Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (29)

28.

Вечерята в болницата не беше обичайна дори и за стандарта на Тривейн. Джон Спрейг беше изпратил линейка — естествено без сирени, до най-добрия ресторант в областта; беше натоварена с пържоли и омари и две бутилки „Chateau neuf du Pape“. Доктор Спрейг искаше да напомни на своя приятел от детството, че скоро ще бъде открит благотворителния фонд за Нова Година. Надяваше се и на помощта на Андрю.

Филис се опитваше да предложи други теми за разговор на своя съпруг, но беше невъзможно да го отклони от подкомисията. Новината за изчезването на Пол Бонър едновременно го обърка и го ядоса.

— Не е ли възможно просто да си взел няколко дена отпуска? Сам казваш, че работата му не е сложна, може да се е оттеглил — да му е писнало. Мога да си представя Пол в такова състояние.

— но не и след сърцераздирателния ми разказ онази сутрин. Беше готов да командува цял армейски медицински корпус, да направи всичко, което му кажа. Онези две заседания — както се изрази — били най-малкото, което можел да направи.

— Скъпи — Филис остави чашата с вино и подви крака под себе си на стола. Изведнъж тя се замисли над думите на Андрю. — Аз харесвам Пол. Знам, че неговите виждания са крайни, и вие двамата доста се карате, но знам защо го харесвам… Никога не съм го чула да се кара. Той винаги изглежда толкова любезен, изпълнен с желание да се смее и да прекарва добре времето си. Винаги беше много мил с нас.

— Какво е мнението ти? Съгласен съм с теб.

— Трябва да е много разгневен, за да прави това, което вече е правил и да бъде това, което е.

— Ще гарантирам за него. Какво друго?

— Ти не ми каза преди, че си му разказал такава… сърцераздирателна история.

— Аз не изпипах нещата, тъй като не съм много сигурен в себе си.

— Също и аз… Което ми напомня за Пол. Мисля че той е научил истината и сега се опитва да те намери.

— Това е ужасно.

— В действителност не. Мисля, че Пол ти вярва, или поне ти вярваше.

Тривейн схвана логиката на жена си. Този човек се сблъскваше с онези, които се подиграваха с неговото мнение; той не би чакал друг да свърши неговата работа. Предположението на Филис се основаваше на истинската представа на Пол за нея. Това беше невъзможно. Само трима знаеха. Сам Викарсън, Алън Мартин и Майк Райън. Невъзможно.

— Не може да бъде, — каза Анди. — Няма абсолютно никакъв начин той да узнае.

— Ти си ужасен лъжец, Тривейн — усмихна се Филис.

— Той ми повярва.

Те се настаниха в креслата си и Анди включи телевизора, за да гледа новините в 7 часа.

— Може би ще разберем, че той е напуснал Бойс и е започнал малка война някъде. Наричаше това заблуждаваща тактика — каза Тривейн.

— Как ще стигнеш до Грийн утре? Откъде знаеш, че той е в града?

— Не знам. Поне за сега… Но ще го намеря. Ще шофирам до Бърнигът за около час; Викарсън очаква моето обаждане в десет. Той ще вземе всичко от Грийн и ние заедно ще предприемем нещо… Знаеш ли Хил, аз открих много интересен факт през последната седмица.

— Не мога да чакам.

— Не, истина е — Анди приближи чашата с вино до устните си. Той изглеждаше опиянен. — Всички тези безсмислици относно така наречената потайна дейност — събиране на разузнавателна информация, каквото и име да й даваш. Действително това е много просто; искам да кажа почти детска работа, като игра. — Той изпи виното и сложи чашата обратно на масичката за сервиране. Вдигна поглед към жена си — неговата дяволски чаровна разбираща съпруга и добави тъжно. — Де да бяха деца участниците в тая игра.

* * *

Марио де Спаданте гледаше легнал новините в 7 часа. Той извика жена си два пъти. Първият път, за да му донесе ледено студена кока-кола, а вторият — за да придвижи преносимия цветен телевизор няколко крачки по-наляво, така че отражението от златното разпятие над възглавницата му да не попада на екрана.

