Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (34)

33.

Пол Бонър нагласи скобата около врата си така,че металната яка да го дразни по-малко. Полетът от Уестчестър му бе причинил значителни неудобства. Той се бе похвалил пред своите колеги в Пентагона, че ще прекара ски сезона в Айдахо и сега съжаляваше за това.

Трябваше да разкаже на бригадния генерал Лестър Купър цялата истина.

И да поиска отговор за всичко.

Излезе от асансьора на петия етаж и зави наляво, отправяйки се към последната врата в дъното на коридора.

Бригадният генерал се втренчи в превръзките на ръката и шията му, като задържаше с усилие гнева си. Употребата на сила бе последното нещо, което той и неговите началници желаеха.

Каква ли каша бе забъркал той сега?

Кого ли бе въвлякъл?

— Какво се е случило с вас? — попита Купър студено. — Сериозно ли си ранен?

— Няма ми нищо… Относно случилото се, сър, имам нужда от помощта ви.

— Вие не сте изпълнил моите разпореждания, майоре.

— Извинете, но вратът ме боли.

— Как да ви помогна, когато дори не знам къде сте били.

— Най-напред, като ми кажете как са били отстранени патрулите, охраняващи Тривейн.

Купър подскочи от стола си. Лицето му внезапно пребледня. Отначало не намираше думи а по-късно започна да заеква. Накрая успя да произнесе:

— Какво говориш.

— Моите извинения, генерале. Разбирам, че вие не сте информиран за случая.

— Отговорете ми веднага? Какво е станало?

— Вече ви казах. И двамата от хиляда и шестотин. Някой, който е знаел кода им е заповядал да напуснат района. Тривейн е бил проследен, с цел да бъде ликвидиран. Поне аз така мисля.

— Как може да си сигурен в това?

— Аз бях свидетел на всичко.

— О, господи! — Купър се отпусна зад бюрото си, гласът му бе провлечен и неясен. Когато отново вдигна поглед към майора, на лицето му се бе изписало безкрайно объркване. Като че ли това не бе този същият бригаден генерал, така блестящо представил се в три войни, човекът когото Бонър силно уважаваше допреди три месеца. Командирът в пълния смисъл на думата.

Този човек се бе превърнал в грохнал и съсипан старец.

— Всичко това е истина, генерале.

— Как е могло да се случи? Разкажи м всичко.

И Бонър му го разказа.

Купър гледаше втренчено картината на стената, докато Бонър описваше събитията от предишната нощ. Картината пресъздаваше една обновена фермерска къща на фона на високи планини. Къщата на генерала в Рутланд, Върмонт. Той скоро ще се върне там… завинаги, мислеше си Бонър.

— Без съмнение, вие сте спасили живота на Тривейн — каза Купър.

— Направих всичко възможно, след като стреляха по мен. Ако де Спаданте оживее, ще разберем всичко… Това, което искам да знам е, защо този де Спаданте преследваше Тривейн. Какво общо има между него, Тривейн и нас.

— Как бих могъл да знам? — вниманието на Купър отново бе привлечено от картината.

— Моите задължения бяха твърде големи. Мисля, че заслужавам да знам повече.

— Внимавай какво говориш, войнико. — Купър отново спря погледа си върху Бонър. — Никой не ти е заповядвал да следиш този човек до Кънектикът. Направил си го произволно.

— Вие одобрихте плана и не се противопоставихте на намеренията ми.

— Аз ви заповядах да ми докладвате по телефона. Отговорността за всички ваши решения, лежи изцяло върху вас.

— Говорите глупости!

Бригадният генерал Лестър Купър подскочи от мястото си, този път от гняв.

— Ще ви подведа под отговорност за неподчинение.

— Радвам се, че все още проявявате характер, генерале. Бях започнал да се безпокоя… Но въпросът остава. Какво общо има Марио де Спаданте с Тривейн? Ако вие не ми кажете, ще отнеса въпроса до по-висшестоящи инстанции.

— Спрете! — Купър дишаше тежко, челото му беше покрито с малки капчици пот. Той понижи гласа си, загубвайки надменността си. Това бе трогателен жест. — Спрете майоре. Навлизате в опасна територия. Опасна и за двама ни.

— Не мога да се съглася с вас. Де Спаданте е боклук и този боклук ми каза, че ще ме повиши в звание само с едно обаждане до тази сграда. На кого се канеше да се обажда той? По какъв начин? Защо, генерале?

