Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (21)

20.

Младият адвокат Сам Викарсън, никога не бе виждал Кея на рибарите. Беше глупаво, но си бе обещал. И сега имаше два часа на разположение, преди събранието в пет и половина в стаята на Тривейн. Председателят на подкомисията бе нарекъл двата часа бонификация.

Сам Викарсън бе предложил вместо това да им се присъдят Академични награди.

Таксито бе спряло пред бара, отрупан с кошници с водорасли и големи конопени мрежи, струпани отпред.

— Тук започва кеят, господине. Оттук направо на север, покрай водата. Искате ли да отидете на някое специално място? При Ди Маджо, например?

— Не, благодаря. Тук е добре.

Викарсън плати на шофьора и се измъкна от колата. Веднага усети тежката миризма на риба. Усмихна се на себе си, тръгвайки надолу по улицата с антикварни магазинчета и рибарските лодки, люлеещи се нагоре-надолу на кейовете, навсякъде мрежи.

Ще да се забавлява. Щеше да се забавлява в продължение на два часа.

Той се помота из няколко магазина и изпрати картички на няколко свои по-остроумни приятели — най-отвратителните картички, които успя да намери. Освен това купи и две гротескни фенерчета за Алън Мартин и Тривейн — дълги около три инча, с форма на акули: натиснеш ли гръбната перка, от устата им проблясваше светлина.

Разходи се до края на вълнолома, където лодките приличаха на лодки, или казано другояче, собствениците им си изкарваха прехраната от морето, а не от туристите. На връщане спираше на всяка крачка да погледа разтоварването на улова. Рибите примамваха погледа с разнообразието си, със странното преплитане на цветовете на фона на преобладаващото сиво, широко отворените си очи без клепачи, отдавна празни и безжизнени.

Викарсън погледна часовника си. Беше вече четири и петнадесет. За да стигне до Марк Хопкинз му трябваха двадесет минути с такси, а искаше преди това да вземе и душ. Така че имаше още петнадесет минути да изпие едно питие в някое от крайбрежните заведения.

След като погледна за втори път часовника си и изправи глава, той видя двама мъже, стоящи на около петдесет крачки от него. Гледаха го, но бързо се извърнаха и започнаха да си говорят — прекалено бързо и изкуствено. Викарсън разбра как се беше случило: слънцето хвърляше отблясъци върху часовника му и той се беше обърнал да види колко е часът в собствената си сянка. Беше се обърнал изведнъж, а мъжете не го бяха очаквали. Викарсън се чудеше дали прекалената предпазливост на Тривейн не караше собственото му въображение да се преуморява.

Група момичета от скаутската организация, съвсем млади, придружени от по-възрастни водачи се струпаха в началото на вълнолома. Те се готвеха за решителен марш сред глъч от радостни викове и родителски наставления. Когато тръгнаха, туристите по вълнолома се отдръпнаха встрани, за да може да премине „смелото поделение 36 на момичешката скаутска организация в Оукланд“.

Викарсън се вряза в челото на групата, като на висок глас се извиняваше, докато си пробиваше път. Той достигна последните редици под критичните погледи на няколко възрастни водачки. Когато окончателно се измъкна от групата, беше изминал вече десетина ярда от началото на улицата. Качи се на десния тротоар и се вля в огромния човешки поток по крайбрежния булевард.

Две пресечки по на юг той видя претъпкано кафене, чийто рекламен надпис гласеше „Напитки в Залива“ и бързо влезе вътре. Бар-плотът беше с форма на подкова, отворената й страна бе откъм входа, а иначе кафенето притежаваше същите странни контури като на цялата сграда, простираща се покрай водата.

Наистина, напитки в Залива.

Викарсън се настани в средата на подковата, така че да може да наблюдава северната част на дока и улицата. Поръча си рибарски пунш и докато му го приготвяха се чудеше дали ще види отново двамата мъже.

Видя ги и в същия момент към тях се присъедини трети човек. Едър, възпълен мъж около петдесетте.

Сам Викарсън за малко да изпусне захаросаната си чаша с рибарски пунш.

Беше виждал и преди този човек, нямаше начин да не го запомни, въпреки обстоятелствата на срещата, а може би и точно заради тях.