После той съобщи, че скоро ще си легне. Жена му сви рамене. Двамата с Марио имаха отделни спални от доста години и живееха като в два отделни свята. Почти не си говореха, освен на сватби, погребения и когато техните невръстни внучета им гостуваха. Но сега тя притежаваше голяма, хубава къща, а също и голяма градина, голяма кухня и хубава кола с шофьор. Сега щеше да се върне в голямата кухня и да готви нещо и после да гледа собствения си телевизор. Може би ще се обади на приятели по луксозния френски телефон, поставен в мраморния ъгъл.

Нямаше нищо съществено през първите три минути на новините и Марио знаеше, че остават двайсет и пет минути „пълнеж“, изпъстрен с реклами. Взе дистанционното и изгаси телевизора. Беше изморен, но не от това за което си мислеше брат му. По време на престоя си в Лас Вегас той се ограничи с едно бързо чукане и даже тогава трябваше незабавно да отпрати момичето, тъй като непрекъснато го търсеха по телефона. Един от разговорите беше с Уебстър — посредник от Белия дом. Наложи му се да напусне Лас Вегас в четвъртък със среднощен полет и да замине за Вашингтон.

Даже хладнокръвният Уебстър започваше да губи самообладание.

По дяволите!

Времето за разговори изтече и сега е време за активни действия.

Тривейн трябва да бъде ликвидиран и то веднага.

Един незначителен доклад на някой подотдел на спиралата, получен тихо и почтително от съответната инстанция и след това погребан и забравен.

Такъв трябва да бъде редът на нещата.

Телефонът иззвъня, дразнейки слуха на де Спаданте. След като разбра обаче, че повикването е по частната му линия, използувана при много важни обстоятелства, раздразнението веднага го напусна.

— Ало.

— Марио? Ауджи. — Беше брат му. — Той е тук.

— Къде?

— В болницата.

— Сигурен ли си?

— Да, на паркинга има кола под наем с емблемата на летището Уестчестър. Ние проверихме. Била е взета в три и трийсет следобед на негово име.

— Откъде се обаждаш?

Брат му обясни. — Накарах Джой да наблюдава мястото.

— Остани където си и кажи на Джой да го проследи в случай че тръгне на някъде; не го изпускай! Дай на Джой номера там. Аз ще дойда веднага, щом се освободя.

— Слушай, Марио. В болницата има двама души — единият пред главния вход, а другият е някъде вътре.

— Знам. Познавам тези хора. Те трябва да се махнат след половин час. Кажи на Джой да не се показва.

Де Спаданте прекъсна разговора и веднага набра частния номер на Робърт Уебстър в Белия дом. Уебстър тъкмо се канеше да си тръгва и беше много обезпокоен от позвъняването на де Спаданте.

— Марио, бях ти казал…

— Сега аз водя разговора. Освен ако искаш няколко необясними уволнения на твоите хора!

И с кратки и ясни думи де Спаданте предаде своите разпореждания. Той не се интересуваше от начина по който ще действува Боби Уебстър и единственото му желание бе „Патрул 1600“ да бъде отстранен незабавно.

Марио затвори телефона и стана от леглото. След като се облече бързо и среса рядката си коса, той отвори горното чекмедже на бюрото си и извади два предмета.

Единият беше 38-калибров автоматичен пистолет. Другият бе зловещо изглеждащо приспособление от черен метал с четири пръстена, свързани един с друг на плоска основа от остроръбо желязо.

При свит юмрук това приспособление би откачило човешка челюст, а при удар с отворена длан би разкъсало плътта до кост.

* * *

Въздушният лайнер Г-40 получи с предимство разрешение за кацане и се приземи на писта номер 5 във военновъздушната база Ендрюс. В края на полосата самолетът направи завой и спря. Майорът е показа навън и след като помаха с ръка на пилота, бързо се отправи към чакащия го джип.

