Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (35)

34.

Тривейн седеше на леглото в хотела си, опитвайки се да държи очите си отворени, съсредоточен върху напечатаните страници. Той знаеше, че губи борбата. Взе телефона и поръча разговор за 7 часа сутринта.

Бе напуснал Арон Грийн след един часа, много по-рано отколкото очакваше. Грийн го бе поканил за обяд, но Анди отказа, извинявайки се с неотложните си бизнес дела. Истината бе, че той не можеше да издържа повече в къщата на Грийн. Нямаше какво повече да казва на стария евреин, разрушил всички представени от него аргументи. Какви думи могат да противостоят на гледката в парка на Грийн, или пък на спомена от преди 40 години за ръждивата решетка в Аушвиц?

Арон Грийн не бе изключение. Той напълно осъзнаваше своите действия и вярваше във всички либерални реформи. Състрадателен и щедър човек, той отделяше големи суми за облекчаване на страданията на бедните. Той би изразходвал и последния си долар, за да е сигурен, че втората му родина ще поддържа климата, отговарящ на неговата философия. Тази нация трябва да е най-силна на земята.

Грийн обаче бе сляп за факта, че колкото е повече абсолютната сила на защитниците, толкова по-голяма е възможността да бъдат узурпирани правата на защищаваните.

Но Тривейн не можеше да каже нищо друго, което да промени мисленето на този човек.

Когато самолетът кацна на летището в Чикаго, Тривейн незабавно се обади на Сам Викарсън в Солт Лейк Сити. Викарсън му каза, че досието на Ян Хамилтън е готово и го очаква в хотела. Биографията на Ян Хамилтън беше впечатляваща. Допълнителна информация получиха от сина на Хамилтън, чиято професия се различаваше от семейните традиции. Той бе станал изпълнител на песни. Синът считаше, че баща му върши работата си повече с интелигентност, отколкото с въображение, убеден в своята мисия да показва правилния път на непросветените.

Хамилтън принадлежеше към много стар и богат нюйоркски род, произхождащ от Айршир, Шотландия, където Хамилтънови са били земевладелци. След обучението си в престижните училища Ректъри и Гротън, той бе учил право в Харвардския университет. Едногодишната следдипломна специализация в Кеймбридж му позволила да прекара войната в Лондон, служейки като офицер във флота, и член на генералния щаб на Айзенхауер. Жени се за англичанка от подходяща социална среда и единственият им син се ражда във флотската болница в Шъри.

След войната, добрите препоръки и интелигентността на Ян Хамилтън му обезпечават серия от завидни позиции, и партньорство с една от най-престижните нюйоркски фирми. Хамилтън става специалист по общо право и разпределяне на капитали в общинския сектор. Контактите, създадени по време на войната, и преди всичко тези с администрацията на Айзенхауер, често го водят във Вашингтон, така че неговата фирма скоро открива там свой офис. Сменяйки различни постове, Ян Хамилтън все повече се утвърждава от вашингтонската сцена. Макар и републиканец, той не е доктринер и развива плодотворни контакти с демократите и Сената. Джон Кенеди му предлага посолството в Лондон, на което Хамилтън отказва с благодарност. Той продължава своя напредък в областта на правото, достигайки до поста съветник на президента.

И изведнъж, преди две години, Хамилтън прави нещо неочаквано. Той подава оставка от фирмата си и заявява на приятели, че се кани да си вземе „голяма и заслужена почивка“. Тогава се чуват шеги относно намеренията му да печели, ставайки мениджър на своя свирещ и пеещ син и по-приятни предположения относно здравето му. Хамилтън приемаше всичко това благосклонно.

И тогава той напусна Вашингтон с жена си, предприемайки околосветско пътешествие.

Само преди шест месеца Ян Хамилтън отново направи нещо неочаквано, без да вдига особен шум. Той се присъедини към старата чикагска фирма на Брандън и Смит, прекъсвайки връзките си с Вашингтон и Ню Йорк. Явно Хамилтън бе решил да води по-спокоен живот и бе приет в обществото на богатите в Евънстън, на брега на езерото Мичиган.