— На кого ли? — Купър спокойно прекъсна речта на майора, сядайки отново зад бюрото си. — Да ви кажа ли на кого щеше да се обади той?

— О, господи! — Бонър се почувства зле.

— Да, майоре. Той щеше да се обади на мен.

— Не мога да повярвам!

— Просто не искаш да повярваш… Не прави прибързани изводи. Това, че ще говоря с него не означава, че бих се съгласил.

— Фактът, че той е способен да се свърже с вас, е доста неприятен.

— Така ли? Ти също имаш много контакти. По-лош ли е де Спаданте от хората, с които ти общуваш?

— Всичко това е доста различно. Моите хора са разузнавачи и вие добре знаете това.

— Купени и платени, за да ни дадат нужната информация. Господин де Спаданте също служи на определена кауза. И ние сме също във вражеска територия.

— Каква кауза?

— Не мога да ви дам пълен отговор, защото не съм в течение на всичко. Дори и да бях, едва ли щеше да ви стане по-ясно. Единственото, което знам е, че влиянието на де Спаданте е решаващо в редица области. Една от тях е транспорта.

— Мислех, че той е в строителството.

— Да, така е. Но има влияние и в превозването на стоки.

— Искаш да кажеш, че ние се нуждаем от него — каза Бонър невярващо.

— Имаме нужда от всичко и от всеки, когото можем да привлечем. Може би не трябва да ти казвам това. Ние сме изкупителна жертва на политиците. Единствените наши поддръжници са фермерите и кинорежисьорите, снимащи шпионски филми. Ние наистина имаме проблеми, майор Бонър.

— Ние решаваме тези проблеми, използвайки престъпници и убийци!

— Решаваме ги по всички възможни начини. Вие ме учудвате.

— Аз добре познавах тези хора. И каквото и да правех, моята територия имаше строго определено положение, това е една кучешка история, в която животът е различен от този на хората по върховете. Имах погрешната представа, че вие висшестоящите сте по-добри о нас. Точно така, генерале, по-добри.

— Ти си шокиран от действителността. Откъде, по дяволите, идват средствата за вашата издръжка? От дамичките с маратонки, които викат „Подкрепяйте нашите момчета“? Елате на себе си, майоре. Много о оръжията, с които ние си служим са транспортирани от хора като Марио де Спаданте.

— Генерале — проговори бавно, но сигурно Бонър. — Тези, с които бях в контакт край къщата на Тривейн бяха двама наемни убийци със своя шеф, който успя добре да ме подреди, разкъсвайки плътта ми на две места. За мен това е по-различно от кражбата на информация или пък надхитряването на някой противоречащ ни подкомитет.

— Защо? Защото боят е бил физически? Не на хартия, а с проливането на кръв?

— Може би… Може би е толкова просто. Или аз просто се опасявам от възможността де Спаданте да получи поста на Главнокомандващ с право на глас при решаването на важни въпроси… Ако това вече не се е случило.

 

— Мъртъв ли е той? — попита Робърт Уебстър по телефона, държейки куфарчето си между колената, в една телефонна кабина на Мичиган Авеню.

— Не. Той е доста издръжливо животно. Смята че е вън от опасност, — каза докторът от другия край на жицата, от кабина в Гринуич, Кънектикът.

— Това не са много добри новини.

— Оперираха го около три часа. Бил е доста сериозно ранен. Сега е в критично състояние, но шансовете му да прескочи трапа са големи.

— Такава развръзка е нежелана за нас, докторе… Все трябва да е възможна някаква грешка.

— Изключено, Боби. Това място гъмжи от въоръжени хора. Всеки вход, асансьорите и дори покрива се охраняват. Даже сестрите са техни. Четирима свещеници се въртят наоколо. Ако те са свещеници, то аз съм Господ.

— Повтарям, трябва да има някакъв начин.

— Тогава ти го намери. Случи ли се нещо с него сега, те ще изгорят болницата с всички нас. А това е неприемливо за мен.

— О’кей, О’кей. Без медицински инциденти.

— Защо, по дяволите, трябва да бъде отстранен?

— Иска твърде много услуги, които вече му бяха направени. Прекалено много е задлъжнял.

Докторът направи дълга пауза.

— Само не тук, Боби.

— Добре, ще помислим за нещо друго.

— Между впрочем, оневинителните документи пристигнаха навреме. Много благодаря. Можеше и без цитатите, но с тях всичко звучи по-убедително.

— По-добре, отколкото безчестен. Трябваше да извършиш убийство.

