Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (24)

23.

Масичката за кафе беше отрупана с папки. Пред всеки от присъстващите имаше някакъв доклад. Съвещанието в стаята на Тривейн започна с описанието на Ърнест Маноло, президент на „Лейд Оперейтърс Брадърхууд“, отговарящ за района на Южна Калифорния и пълномощен посредник на AFL — CIO. Говореше Алън Мартин. Според него Маноло изглеждал като дванадесетгодишен бикоборец.

— Пътува заедно с пикадорите си, две едри приятелчета, които крачат плътно до него.

— Пазачи ли са му? — попита Тривейн. — И ако са, защо?

— Пазачи са. Има нужда от тях. Бързият Ърни, така му викат, има много врагове.

— Милостиви Боже, защо? — Андрю седеше на кушетката до Сам.

Викарсън се опита да се намеси, но Мартин го изпревари:

— Сам знае. Това е неговата материя. Разбрахме случайно — Мартин се обърна към младия адвокат — но свършихме добра работа.

— Благодаря — отговори Викарсън. — Не беше трудно. Така че ако концентрирате вниманието си…

— Ето защо пътува с двамата си приятели — продължи Мартин. — Бързият Ърни е двадесет и шестгодишен. За да се добере до тази работа е трябвало да прескочи няколко отдавна чакащи мераклии. Повечето от тях не харесват начина, по който е назначен.

— И какъв е начинът? — попита Райън, който седеше срещу Мартин.

— Трезвомислещите смятат, че е използвал мръсни пари. Били са прекалено много, за да са честно спечелени. Довел е и много свои хора в съюзната управа. Млад, ефектен, с образование. Не крещи по време на събрания, а излага мнението си в писмена форма, подкрепено със схеми и изчисления. Старата генерация не харесва това.

— Освен това — каза Андрю, — обвързал ги е с приличен договор. Което е от голямо значение.

— От значение е и как се е сдобил с прозвището си Бързият Ърни… Борсата му се учреди за най-кратко време. Без големи бобри, без денонощни договаряния, а когато учредяването беше решено, нямаше никакви празненства, никакви фиести по улиците. Нямаше поздравления от старите военни кранти като Мени и неговите момчета от Съвета по труда. И което е най-важно — борсата в района на Южна Калифорния няма да се използва като образец никъде другаде. Тя е единична.

Майк Райън се наведе напред.

— Аз съм инженер, а не съюзен наблюдател. Всичко това необичайно ли е?

— Можеш да бъдеш сигурен — отговори Мартин. — Всеки голям успех служи като основа на бъдещи повторения. Но не и този.

— Откъде знаеш? — попита Тривейн.

— Притиснах Маноло в ъгъла. Казах му, че съм изненадан, дори изумен че не му е отдадено заслуженото, че Съветът по труда в DC го отбягва. Познавам някои от тези стари птици и смятах да повдигна този въпрос. Но Маноло не искаше да се занимава с това. В действителност беше страшно объркан. Започна да повтаря трудовата статистика и да излага отново схемите си, свързани с местните условия. Няколко пъти подчерта, че дъртите дръвници още не могат да разберат новите, свързани с правосъдието, икономически теории. Което е приложимо в Южна Калифорния, не е подходящо за Западен Арканзас. Започвате ли да разбирате?

— Той е човек на Дженеси. Те са го сложили там и са го купили с едностранен договор — намеси се Викарсън.

— Така действат из цялата страна, включително и в Западен Арканзас — каза Мартин. — Дженеси Индъстриз добре се справят със задачата сами да контролират собствените си трудови пазари. Направих повърхностна проверка на структурата на борсата този следобед. Въпреки че беше повърхностна, открих сходство с други компании и филиали на Дженеси в двайсет и четири щата.

— Исусе Христе! — промърмори Майк Райън.

— Дали Маноло ще уведоми Дженеси? Това би ни създало проблеми — докато задаваше въпроса, Андрю се намръщи.

— Едва ли. Не знам защо, но ми се струва, че за известно време ще продължи да ходи по изопнатото въже. Казах му, че неговите отговори напълно ме задоволяват и ако тази среща си остане само между нас двамата. Мисля, че ще си трае.

— Толкова за Маноло. А сега за Джеймисън в Хюстън. Майк?