По този начин Хамилтън се бе поставил в услуга на Дженеси Индъстриз, оказвайки й правни услуги. Дженеси имаше подкрепата на най-мощните финансови институции на двата бряга: Грийн в Ню Йорк и сенатора Армбрастър в Калифорния. И бе логично да установи влияние и в Средна Америка.

С помощта на Ян Хамилтън влиянието се разпространяваше в областта на изпълнителната власт и правителството. Хамилтън имаше голямо влияние върху президента.

На сутринта Тривейн се канеше да пътува до Евънстън, за да изненада Ян Хамилтън през християнската събота, като изненада Арон Грийн през еврейската събота в Сейл Харбър.

* * *

Робърт Уебстър целуна жена си за лека нощ и бе подразнен от телефонното позвъняване. Когато живееха в Акрон, Охайо, никога не ги безпокояха през нощта с телефонни обаждания, настояване той да излезе веднага. Разбира се, тогава те не можеха да си позволят да живеят в такъв дом. И едва ли бяха много хората в Акрон, получаващи обаждания от белия дом.

Уебстър изкара колата си от гаража и я подкара по улицата. Според съобщението, той трябваше да бъде в отсечката между Небраска и 21 улица след десет минути.

Забеляза кола, бял шевролет, и ръка, която се подаваше от прозореца. Натисна два пъти клаксона. Белият шевролет отговори с един дълъг звук.

Уебстър продължи по Небраска авеню и в това време шевролетът излезе от паркинга и го последва.

Двете коли стигнаха до голям паркинг близо до амфитеатъра спряха една до друга.

Робърт Уебстър слезе и заобиколи, за да посрещне човека от другата кола.

— Господи! Надявам се, че си струва труда! Имах нужда от сън!

— Струва си — каза човекът, застанал в сянката. — Оправи се с Бонър. Всички са покрити.

— Кой го казва?

— Уили Галабрето. Спешно е. Трябва да го отстраниш.

— Какво става с де Спаданте?

— Той ще бъде ликвидиран щом стигне в Ню Хейвън.

Робърт Уебстър въздъхна и се усмихна.

— Струва си — каза той, обръщайки се и поемайки отново към колата си.

 

Железният надпис с жълти букви показваше: Лейксайт.

Тривейн зави по алеята и подкара към главната къща. Това бе една голяма бяла постройка, която изглеждаше като пренесена от плантациите в Каролина. Имаше високи дървета навсякъде. Отвъд къщата и дърветата се виждаха замръзналите води на езерото Мичиган.

Като караше колата си към мястото за паркиране пред гаража, Тривейн видя мъж, облечен във водонепроницаем плащ, с кожена шапка и придружаван от голямо куче. Шумът от автомобила го накара да се обърне и предизвика лаенето на кучето.

Андрю позна Ян Хамилтън веднага. Висок, строен, елегантен дори и в тези груби дрехи. Този човек имаше силно излъчване, напомнящо на Тривейн за Уолтър Медисън, също специалист по право, но Медисън беше по-уязвим.

— Да, с какво мога да ви бъда полезен — каза Ян Хамилтън, държейки кучето за нашийника.

Тривейн свали стъклото си.

— Господин Хамилтън?

— Велики Боже! Вие сте Тривейн, Андрю Тривейн. Какво ви води насам? — Хамилтън изглеждаше доста объркан.

И той е предупреден, помисли си Тривейн. Още един играч е получил съобщение за неговото идване.

— Бях на гости у приятели наблизо…

Тривейн повтори варианта, който му бе послужил за оправдание и друг път. Хамилтън добродушно се престори че го приема без ентусиазъм, и след това въведе Тривейн в къщата си. В камината гореше огън, а неделните вестници бяха хвърлени на дивана и на пода около позлатения, покрит с кадифе люлеещ се стол. На масата срещу прозореца, гледащ към езерото, бе поставен сребърен сервиз за кафе и остатъци от закуска.

— Жена ми ей сега ще слезе — каза Хамилтън, показвайки стола на Тривейн. — Ние сме заедно вече двайсет години. Всяка неделя тя чете и закусва в леглото, докато аз извеждам моите кучета, или куче — както е случаят сега. Ние и двамата посещаваме тези дни на уединение… Може би ви звучи малко старомодно — Хамилтън свали шлифера и шапката си и взе палтото на Тривейн.