— Направих го. — Докторът се усмихна. — Ако…

— Ще поддържаме връзка. — Уебстър затвори, несръчно оправяйки се с куфарчето и с вратата на кабината. Трябваше да измисли нещо, за да се справи с де Спаданте. В тази опасна ситуация помощта на доктора ще му е нужна? Защо не? Неговият дълг все още не бе изплатен.

Уебстър повика такси и се канеше да се отправи към Белия дом. После промени решението си.

— 12202, Луизиана.

Това бе адресът на строителната фирма на Марио де Спаданте във Вашингтон.

 

Сестрата отвори тържествено вратата. Свещеникът се надигна от стола си и пришепна в ухото на посетителя.

— Очите му са затворени, но чува всяка дума.

— Остави ни, — промълви слаб и стържещ глас от леглото. — Ела когато Уилям си тръгне.

— Разбира се, шефе.

Свещеникът оправи яката си и изпъна шия. Вдигна кожената си чанта и напусна помещението, леко смутен.

Посетителят и Марио де Спаданте останаха сами.

— Имам само няколко свободни минути, Марио. И ти трябва да си почиваш. Всичко ще бъде наред с теб, знаеш го, нали?

— Хей, добре изглеждаш Уилям. Един от най-добрите адвокати на западното крайбрежие. Добре се обличаш. Гордея се с теб, малки братовчеде, наистина се гордея.

— Не се напрягай излишно, Марио. Трябва да обсъдим някои неща относно следствието. Искам да знаеш…

— Да зная. — Де Спаданте се усмихна криво. Това му струваше доста усилия. — Изпращат те от крайбрежието, нали?

— Нека ти представя плана си… Най-напред, ти си искал да посетиш Тривейн у дома му, за да се осведомиш относно здравето на Филис. Вие сте се познавали отпреди това и твоето посещение е било просто израз на учтивост. Може би звучи малко самонадеяно, но напълно съответства на твоята важност.

Де Спаданте кимаше с полузатворени очи.

— Малкият ми Уили Галабрето — произнесе с лека усмивка той. — Ти говориш наистина много добре. — Де Спаданте продължаваше да кима с глава. — Много хубаво и много бързо.

— Благодаря ти. — Адвокатът погледна златния си часовник и продължи: — Сега идва най-важното. При къщата на Тривейн колата ти затъва в снега. Кал и сняг. Ще имаме потвърждение от полицията. Струваше ни само хиляда. Някой си Фоулър се е погрижил за следите. Но помни — снегът и калта. Това е всичко, което си спомняш преди нападението. Разбра ли добре?

— Да, адвокате, разбрах всичко.

— Добре… Сега аз трябва да вървя. Моите сътрудници в Лос Анджелис ти изпращат много поздрави. Ще се оправиш, чичо Марио.

— Добре… — де Спаданте вдигна ръката си над одеалото. Адвокатът се спря. — Сега свърши ли?

— Да.

— Много добре. А сега спри да говориш приказки и ме послушай. Послушай ме добре… Искам да се справите с онзи войник. Нека той да умре бавно, и то още тази нощ.

— Не, Марио. Това е невъзможно. Той е от Федералната полиция. С тях шега не бива.

— Ти оспорваш моята заповед? Как смееш да възразяваш на своя главатар! Казах вече, искам го мъртъв. Парите са без значение.

— Чичо Марио, неговите дни са преброени. — Уилям Галабрето говореше спокойно и съчувствено на своя роднина. — Има и по-добри начини.

— По-добри ли? Кое е по-добро от една бавна смърт? Това прасе, което уби брат ми с нож в гърба, не заслужава нищо друго. — Де Спаданте въздъхна дълбоко и сложи глава на възглавницата.

— Чуй ме, чичо Марио. Този военен, този майор Бонър, ще бъде арестуван. Ще го обвинят в убийство. Никой не може да го защити. Неговите действия са били произволни.

— Искам го мъртъв! — де Спаданте го прекъсна и гласът му ставаше все по-слаб.

— Не. Това не е необходимо. Има много хора, които искат да видят Бонър дискредитиран. На наша страна е един известен журналист, Родерик Брус. Този Бонър е психопат. Ще получи доживотна присъда, а след това, в някой от пандизите и нож в гърба.

— Не ми харесва това. Съдилищата не са за нас. Нямаме нужда от адвокати и свидетели. Изпълни моята поръка.

Уилям Галабрето се отдръпна от леглото.

— Добре, чичо Марио — излъга той. — А сега почивай.