Пол Бонър заповяда на шофьора да го закара незабавно в оперативния център. Човекът натисна газта без да поздрави или коментира. Майорът изглеждаше като истински ас, а никак не е лесно да се държиш приятелски с такъв тип.

Дежурният офицер, подполковник, който само преди няколко минути се беше обадил на Министерството на отбраната, за да разбере „що за величие беше този клоун Бонър“, предложи на майора собствения си офис. Полковникът бе разбрал на каква почит е майорът. При това с помощта на бригадния генерал Лестър Купър.

Пол благодари на подполковника, който го остави сам в офиса си. Майорът веднага набра частния номер на Купър. Часът бе 2.40, което означаваше 6 без 20 източно време. Като притисна слушалката с брадата си, той започна да сверява своя часовник, но преди да успее да стори това, Купър отговори.

Генералът беше бесен; неговият подчинен нямаше право да вземе сам решение за прекосяването на три четвърти от територията на страната без предварителни консултации и без разрешение.

— Майоре, мисля, че ми дължите обяснение — кратко отсече генералът, знаейки, че Бонър ще очаква укор от негова страна.

— Страхувам се, че няма време за това, генерале.

— Аз пък съм сигурен, че има! Узнахме за твоята информация относно Бирингс и Андрю. Не е ли по-добре веднага да дадете обяснение… Идвало ли ви е на ум, че и аз ще трябва да отговарям.

— Не, — излъга Бонър. — Не искам да споря с вас, генерале. Опитвам се единствено да помогна на всички ни и мисля, че ще мога, ако успея да се свържа с Тривейн.

— Защо? Какво се е случило?

— Той е получил информация от един психопат.

— Какво? Кой?

— Един от хората на Годдард. Същият, с когото и ние сме в контакт.

— О, Господи!

— Което ще рече, че цялата ни информация може да се окаже пълна безсмислица… Този човек е болен, генерале. Той не е жаден за пари и това пролича при нашите преговори. Ако информацията, която той ни предостави е действителна, исканата сума би била поне три пъти по-голяма.

— Предостави на теб, а не на нас, майоре — това прозвуча като предупреждение за Пол Бонър. Първото, което той получаваше.

— Добре, генерале, което аз получих… Но каквото и да е то, аз ви го предадох и вие се възползвахте. Моята роля е твърде ограничена във вашите среди.

Лестър Купър контролираше гнева си. Думите на този немирник звучаха заплашително. Толкова много заплахи напоследък и всички те изтощаваха генерала. Той не беше в състояние да се справи с постоянните атаки.

— Няма причина за неподчинение, майоре. Аз просто обобщавам нещата, които засягат двама ни.

— По какъв начин, генерале?

— Прекрасно знаеш! Упадъкът на военното влияние, постоянното намаляване на военните разходи. На нас ни плащат, за да поддържаме състояние на бойна готовност, а не да гледаме как всичко се руши!

— Разбирам, генерале. — Бонър наистина разбра, че генералът едва ли е способен да се справи със ситуацията. Купър непрекъснато бълваше клишета, използвани в Пентагона, като че ли произнасяше библейски истини. Той не се владееше напълно, а обстоятелствата изискваха абсолютна стабилност. В този момент на съмнение Бонър взе решение, което не беше от неговата компетентност. Той реши да скрие от Купър подробностите за своето идване във Вашингтон поне до срещата си с Тривейн.

— … щом благоволяваш да се съгласиш с мен, майоре, ще те очаквам в офиса си към 19.00. Това прави час и петнайсет минути… — Купър продължаваше да говори, но мислите на Пол бяха другаде. Началникът беше загубил влиянието си.

— Генерале, ако това е заповед ще се подчиня, разбира се. Но ви уверявам, че всяка неупотребена за търсене на Тривейн минута може да ни струва много скъпо… Той ще ме послуша.

От другия край на линията настъпи пауза и Бонър почувства, че ще спечели. — Какво ще му съобщиш?

— Истината — както я виждам аз. Той е в контакт с един безнадежден психопат. А може би и с повече от един. И ако този човек е в течение за другите му контакти — което е почти сигурно, трябва да го изведа от заблуждението.