Предишният път, единственият път, когато го беше видял, беше на едно игрище за голф на три хиляди мили от Сан Франциско. В Чеви Чейс, Мериленд. Това беше човекът, който изви ръката на пияния конгресмен от Калифорния и го повали на земята.

 

Тривейн стоеше мълчаливо в хотелската стая и слушаше описанието на Викарсън. Младият адвокат току-що беше описал Марио де Спаданте. И ако беше прав, ако де Спаданте наистина беше в Сан Франциско, в аферата с Дженеси Индъстриз се налагаха някои корекции, които не беше предвидил.

Марио де Спаданте заслужаваше да бъде подробно описан. „Конструктивното момче от Ню Хейвън, което с упорит труд и благоволението на съдбата беше напреднало много“ несъмнено играеше някаква роля, а Тривейн не беше взел това под внимание.

— Аз не греша, мистър Тривейн. Това беше същият мъж. Всъщност кой е той?

— Може би ще ти отговоря след няколко телефонни обаждания.

— Не се шегувате, нали?

— Бих искал да е така… Ще се върнем на този проблем по-късно. Сега да поговорим за следобеда — Тривейн се отлепи от прозореца и седна в един от фотьойлите, а Алън Мартин и Сам седнаха на кушетката зад малката масичка, с разпилените по нея листа. — Имаме време да навлезем в подробностите. Какво е твоето мнение, Алън? Как протече разговорът?

Счетоводителят на средна възраст се беше втренчил в книжата. Той пощипа края на носа си, затвори очи и заговори:

— Годдард здравата се беше изплашил, но правеше всичко възможно да го скрие. — Мартин отвори очи. — Освен това беше объркан. През цялото време се опираше в масата с върха на пръстите си, толкова силно, че му изпъкваха вените. Ето, това са няколкото бележки, които направих — Мартин вдигна един бележник от масата. — Трудовата борса в Пасадена беше едно от нещата, които го объркаха най-напред. Мисля, че не очакваше този удар. Хич не остана доволен, когато Сам притисна хората му за името на посредника на AFL-CID.

— Как му беше името? — попита Тривейн.

— Маноло. Ърнест Маноло — отговори Викарсън, като гледаше надолу към книжата си по масичката. — От гледна точка на местните условия договорът не е чак толкова лош, но ако бъде издигнат до ниво национална политика, лесно може да бъде използван като изобличение.

— Дали е възможно?

— Това вече зависи от Маноло и неговите хора — отговори Викарсън.

— Искаш да кажеш, че AFL-CID ще даде толкова много власт на този… Маноло?

— Маноло не блести с големи способности, но бързо се издигна. И все пак не му се възлагат големи надежди.

— Продължавай, Ал — Тривейн извади от джоба си някакъв плик.

— Мисля, че пренебрежението ти към някои лоши оценки на Дженеси обърка Годдард. Той носеше делата на компанията Питсбърг Цилиндър, на една компания свързана с военната промишленост в Детройт, на фирма за производство на стомана — също в Детройт, на лабораториите в Хюстън, рекламната агенция на Грийн в Ню Йорк и бог знае още кого. Беше готов да ни затрупа с томове листа, оправдания… Все пак аз успях да открия мозъка на дизайнерското бюро в Хюстън. Никога преди това не сме чували името: Ралф Джеймисън. Годдард въобще не се е сетил: някакъв въшлив лаборант зад проекти за сто и пет милиона долара… А когато го попитахме за плановете им за Белстар, направо раздра масата с ноктите си. Това го разбирам — Дженеси имат антитръстови проблеми с Белстар.

— Като най-вещ в адвокатската професия сред тук присъстващите — с усмивка каза Сам Викарсън — считам, че ако решението за Белстар беше възложено на някой друг, а не на стария съдия Студебейкър, отдавна да беше оспорено.

— Сам, какво искаш да кажеш? Това съм го чувал и друг път.