Райън се поколеба преди да посегне към доклада си върху масичката. Той погледна Тривейн и няколко минути мълча, а лицето му беше придобило въпросително изражение. Най-накрая проговори:

— Опитвам се да намеря подходящото начало. Докато слушах Ал се хванах, че кимам с глава и си казвам: „Да, точно така е“. Защото изведнъж разбрах, че той описва Хюстън. Вероятно и Пало Алто, Детройт, Оук Ридж и още двайсетина дизайнерски бюра и лаборатории в Бог знае колко града из страната. Само че трябва „трудов пазар“ да се замени с „научно общество“ и основните фигури малко повече да се очернят. Иначе пълнежът е същият.

Майкъл Райн беше летял до Хюстън с чартърен полет, със самолет на Дъглас Пейс, с неговото име. След като претърсил лабораториите Дженеси той открил Ралф Джеймисън, специалиста по металургия в един яхт-клуб при залива Галвестон. Намирал се в Меганс Пойнт един рай за богатите тексасци в югозападната Ривиера.

Райън импровизирал неочаквана среща и Ралф Джеймисън не се усъмнил. Докато били в Локхийд двамата се сприятелили — имали общи интереси: обичали професията си, хубавите жени и хубавия ликьор. При това и двамата били красавци.

Следобедът постепенно станал вечер, а вечерта — сутрин. Райън усетил, че Джеймисън непрекъснато избягва въпросите около проектите на Дженеси. Разговорът отначало не вървял.

— Изведнъж ме връхлетя вдъхновение Анди — каза Майк Райън, като прекъсна разказа си. — Реших да му предложа работа.

— Къде? — с усмивка попита Тривейн. — Каква работа?

— Това са вече подробности. И двамата сме достатъчно опитни, той дори повече от мене. Казах му че съм инспектор по лабораториите към една компания. Излязла е спешна работа и търсят такива като него. Предложих му три-четири пъти по-висока заплата, отколкото предполагах, че му дават от Дженеси.

— Виж ти колко си бил гениален — каза Алън Мартин. — И какво щеше да направиш, ако беше приел?

Райън се втренчи в масичката за кафе. В очите му се четеше тъга.

— Бях сигурен, че няма да приеме — Райън погледна нагоре.

Изправен пред такава ситуация, Ралф Джеймисън трябвало добре да обясни своя отказ. Отначало се оправдавал банално: лоялност, текущи проекти, с които се занимава в момента, проблеми в лабораторията, които не можел да зареже и отново лоялност, свързана с дългогодишната му работа в Дженеси.

Райън ги изброяваше с нарастващо раздразнение. Най-накрая Джеймисън не издържал на необикновеното предложение и изплюл камъчето. Казал му: „Не можеш да разбереш. Дженеси се грижи за всички нас“.

— „Грижи се за всички нас“? — повтори Тривейн. — Кои са те? Какво е искал да каже?

— Трябваше да комбинирам отговорите му, защото не си призна направо. Изпусна се само за едно нещо. Всички тези таланти, които се занимават с лаборатории и дизайн, са ниско платени.

— Искаш да кажеш, че им се плаща под масата — отбеляза Алън Мартин.

— Да — отговори Райън. — И то едри суми, които не се плащат тук, а в Цюрих или Берн. Шифровани банкови сметки.

— Недекларирани доходи — помогна Мартин.

— При това неоткриваеми — допълни Викарсън. — Защото всеки си трае. А и швейцарците имат стабилна съдебна защита на влоговете, независимо как са направени.

— Играта започва отрано — каза Райън. — Дженеси си харесва някой обещаващ учен и започва да го ухажва. Е, естествено, преди това добре го проучват. Работят бавно, но старателно. Намират ти слабото място — това е признанието, което изкопчих от Джеймисън — залавят се за него и започват да ти плащат допълнително възнаграждение. След десетина-петнадесет години си направил прилично състояние и никой не може да промени начина ти на живот.

— Значи Джеймисън е обвързан здраво с Дженеси Индъстриз — каза Тривейн. — Някакъв неофициален договор, според който той върши всичко, което му наредят от фирмата. В противен случай би се получило нещо неприятно. Предполагам, че му се плаща от различни посредници.

— Точно така.

— Много мрачна картина нарисува, май. И колко такива Ралфджеймисъновци има? — попита Тривейн.