— Съвсем не — отговори Анди. — Звучи твърде цивилизовано.

Хамилтън се върна, след като закачи дрехите и погледна Тривейн.

— Да. Цивилизовано е… Всъщност аз съм този, който се старае да промени еднообразието. По този начин не отговарям на телефонни обаждания и не приемам нежелани посетители.

— Това забележка ли е?

— Съжалявам. — Хамилтън се приближи до масата. — Аз съм ненужно груб и се извинявам за това. Животът ми през тези дни и по-малко напрегнат, отколкото през последните десетилетия. Нямам право да се оплаквам. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Десетилетия… — Хамилтън се подсмихваше, наливайки си кафето. — Изразявам се като стар човек, какъвто всъщност не съм. Скоро ще навърша петдесет и осем. Повечето мъже на моята възраст имат доста проблеми… Например Уолтър Медисън. Вие сте негов клиент, нали?

— Да.

— Предайте му моите почитания. Аз винаги съм го харесвал. Много е гъвкав, но има строги принципи. Вие имате прекрасен адвокат, господин Тривейн. — Хамилтън се приближи до дивана срещу Тривейн и седна, като постави чашката и чинийката върху масивната дъбова маса.

— Да, знам. Той ми е говорил за вас. Смята ви за блестящ човек.

— В сравнение с какво?… Думата блестящ е многозначна и прекалено често се използва в днешно време. Блестящо може да бъде изказване, блестящ е танцьор, книга, прическа, растение, машина… Спомням си дори, че миналото лято един съсед нарече конския тор блестящ.

— Сигурен съм, че Уолтър е по-прецизен.

— Разбира се. И прекалено ласкателен… Да не говорим повече за мен, тъй като в момента не върша кой знае какво. Виж, моят син е доста известен, нали така?

— Изключително. Имаше добра статия за него в „Лайф“ предния месец.

— Всичко беше прекалено натруфено. — Хамилтън се смееше, сипвайки си кафе. — Тази история бе замислена като доста унищожаваща и злепоставяща репутацията на моя син. Те го изкараха едва ли не съблазнител на всички женски същества.

— Той притежава забележителен талант.

— Харесва ми това, което прави той… Но все пак се надявам, че не сте се отбили, за да си говорим само за успехите на моето семейство, господин Тривейн.

Андрю бе поразен от внезапната промяна на темата. После разбра. Хамилтън бе провел този малък разговор, за да въведе ред в мислите си и да се подготви за отбрана. Той се отпусна на дивана с израза на изключително ерудиран събеседник.

— Успехите на Хамилтън. — Тривейн замълча, като че ли тези думи бяха заглавие на нещо. — Добре казано, наистина. Отбих се, защото смятам за необходимо да поговорим за вашите постижения, свързани с Дженеси Индъстриз.

— В какво виждате тази необходимост?

— Като председател на подкомисията за разпределяне на средствата за отбрана.

— Това е една… комисия, ако аз не се лъжа, макар че все още знам твърде малко за нея…

— Ние имаме правомощията на следователи.

— Които биха могли да бъдат приложени спрямо мен.

— Поне за сега няма изгледи да употребим срещу вас тези правомощия.

Хамилтън не обърна особено внимание на тези думи.

— Дженеси Индъстриз е наш клиент. Значителен и уважаван клиент. Аз за нищо на света не бих нарушил утвърдените връзки между адвоката и клиента. Вашата визита може да се окаже безполезна, господин Тривейн.

— Господин Хамилтън, моят интерес към вашите връзки с Дженеси Индъстриз предхожда отношенията ви клиент-партньор с около две години. Подкомисията се опитва да състави нещо като… финансов отчет. Как сме стигнали дотук? Просто преглеждайки някои документи на Пентагона.

— Преди две години аз нямах нищо общо с Дженеси Индъстриз. Не е имало никакво сътрудничество.

— Може би не пряко. Но съществуват някои сведения…

— Нито пряко, нито косвено, господин Тривейн — прекъсна го Хамилтън.

— Вие сте били член на президентската комисия по вноса на стомана.

— Да, аз заемах този пост.

