Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (27)

26.

Майор Бонър заповядваше на бригадния генерал Лестър Купър. Да се използват най-добрите тайни агенти на CID и да се внедрят в Пасадена, Хюстън и Сиатъл. Да се доберат до хората от персонала на Дженеси или Белстар, които са тясно свързани с дискутираните на разговорите в Сан Франциско проблеми. В Хюстън, където се установи че Райън не е ходил в лабораториите, агентите трябваше да се свържат с висшия персонал на НАСА. Сред тях сигурно има такива, които познават Райън, не можеше да няма никакви следи.

Цивилните са склонни на драго сърце да помогнат на военните, когато трябва да защитят някого.

Нещо трябваше да се разкрие.

Но след като стане това, Бонър помоли генерала предварително да го информира, преди да започне акция. Познаваше Андрю Тривейн по-добре от генерала, по-добре от всеки друг в отбраната.

Последната молба, която Бонър отправи към генерала, бе да се изпрати от военната база самолет в Билингс, Монтана.

Ако се появеше необходимост, щеше да преследва Андрю Тривейн.

Ако научеше при кого беше отишъл Тривейн. Бонър знаеше, че е отлетял за Вашингтон, Контролът по въздушния трафик беше регистрирал полета.

Но при кого във Вашингтон?

Имаше шанс да разбере, но трябваше да почака до сутринта. Трябваше да закуси с Алън и Сам, чудеше се дали с тях ще е и Майк Райън. След закуската Мартин и Викарсън щяха да се срещнат за кратко в Бойс, след което беше общата им среща на летището за обедния полет до Денвър.

През тези един-два часа майор Пол Бонър трябваше да поразузнае.

 

Пол наблюдаваше как Алън Мартин и Сам Викарсън излизат от ресторанта на хотела, на път за последното съвещание в Бойс. Изчака, докато преминат през вратата, бързо стана от масата си и ги последва във фоайето. Мартин спря пред павилиона за вестници, а Викарсън отиде при информационното табло. Бонър застана с гръб към тях, като се правеше че разглежда витрината „Нощни развлечения“. След около половин минута Викарсън се върна при Мартин и двамата се отправиха към главния вход. Бонър приближи до прозорците във фоайето и ги видя да влизат в едно такси.

Реши да опита първо със стаята на Викарсън. Сам като че ли беше по-близък с Тривейн. Ако на рецепцията нещо се опънеха, щеше да обясни че Сам е забравил важни документи. Администраторът се оказа същият, при когото се бяха записали заедно в началото. Ако създадеше някакъв проблем, Бонър щеше да му го напомни и да си осигури свободен път. Но когато поиска ключа, лаконичният администратор му го връчи без никакви въпроси.

Когато се озова в стаята, Бонър започна с чекмеджетата на бюрото. В тях нямаше нищо: майорът се усмихна — Сам беше млад, животът му все още не беше затворен в куфари и гардероби.

В куфара имаше само непрани ризи, чорапи и долно бельо. Викарсън беше не само млад, но и немарлив, помисли си Бонър.

Той затвори куфара и го вдигна от леглото. Понеже бюрото се оказа най-близо, седна зад него и отвори горното единично чекмедже. Хартията за писма беше използвана, но пликовете стояха непобутнати. Вдигна кошчето за боклук и извади два смачкани листа. В единия имаше някакви суми, и Бонър реши, че това вероятно има връзка с представителя на Локхийд, за когото всички говореха.

На другия лист също имаше числа, но не парични стойности. Това бяха часове. И някакви пояснения: „7.30 — 8.30 Пр.; 10.00 — 11.30. С.А.Кв; Данни — Грн. Н.Й..“.

Бонър погледна хартийката. „7.30 — 8.30“ беше времето на пристигане на Тривейн, беше го научил от Контрола по въздушния трафик в Ада Каунти. Но „10.00 — 11.30.С.А.Кв.“ беше неразгадаемо, както и последното, „Данни — Грн.Н.Й.“. Той извади химикалката и преписа на чист лист съкращенията и часовете, сгъна листа и го прибра в сакото си.

Наново смачка листата, хвърли ги в кошчето и го върна на земята.

В гардероба на Викарсън отдели панталоните от саката и започна да пребърква джобовете. В малкото горно джобче на второто сако намери нещо ценно. Беше прецизно сгънато, прецизно изписано листче от бележник и се намираше между няколко бележки за багаж. Информацията беше толкова важна, че Викарсън, боейки де да не я забрави, я беше записал: „Армбрастър 178 млн. долара дупликации. Без молба до отбраната. Период от шест месеца. Гаранции потвърдени от главния счет. на Дж. Г., Л.Р. платил Л.Р. 300$Л.Р. предлага по доп. данни за Пасадена, Белстар и др. Цена — 4 числа.“

Бонър гледаше бележката и ядът му растеше с всяка измината секунда. Нима Сам Викарсън се е срещнал с „Л.Р.“ в претъпкана, слабо осветена дупка в Сан Франциско, изпълнена с тежката миризма на евтин ресторант, за да може срещу малка почерпка да направи голям удар? Нима на Сам му е било позволено да води каквито си поиска записки, без да попита „Л.Р“ за това. Нима голямата цел на Викарсън е била да задоволи апетита си с помия, която кара стомаха ти да се преобръща, и с обещание за кражба на необходимата информация. Сам беше не само млад и немарлив, но също така наивен и аматьор. Платил е за фалшификация, за лъжи, а след това забравил да унищожи бележките си. Бонър би изгорил целия бележник. Би забравил да стори това само ако беше някой глупав бобър.

Майорът реши мигновено да намери този Л.Р. и да изпразни стомаха му. Но трябваше да го отложи.

Сега беше нужно да достигне до Тривейн. Андрю трябваше да разбере, че всичките тези информатори-помияри лъжат. Стоката им се състои от лъжи и полулъжи. Хващаш си човек, храниш го с огризки и остатъци, срещу обещанието за много важна, експлозивна информация.

По-добре е да си намериш човек.

Тривейн не беше отлетял заради болната си съпруга — толкова плитка измама! — а беше във Вашингтон на среща със сенатора от Калифорния. Армбрастър беше добър човек, приятел на Дженеси, могъщ приятел. Но беше сенатор. Сенаторите лесно можеш да ги сплашиш. Имат претенции, че не са страхливи, но всъщност са точно такива.

Бонър сложи бележката на Викарсън в джоба си и напусна стаята. Във фоайето върна ключа на рецепцията и излезе да намери уличен телефон; не можеше да използува този в стаята си — в хотелите помнят телефонните номера, с които те свързват. Обади се на летището и помоли да го свържат с отдел Операции.

Незабавно трябваше да се приготви изтребител от Военновъздушните сили в Бирингс, Монтана. Щеше да лети до Вирджиния. Нужно беше да се осигури приоритет на полета. Заповед на Департамента по отбраната.

Докато си стягаше багажа в стаята Бонър мислеше, че трябва да открие Тривейн по две причини: едната — професионална, другата — лична.

Тривейн заедно с подкомисията си се беше увлякъл в „лов на вещици“, който трябваше да се спре. Бяха се заели с нещо, което не разбираха. Не познаваха джунглата. Бобрите никога не са я познавали.

А личната причина беше непочтената му лъжа. На Бонър му се повдигаше от нея.