Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (44)

43.

Пол Бонър стана при вида на бригадния генерал Лестър Купър, решил да го посети в малката стая в Арлингтън. Купър махна с ръка в знак на поздрав и покани майора отново да седне.

— Не мога да остана много дълго, майоре. Трябва да се върна бързо в Управлението по бюджета. Там винаги е доста напрегнато, винаги има криза.

— Спомням си, сър.

— Да… Да, седни! Аз предпочитам да постоя. Напоследък доста си почивах. През уикенда посетих къщата си в Рутланд. Зимата там е чудесна. Трябва да ми гостуваш някой път.

— С удоволствие бих го направил.

— Да… Да. Госпожа Купър би се радвала също.

Пол седна зад голото бюро, оставяйки единствения стол за генерала. Но Купър не пожела да седне. Той изглеждаше доста нервен, развълнуван и несигурен в себе си.

— Подозирам, че новините, които ми носите не са много добри, генерале.

— Съжалявам, майоре. — Купър погледна към Пол и смръщи вежди. — Ти си добър войник, и ние ще направим всичко, което е по силите ни за теб. Надяваме се, че обвинението в убийство ще бъде отхвърлено…

— Тогава за какво съжалявате? — усмихна се Бонър.

— Вестниците, особено този малък негодник Брус, вече не искат главата ти.

— Благодаря ви. Какво се е случило?

— Засега не зная, а никой не смее да попита. За съжаление няма никаква връзка.

— С какво?

Купър се доближи до малкия прозорец, който гледаше към двора.

— Ти ще бъдеш оправдан — ако въобще това се случи — от граждански съд с военен и цивилен адвокат… Но ти все още си обект на военно преследване. Бе взето решение да се разгледа делото веднага след завършването на гражданския процес.

— Какво? — Бонър се надигна бързо от стола си. Марлята около врата му се разпъна от гневното напрягане на мускулите. — На какво основание? Вие не можеше да ме съдите два пъти. Щом съм оправдан… оправдан съм!

— Оправдан си за убийство, но не и за грубо нарушение на служебните си задължения. За нарушаване на заповеди и създаване на опасни ситуации. — Купър продължаваше да гледа през прозореца. — Ти нямаше право да се намираш там, майоре. Твоите действия можеха да застрашат безопасността на Тривейн и на икономката. Ти въвлече армията в положения, поставящи под съмнение нейната репутация.

— Какви са тези шаблонни изрази?

— Това е самата истина, войнико! — Купър се обърна рязко. — По теб може да е стреляно и ти си се отбранявал. Искрено се надявам да докажем това!

— Те бяха с военна кола. Можем да го докажем.

— Там е въпросът! Не колата на Тривейн… По дяволите, Бонър, нима не виждаш? Съществуват толкова много съображения. Армията не може да те защищава повече.

Пол понижи гласа си, гледайки втренчено към бригадния генерал.

— Кой се занимава с тези скапани подробности, генерале? Вие ли? Не съм сигурен, че се справяте добре, сър.

— Не мога да твърдя, че всичко това е случайно. Според вас, може би е… Все пак, сигурно ще ви шокирам, ако ви кажа, че не бях длъжен да ви посещавам този следобед.

Бонър разбра същността на тези думи.

— Защо го направихте тогава?

— Защото вие сте изпатили много и заслужавате повече отколкото получавате. Какъвто и да е изходът, аз ще се погрижа да ме посетите в къщата ми в Рутланд, Върмонт.

Значи генералът се оттегля, мислеше си Пол. Командирът уреждаше последните си сделки.

— Което ще рече, че ще бъда измъкнат от цялата тази каша.

— Обещавам ви го. Имам нужните уверения.

— Но аз ще загубя униформата си.

— Да… Съжалявам. Положението е много особено… Всичко трябва да бъде като по кината, без отклонения. Не можем да си позволим да бъдем обвинявани, че прикриваме нещо.

— Много шаблонно говорите, генерале. Позволете да ви кажа, че не ви отива много.