— Месец или два преди издаденото от вас постановление за квотите по стоманата, Дженеси Индъстриз е внесла големи количества от Тамишито, Япония, печелейки много от тази сделка. Няколко месеца по-късно, Дженеси пуска в обръщение облигации поверявайки на Брандън и Смит правната страна на въпроса. След още три месеца вие ставате партньор с Брандън и Смит… Нещата се проясняват бързо.

Ян Хамилтън седна рязко на кушетката, очите му хвърляха гневни пламъци.

— Това е най-грубото изопачаване на факти, което срещам за тридесет и петгодишната си практика. Напълно безпочвено и лишено от всякакъв здрав разум. И вие го знаете, сър.

— Аз нищо не знам. Нито пък някой от членовете на подкомисията.

Хамилтън не помръдваше, но Тривейн забеляза нервното потрепване на устните му, особено при споменаването на думите „някои членове на подкомисията“.

Хитростта имаше ефект. Хамилтън се страхуваше от публичност.

— За да просветя вас и вашите зле информирани съдружници, ще ви кажа, че всеки глупак, замесен в аферата със стоманата, знаеше за предстоящите квоти в тази област. Японски, чехословашки… да, и даже китайски стоманолеярни бяха затрупани с американски поръчки, чрез Канада. Те дори не успяваха да изпълнят всички поръчки. По правилата на производството, единственият купувач е за предпочитане пред многото. Дженеси Индъстриз очевидно е имала нужните средства в по-голяма степен от съперниците си и следователно стана главният купувач от Тамишито…

— Сигурен съм, че това е логично за хора от вашата сфера, но не зная как ще се отнесат към това данъкоплатците, на чийто гръб се стоварва всичко.

— Прекалено усложнявате нещата, господин Тривейн. И вие си давате сметка за това. Това са фалшиви аргументи. Американецът е най-щастливият данъкоплатец на земята. Той притежава най-добрите умове и най-преданите служители, грижещи се за благополучието му.

— Съгласен съм с вас — каза Тривейн. — Все пак предпочитам термина „работещи за“, вместо „грижещи се“. На тях им се плаща за всичко.

— Тези две определения са взаимно заменяеми според мен.

— Надявам се… Вие сте се присъединили към Брандон и Смит в много подходящ момент.

— Мисля, че вече прекалявате! Ако предполагате някакви взаимни услуги, сигурно сте готов да докажете това обвинение. Моята почтеност е добре известна, Тривейн. На ваше място не бих предприемал подобни действия.

— Знам всичко за вашата репутация. И за голямото уважение, на което се радвате… Ето защо дойдох да ви предупредя, да ви дам време, за да обмислите отговорите си.

— Дошъл сте да ме предупредите? — Хамилтън неволно се наклони напред. Беше изумен.

— Да. Въпросът за коректността на вашите сделки е повдигнат. Скоро те ще искат отговор от вас.

— Кой ще иска отговор? — Адвокатът не вярваше на ушите си.

— Подкомисията. На откритата си сесия.

— На открита… — Лицето на Хамилтън изразяваше пълно объркване. — Даваш ли си сметка какво говориш?

— Боя се, че да.

— Нямаш право да говориш от името на каквато и да е комисия. На открита сесия.

— Това са нашите методи.

— Вашите методи? Вие съвсем сте обезумели. Нашите закони защитават основните права на гражданите. Вие не можете безнаказано да опровергаете добродетелите на хора, които смятате податливи на заплахи.

— Не се вълнувайте толкова. В края на краищата това не е истински процес…

— Знаете много добре какво имам предвид.

— Означава ли това, че няма да приемете нашата покана?

Хамилтън внезапно се намръщи, гледайки втренчено към Тривейн. Той осъзна подготвяната клопка, в която не искаше да се хване.

— Аз ще ви предоставя нужната информация за моите професионални контакти с фирата на Брандън и Смит. Тя ще отговори на всичките ви въпроси, оневинявайки името ми пред вашата подкомисия.

— Но как?

Хамилтън не обичаше да го притискат. Той знаеше за опасностите, произтичащи от прекалената информираност на противника. Въпреки това не се сдържа да каже:

— Ще ви предоставя всички документи, показващи, че аз по никакъв начин не участвам в печалбите от емисията облигации. Това бе работа, получена преди моето споразумение за партньорство.