— Къде е той сега? — Бонър долови нотка на облекчение в гласа на своя шеф.

— Всичко което знам е, че той е във Вашингтон. Мисля, че ще успея да го открия.

Купър въздъхна тежко, като се опитваше да вземе мъдро, недвусмислено и добре мотивирано решение. В действителност, решението можеше да бъде само едно. — Ще чакам да ми докладваш към 23.00. Потърси ме в къщи.

Бонър се изкуши от мисълта да оспори това разпореждане, защото не изпитваше никакво желание отново да се обажда на генерала.

След като запали една цигара, което рядко му се случваше, Бонър отново взе телефона и се обади на един свой приятел, заемащ пост в армията. След минута той вече знаеше домашния и служебен телефон на сенатора Мичел Армбрастър.

Телефонният звън завари сенатора в къщи.

— Сенаторе, трябва да открия Андрю Тривейн.

— Защо търсите мен? — Гласът му беше неизразителен и това го издаде. Внезапно Бонър разбра значението на получената от Сам Викарсън бележка: „10.30 — 11.30. С.А.Кв.“

Армбрастър бе присъствал на свикано от сената събрание. Разговорът бе насрочен за това време и Тривейн навярно знаеше за това.

— Сенаторе, нямам време за обяснения. Знам, че сте се срещнали с Тривейн около обяд… — Бонър очакваше да чуе отрицание или потвърждение. Мълчанието свидетелстваше за последното. — Накратко, той е получил невярна информация, компрометираща голям брой влиятелни хора, сред които сте и вие, сър.

— Нямам представа за какво става дума, майор… Бонър, нали така.

— Сенаторе! 178 милиона долара трябва да бъдат отпуснати за отбраната като неотложна субсидия. Това говори ли ви нещо?

— Нямам какво повече да ви кажа…

— Може би ще имате, ако аз не открия Тривейн и не му разкажа за хората, с които е общувал. Тези хора са врагове на страната ни. Не мога да ви обясня по-ясно.

Мълчание.

— Сенатор Армбрастър!

— Таксито го откара на летище Далас. — Гласът му беше все така безизразен.

— Благодаря ви, сър.

Бонър затвори телефона с трясък. Облегна се на фотьойла и вдигна ръка към челото си. Господи, постоянно трябва да си под напрежение. Сега той се обади в центъра по управление на полетите на летището в Далас.

Чартърния самолет на Дъглас Пейс бе излетял в два и седемнадесет следобед в направление Уестчестър, Ню Йорк. Трябваше да се приземи в три и двадесет и четири.

Значи си беше отишъл у дома или почти у дома. И ако това беше така, той щеше да се срещне с жена си — особено при сегашната ситуация. Разбира се, немислимо е Тривейн да не се види с нея. Той би пропътувал хиляди мили само и само да прекара един кратък миг в нейната компания. Обратно на повечето женени мъже, които пътуваха, за да избягват жените си.

Пол се приближи до вратата, отвори я и извика подполковника.

— Подполковник, имам нужда от пилот. Бихте ли се разпоредили да заредят самолета ми с гориво и да го подготвят за полет колкото може по-бързо?

— Но майоре, ние не можем да поставим във ваша услуга цялата военна база.

— Нужен ми е пилот. Моят е натоварен със специална мисия в течение на 24 часа.

— Това си е изцяло ваш проблем.

— Полковник, желаете ли лично генерал Купър да разреши моя проблем. С радост бих ви свързал с него още сега.

Подполковникът погледна Пол Бонър изненадано. — Вие сте от контраразузнаването, нали?

Майор Бонър направи кратка пауза преди да даде своя отговор.

— Знаете, че не мога да ви кажа нищо повече.

— Приемам това като положителен отговор.

— Искате ли номера на генерала?

— Ще имате пилота… Кога бихте искали да излетите.

— Пол вдигна поглед към многобройните циферблати на стената. Беше точно седем часът, източно време.

— Преди един час, подполковник.