— Да кажем, че Дженеси има около стотина инсталации, основни и допълнителни, подобни на лабораториите в Хюстън. Не толкова големи, но все пак важни. Сложни за всяка от седем до десет висши отговорни служители. Значи между седемстотин и хиляда.

— Значи тези хора контролират производството? — Тривейн си записваше нещо.

— Общо взето да. Те са отговорни.

— Така че за няколко милиона години Дженеси притежава цяло научно общество — каза Андрю, разсъждавайки върху числата, които беше записал. — Подчинени отговорници на около стотина проектантски организации, които от своя страна вземат решения за всички заводи и филиали на Дженеси.

— Да. Започнали са отдавна и всяка година контролът им се разширява. — Райън изглеждаше обезсърчен. — Ралф Джеймисън е една от жертвите.

— Сигурно пие с побърканите ирландци? — меко каза Алън Мартин, виждайки болката в очите на Райън.

Райън погледна Мартин, усмихна се и направи малка пауза преди да продължи:

— Не позна, Ал. В тези неща винаги е бил аматьор, а освен това на Нова Година отказа пиенето. Ралф е истински гений. Приносът му в научните изследвания в металургията е много голям. Казано на шега — без него нямаше да бъде открито колелото. Но работилниците му съсипват здравето. Понякога работи по седемдесет и два часа без почивка. Целият му живот е отдаден на лабораторията.

— Затова ли го смяташ за жертва? — попита Анди.

— Да. Защото не може да отдели време за нищо друго. Бяга от личните ангажименти, ужасява се от тях. Женил се е три пъти — богат избор. Има четири деца. Здраво го изцеждат за издръжка. Побърква се заради децата си, призна ми го. Всеки февруари отива в Париж, където посредник на Дженеси му брои двадесет хиляди, които той влага в Цюрих за тях.

— Още един, който ни затруднява — промърмори тихичко Сам Викарсън и погледна Тривейн. Всички разбраха, че той има предвид някого. Знаеха, че Сам е бил в Сиатъл. При Джошуа Студебейкър.

Андрю прие думите на Викарсън като израз на следобедната молба. Той се обърна към Райън:

— Предполагам, че нямаш нищо против да запазим доклада за Джеймисън, нали Майк?

— Исусе Христе, разбира се че не — Райън издиша шумно. — Нямам намерение да закопавам Джеймисън, но това, което научих за Дженеси Индъстриз ме ужасява, наистина ме ужасява. Знам какво произвеждат всички тези проектантски работилници и лаборатории.

— Чувството ти е физическо, а не социално — каза бързо Викарсън.

— Рано или късно едно ще премине в другото, ако вече не е станало, приятелю — отговори Райън.

— Благодаря за доклада, Майк — Тривейн даде да се разбере, че моментът не е подходящ за такива разговори.

Викарсън се наклони напред и взе папката с доклада си.

— О’кей. Предполагам, че е мой ред — притеснено каза той, с което издаде нещо повече от нежелание.

Андрю го прекъсна:

— Може ли аз?

Сам го погледна изненадан.

— Какво?

— Сам беше при мене рано тази вечер. Докладът за Студебейкър не е завършен. Все още не можем да открием връзката му с Дженеси и не сме сигурни до каква степен е манипулиран за антитръстовото решение Белстар. Съдията отрича какъвто и да било натиск, като доказва правилността на решението и юридически, и философски.

— Но все пак е бил манипулиран, Андрю! — Алън Мартин нервничеше.

— Бил е.

— Бил е заплашен, но с какво? — попита Райън.

— Ще ви помоля да изчакате малко, преди да ви отговоря.

— Толкова голяма мръсотия ли е? — запита Мартин.

— Не, не мисля че е чак толкова важно — каза Тривейн. — При нужда ще бъде документирано.

Райън и Мартин се изгледаха един друг, после погледнаха Викарсън. Мартин проговори пръв, като се обърна към Тривейн:

— След всички тези години ще бъда голям глупак ако започна да оспорвам решението ти, Андрю.

— Е, има ли нещо друго? — небрежно попита Райън.

— Тази вечер заминавам за Вашингтон. Пол Бонър мисли че отивам в Кънектикът, така му обясних. Дженеси Индъстриз прогресивно елиминират всички изчисления и баланси. Време е за сенатора Армбрастър.