— Някои биха казали, че такива документи лесно се пишат и още по-лесно се подправят по-късно.

— Това не важи за отчетите на кампанията и за парите, разпределени по сключените договори. Нито едно партньорство не се сключва без пълни отчети на страните.

— Разбирам. — Тривейн се усмихна и в гласа му се долови шеговита нотка. — Тогава, за вас не би представлявало никаква трудност да ми представите тези документи, отхвърляйки всички обвинения… в рамките на около две минути.

— Аз казах, че ще предоставя документите на вас. Това не означава разпит, нали?

— Вие ме ласкаете, господин Хамилтън. Отреждате ми роля на следовател.

— Предполагам вие диктувате правилата във вашата подкомисия. Освен ако представяте нещата лъжливо.

— Ако е така, то не е умишлено. Тези документи-отчети, сметки и каквото и да е друго, не ме впечатляват особено. Страхувам се, че ще трябва да настоявам за идването ви при нас.

Хамилтън приложи големи усилия, за да овладее гнева си.

— Господин Тривейн, аз прекарах почти две десетилетия във Вашингтон. Напуснах доброволно, по необходимост, а не поради изчерпан интерес. Все още имам твърде солидни връзки там.

— Това заплаха ли е?

— Само ви просвещавам. Имам лични причини, за да не съм член на никаква подкомисия. Разбирам, че вие те избрал друг път. Вашата репутация е също много висока. Но аз все пак настоявам за дискретност.

— Не ви разбирам добре.

Хамилтън отново седна на дивана.

— Дали ще премете личните ми оправдания, или ще настоявате за отговори пред вашата подкомисия, аз ще използвам цялото си влияние — включително и това на Департамента на правосъдието, за да ви заклеймя заслужено. Вие сте маниак, изграждащ собствената си репутация, оклеветявайки почтени хора като мен. Ако не се лъжа, вече сте бил предупреден веднъж. Старият джентълмен загина при автомобилна злополука във Феърфакс, Вирджиния… От това могат да последват доста въпроси, много от които неприятни.

Сега Тривейн се наклони напред на стола си. Това звучеше невероятно — страхът, гневът и паниката на Ян Хамилтън бяха го накарали да направи подобна връзка. Това бе смехотворно и наивно от негова страна. Като погледна към Хамилтън, Андрю размисли върху реакцията на другите. Те никога не му вярваха, когато той повтаряше непрекъснато, че няма какво да губи. Или да печели.

— Господин Хамилтън, мисля, че е крайно време да спрем да се заплашваме взаимно. Главно заради вас… Кажете ми, включва ли вашето влияние Мичел Армбрастър, Сенатор на Дженеси от Калифорния? Или Джошуа Студебейкър, съдия в Сиатъл, също от Дженеси? Лидерът на профсъюзите — Маноло — и още дузина като него — осъществяващи правни контракти из цялата страна? А ученият Джеймисън — вероятно стотици като него, или хиляди — наети и използвани за поддържането на непоколебимата вяра в лабораториите на Дженеси? Или пък Арон Грийн? Какво би казал човек за него. Вие сте го убедили, че „никога отново“ означава създаване на такъв климат на военно влияние, който е отправил детето и жена му в пещите на Аушвиц. Какво ще кажете за това, адвокате? Искате ли да се уплаша от тези хора? ще ви кажа честно, страхувам се до смърт именно сега.

Ян Хамилтън изглеждаше, като че ли току-що бе станал свидетел на ужасно убийство. Той остана безмълвен няколко секунди, и Тривейн не искаше да нарушава това мълчание. Накрая адвокатът проговори едва чуто.

— Какво сте направили?

Тривейн си спомни думите на Грийн. „Подготвих се за всичко, четейки книги. Но сега ми се струва, че всичко започва отначало. Има един изключителен човек, сенатор от Мериленд. Той си върши добре работата. Другият, сенатор от Върмонт, също не е лош. Аз подозирам и по-малко уважавани хора като Марио де Спаданте и организацията му — експерти по оръжието и убийствата. Те също добре си вършат работата. Ти трябва да ми помогнеш, защото си най-близо до властта, нали.“

— Вие просто не знаете какво говорите. — Гласът на Хамилтън бе тих, почти шепнещ.

