажете, че президентът е… „Дженеси Индъстриз“?

— Свържи ме с генерал Купър.