— Знам, майоре. Опитах се да подобря стила си през последните седем осем години. Явно не съм успял. Дори съм станал по-лош.

— Армията иска да се избави от мен. Моето присъствие е нежелателно.

Бригадният генерал Купър се отпусна на стола, с изпънати крака, като че ли си почиваше след тежко сражение. В това положение много от военните заспиваха след изморителния ден, изпълнен с тренировки.

Извън полезрението на всички, майоре… Ако е възможно, дори и в чужбина. И това ви го препоръчвам най-искрено.

— Господи! Нима всичко това е било програмирано?

— Има само една възможност. Тя ми дойде на ум онзи ден около обед, когато се разхождах в снега край къщата. Не е смешно, а просто иронично.

— Каква е тя?

— Можеш да получиш оправдание от президента с обратна дата, както се нарича днес. Не е ли това иронично.

— Как е възможно това?

— Генерал Купър се надигна от стола и отново тръгна към прозореца.

 

Робърт Уебстър не се сбогува с никого по простата причина, че само президентът и управителят на Белия дом знаеха за неговото оттегляне.

Колкото по-рано, толкова по-добре.

Съобщението за пресата ще гласи, че Робърт Уебстър от Акрон, Охайо, специален помощник на президента от три години, напуска поста си по здравословни причини. Белият дом приема оставката му със съжаление, желаейки му скорошно оздравяване.

Срещата му с президента трая точно осем минути, и при напускането на Линкълновия кабинет той почувства един съсредоточен поглед.

Президентът едва ли бе повярвал на думите му. Всичко бе прозвучало твърде неправдоподобно.

— Може би ще се оттеглите временно, Боби — предположи президентът. — Защо не си вземете малък отпуск, да кажем от две седмици? Знам, че напрежението е голямо.

— Не, благодаря ви, сър — отговори той. — Моето решение е окончателно. С ваше позволение, ще се оттегля завинаги. Жена ми не е щастлива, аз също. Искаме да си имаме деца. Но не във Вашингтон… Мисля, че доста се отклоних, сър.

— Разбирам… Значи ти наистина искаш да се върнеш отново във вътрешността, да отглеждаш деца и се разхождаш спокойно по улиците. Така ли?

— Макар и да звучи банално, това е причината.

— Защо да е банално. Това е американската мечта и вие направихте много за нейната реализация. Няма причини да не се възползвате сам от нея.

— Много сте благороден, сър.

— Не, вие наистина се жертвахте. Сега трябва да сте на четиридесет…

— Четиридесет и една.

— И все още нямате деца…

— Не ни оставаше време за това.

— Да, разбира се, с вашата преданост. И чудесната ви жена.

Уебстър знаеше, че му се присмиваха. Не разбираше защо. Президентът не харесваше жена му.

— Тя винаги много ми е помагала. — Уебстър почувства, че дължи това на жена си, егоистка или не.

— Успех, Боби. С твоята находчивост, ти сигурно ще се справиш с всяка трудност.

— Работата тук ми отваря доста врати. Трябва да ви благодаря за това, господин президент.

— Това ме радва… И ми напомня, че вратата в това здание винаги се отваря за някои и затваря за други.

— Какво казахте, сър?

— Нищо. Няма значение… Сбогом, Боби.

Робърт Уебстър пренесе последните си вещи до колата, паркирана в западното крило. Последните думи на президента го бяха обезпокоили, но за щастие не бе необходимо да се спира по-подробно на тях. Никога повече няма да анализира и преанализира хилядите забележки, възникващи при сблъскването на офиса с някакъв проблем. Това бе повече от облекчение. Чувстваше истинска радост. Беше вън от всичко това.

Господи, какво великолепно усещане!

Спря колата си до портала и помаха за последен път на пазача. От утре пропускът му ставаше невалиден и достъпът до това място — затруднен. Той винаги се бе държал учтиво и весело с охраната на Белия дом.

При проверките често се стараеше да забави действията на охраната. Колко ли пъти се бе възползвал от тези допълнителни минути, през които ценната информация постъпваше по телетайпа — информация, която той ще използва, като едновременно с това бе в състояние да докаже, че нищо не е получил.