— Напротив, много добре знам. Ето защо се опитвам да ви спася. Вие сте последен в списъка ми. Защото ние си приличаме, господин Хамилтън. Всеки друг има основание или нужда. Нещо, което иска или от което се нуждае в сферата на парите. Или пък се стреми към някакво възмездие или отмъщение. Ние двамата сме по-различни. Ако вие сте обладан от някакъв комплекс, ще ви е нужно дяволски много време, за да се справите с него, макар и „полуоттеглен“ от обществото, извън Вашингтон… Или ще отговорите на моите въпроси, или ще се видя принуден да ви изправя пред тази подкомисия, без да се съобразявам с положението и връзките ви.

— Спрете! — Хамилтън подскочи от кушетката и застана твърдо пред Тривейн. — Спрете!… Ще причините огромна вреда на страната, господин Тривейн. Нямате представа колко опасна може да бъде вашата намеса.

Адвокатът се отправи с бавни стъпки към вътрешния прозорец. За Тривейн беше очевидно, че той почти се бе решил да говори открито.

— Как така? Аз никога не съм действал неразумно.

Хамилтън погледна през прозореца.

— Надявам се да е така. През живота си съм виждал много предани мъже, борещи се с бюрокрацията, изцяло присвоила си правото да взема решения. Тези хора често са ругани, подтискани и дори напълно дискредитирани, само защото са се опитвали да поемат инициативата за вземане на решения в свои ръце. Най-трагичното е, че аз стоях със скръстени ръце когато страната бе почти доведена до катастрофа поради страхливостта и нерешителността, бягството от отговорност. — Хамилтън се обърна и погледна Тривейн в очите. — Нашето правителство е достигнало до състояние на пълна неуправляемост и това важи за всяка област от живота. Ние сме заприличали на смешен, непохватен и губещ равновесие гигант. В процеса на демократизация ние понижаваме стандарта си на живот непрекъснато. Ние установихме и продължаваме да се борим за… посредствеността.

— Това е твърде мрачна картина, господин Хамилтън. Не съм сигурен, че отговаря на действителността, поне до степента, която вие описвате.

— Разбира се, че отговаря и вие добре знаете това.

— Ще ви помоля да не повтаряте това „Вие знаете“. Аз нищо не знам.

— Тогава сте загубили способността си да наблюдавате. Да вземем последните две десетилетия. Изключвайки външно-политическите проблеми като Югоизточна Азия, Корея, Близкият Изток, Берлинската стена, НАТО — всеки от които би могъл да бъде решен с голяма мъдрост от един необременен лидер — да видим страната си. Неконтролируема и ненадеждна икономика, ужасна рецесия, инфлация и масова безработица. Пренаселеността в градовете заплашва да доведе до масово насилие и дори революция. Корупцията се шири, обхващайки почти всички области на живота. Стачките стават все по-често явление, парализирайки често седмици наред обществените служби. Армията е в упадък, националната сигурност е застрашена. Според вас, това нормално общество ли е, господин Тривейн?

— Вашата преценка е прекалено скептична. Явно, имаме различни гледни точки. Действителността понякога е ужасна, дори трагична, но здравите сили в обществото…

— Нонсенс…^[1] Кажете ми, ако започнете бизнес и постигнете успех… възможно ли е това при положение, че решават вашите чиновници?

— Ние сме специалисти и сме длъжни да решаваме.

— Тогава, ще отречете ли фактите? Чиновниците вземат решения с национално и международно значение.

— Чиновниците избират специалисти. Изборната урна…

— Изборната урна е отговор на молитвите на неспособните.

Тривейн вдигна очи към елегантния адвокат като че ли искаше да го окуражи.

— Каквито и да са вашите мотиви, подкомисията трябва да е сигурна в законността на сделките ви. Ние не сме инквизитори, а разумни хора.

— Няма нищо незаконно, господин Тривейн. — Хамилтън продължи по-спокойно. — Ние сме неполитическа група от хора, опитващи се да помогнат. Без каквато и да е мисъл за облагодетелстване.

— Каква е ролята на Дженеси Индъстриз? Искам да знам това.

— Просто един инструмент. За съжаление все още несъвършен…

Последвалият разказ истински изплаши Тривейн. Въпреки липсата на подробности, структурата, описана от Хамилтън представляваше правителство с огромни възможности, превъзхождащи тези на собствената му нация.

Дженеси Индъстриз бе много повече от „инструмент“. Тя беше, или щеше да стане — съвет на елита. Чрез големите си богатства привилегированите да служат на тази политика ще могат да се намесват в държавните проблеми, преди тези проблеми да прераснат в истински хаос. Дженеси вече бе показала своите възможности, оправдавайки проектите на своите архитекти. Някои райони с безработица бяха изтеглени от затрудненията благодарение на Дженеси, споровете с профсъюзите разумно се решаваха, компании бяха спасявани от банкрут. Това са главно икономически проблеми, но се решаваха и други. В областта на науката, лабораториите на Дженеси работеха върху проблемите с приоритетно значение — екология, борба със замърсяванията и др. Вътрешно-градските епидемии се преодоляваха с помощта на финансирани от Дженеси медицински екипи. Изследванията в областта на медицината бяха с приоритетно значение за компанията. А военната сфера? Дженеси въведе някои въоръжения, спасили живота на хиляди хора.

Ключът към успеха бе в способността за бързи решения и отделянето на големи суми. Суми, несъобразени с политически пристрастия. Суми разпределяни от една група мъдри и добри хора, изцяло верни на Американската мечта.

Америка за всички, а не само за някои.

Такъв беше методът.

— Тази страна бе основана като република, господин Тривейн — каза Хамилтън, присядайки на дивана срещу Андрю. — Демокрацията е абстракция… Едно определение за „република“ гласи: Това е държава, управлявана от упълномощените да гласуват, определяйки по този начин нейната политика. Не просто споделяйки. Сега, разбира се, никой не се замисля над това определение. Но времената изискват връщане към първоначалните ценности, иначе сме загубени.

— Разбирам. — Тривейн трябваше да зададе въпрос-уловка. — Не рискувате ли с хората, натоварени с политиката… Дали те ще откликват на повика на времето? Ще могат ли да вземат правилни решения, изпълнени единствено с добри намерения.

Хамилтън отговори чистосърдечно:

— Няма мотиви за тъмни амбиции. Вие казахте нещо, което ме впечатли. Вие казахте, че се обръщате към мен, защото аз нямам финансови проблеми, нито пък се каня да отмъщавам на някого… Разбира се, ние не знаем всичко за другите партньори от съвета, но в случая се оказахте прав. Моите нужди са удовлетворени, отмъстителността ми е минимална. Освободени от дребните проблеми, ние изцяло се отдаваме на нашата цел — благополучие за по-малко щастливите. Ние сме тази аристокрация, длъжна да поеме управлението на републиката. Иначе няма да има република.

— Управление на добрия монарх.

— О, не, без монархия. Аристокрация, постигната без кръв.

— В течение ли е президентът за всичко това?

Хамилтън се поколеба.

— Не, той дори не знае за стотиците проблеми, които ние решаваме вместо него. Те просто изчезват. Винаги сме на негово разположение… В най-положителен смисъл, бих добавил.

Тривейн се надигна от стола си. Време беше да си върви, време да помисли върху всичко научено.

— Благодаря за искреността, господин Хамилтън.

— Описах ви нещата съвсем общо. Надявам се, че разбирате. Никакви имена, никакви подробности, само обобщения с примери… за лична информация.

— Което ще рече, че ако аз се позова на нашия разговор, вие ще…

— Какъв разговор, господин Тривейн?

— Да, разбира се.

— Вие виждате доброто. Изключителните възможности.

— Те са забележителни. Но никога не знаете проблемите на другите участници в играта. Нали правилно съм разбрал.

 

Тривейн подкара по покритите със сняг пътища от Евънстън. Той караше бавно, пропускайки редките неделни коли, без да мисли за скоростта и пътя. Мислеше единствено за невероятната информация, която бе получил.

Съвет на елита.

Съединени щати на Дженеси Индъстриз.