Телеграфистът.

Всичко леко променено в полза на Дженеси Индъстрис.

Никога повече. Телеграфистът бе извън играта.

Той ускори по Пенсилвания авеню, без да обръща внимание на сивия Понтиак, движещ се след него.

В колата шофьорът се обърна към своя спътник.

— Движи се прекалено бързо. Рискува да бъде глобен.

— Не го изпускай.

— Защо? Нали няма никакво значение?

— Защото Галабрето каза така! Всяка минута трябва да знаем къде се намира и с кого се среща.

— Но защо е необходимо всичко това? Доколкото знам, нашата задача е да го следим в Акрон, Охайо.

— Щом Уили Галабрето ни нарежда, трябва да изпълняваме. Работех за чичо преди време. Знаеш какво се случи с него, нали?

 

Посланикът Уилям Хил спря пред поставената в рамка карикатура върху стената на неговия кабинет. Тя изобразяваше дългокракия „Голям Били“, като кукловод, държащ конците на кукли, изобразяващи предишни президенти и държавни секретари. Кукловодът се усмихваше, доволен от изпълнителността на куклите, танцуващи под звуците на песен, чийто ноти бяха изписани над главата му.

— Знаехте ли, господин президент, че едва една година след появяването на тази гнусотия аз разбрах, че музиката е „Ринг-Араунд-Рози“?

Президентът се засмя от отсрещния ъгъл на стаята, настанен в тежкото кожено кресло, негово любимо място при посещенията му в кабинета на посланика.

— Твоят приятел певец не е бил много любезен с нас. Обидите и подигравките са доста явни. Доколкото си спомням, последният стих от тази песничка е „всички падат“.

— Това беше преди години. Вие дори не бяхте в Сената по това време. Той не би посмял да включи вас. — Хил се приближи до поставения срещу президента стол и седна. — Ако добре си спомням, именно тук седя Тривейн при последното си посещение.

— Сигурен ли сте, че това е столът? Аз не присъствах тогава.

— Спомням си. Като повечето хора, които бяха тогава с нас, той избягваше този стол. Може би се опасяваше от проява на прекалена самонадеяност.

— Навярно е преодолял стеснителността си… — Телефонът на масата на Хил иззвъня, прекъсвайки думите на президента.

— Много добре, господин Смит. Аз ще му кажа. Благодаря ви.

— Джак Смит ли беше? — попита президентът.

— Да. Робърт Уебстър и жена му са заминали за Кливлънд. Всичко е както трябва.

— Добре.

— Мога ли да ви попитам какво означава това?

— Разбира се. Нашите наблюдатели докладваха, че Боби е бил следен, след като напусна Белия дом преди два дена. Безпокоях се за него, а бях и любопитен.

— Явно и други са били.

— Вероятно по същата причина. Разузнаването идентифицира единия от хората като незначителен репортер „в сянка“, както ние казваме на такива хора в нашия жаргон… Той не е разбрал повече от нашите хора. Уебстър не се е срещал с никой, не е видял никой.

— Телефонът?

— Правил е резервация за полета и се е обаждал на брат си в Кливлънд, за да го откара с жена му до Акрон… И също едно обаждане до китайския ресторант.

— Тези китайци. — Хил се усмихна развеселен, връщайки се към стола си. — Знае ли нещо той за положението на Тривейн?

— Не ми е известно. Единственото, което знам, е че бяга. Каза ми, че твърде много се е отклонил от нормалния начин на живот и това му тежало.

— Не вярвам в това — Хил наклони кльощавото си тяло напред. — Какво ще стане с Тривейн? Искате ли да го извикам за разговор.

— О, Били! Ти и твоите проклети кукли. Дойдох, за да си поговорим приятелски и да пийнем, а не за бизнес.

— Мисля, че тази работа е крайно важна, господин президент. Дори жизнено важна. Да го извикам ли?

Все още не е дошъл този момент. Първо искам да видя докъде ще стигне в треската си за власт.