— О, Господи, мистър Тривейн, питайте всеки юрисконсулт, който познава делата му. Договорът Дженеси — Белстар беше пълен с пропуски. Но случаят беше възложен на Джошуа Студебейкър. Старият Джош има малко опит в тези дела, но все пак опит. Като адвокат е можел да стигне твърде далеч, но е предпочел да си остане в креслото в Сиатъл. Той е един тих, независим съдебен диамант. При това е черен, мистър Тривейн. Когато говорите за малки деца бити с камшик, за рахит, или за това как ровят земята да търсят картофи старият Джош ще ви разбере. Него правосъдието трудно може да го обори.

— Не мога да разбера — Алън Мартин бе учуден от новата информация. — Никога не съм чувал за него.

— Нито пък аз — каза Тривейн.

— Не съм изненадан. Студебейкър е твърде прилежен в усилията си да остава незабелязан. Никакви интервюта, никакви книги; само от време на време по някоя статия в суперакадемични правни журнали. Четиридесет години е прекарал в усложняване или опростяване на съдебни решения… Някои казват, че в последно време започнал да прави грешки, но можем да го разберем.

— Та казваш че е недосегаем? — попита Тривейн.

— По много причини. Той е гений, черен е и е малко ексцентричен. Ужасно схватлив е, особено що се отнася до съдебни абстракции. И е черен. Добре ли начертах картината?

— Черен е и се е справил — примирено каза Алън Мартин.

— И то по най-добрия начин.

— Вие пропускате един много важен момент — каза Тривейн.

— Защо се е заел с решението ли? — Сам Викарсън се наведе напред. — Казах ви, че репутацията му се гради върху съдебните абстракции. В началото използваше фразата „общочовешки стремеж“ за да балансира, а сега за да прикрие някои нередности в Дженеси Индъстриз. Оправда някои икономически връзки, пораждащи въпроси, убеждавайки в необходимостта от „съвместими подбуди“ в широкото финансиране.

— Какво означава това — попита Алън Мартин, а погледът му изразяваше пълно неразбиране. — Има ли нещо повече от онова, което можем да научим от вестниците?

— Никой не може да ти каже нищо със сигурност.

— Освен че цялата тази работа е далеч от законността — каза Тривейн.

— Извод? — Сам се облегна назад. — Старият Джош или използва всевъзможна съдебна акробатика, за да достигне до някаква съществена истина, забулена от човешки слабости, или има задни мисли. Честно казано, не ми се вярва да е второто. Мисля че действа без „съвместими подбуди“, по собствените му думи. В края на краищата той е цяла съдебна енциклопедия. Всички знаем, че договорът е пълен с пропуски, а той е способен да ги запълни всичките.

— Значи толкова за Белстар? — Тривейн написа нещо на гърба на плика, който държиш. — Има ли нещо друго, Алън?

— Годдард беше ядосан, мигаше, хилеше се, обиждаше и едва не си счупи ноктите в дъската, когато повдигнах въпроса за Армбрастър. Явно сенаторът му е затворил кранчето и затова не знаеше накъде биете. Честно казано, и аз не знаех… Армбрастър винаги е бил трън в очите на големите корпорации, особено на Дженеси. Не успя да разбере въпроса ти дали Армбрастър е бил посъветван по отношение статистиката за трудовите места.

— Защото Армбрастър не е бил посъветван. Той съветваше.

— Все още нищо не разбирам.

— Либералният сенатор направи няколко доста нелиберални извода по време на последните избори.

— Не се шегуваш, нали? — очите на Викарсън бяха широко отворени.

— Бих искал да е шега, но не е — отговори Тривейн.

— Последното нещо, което съм отбелязал — оставям съдебните подробности на Сам — е явното им нежелание да ни дадат информация за самолетното лоби. Предварително бяха настроени така. Според техни изчисления, те държат самолетната индустрия. Но според собствената статистика на тази индустрия Дженеси притежават двадесет и седем процента от пазара, тези които ние знаем, и вероятно още дванадесет процента, които са укрити. Проклет да съм, ако Дженеси не са вложили минимум седем милиона в тази индустрия, въпреки че отказват да го признаят.

— Кой управлява агенцията Грийн в Ню Йорк?

— Арон Грийн — отговори Сам Викарсън — филантроп, покровител на изкуствата и издател на поезия, изцяло на негова сметка. И то на поезия от най-високо качество.

— Мой религиозен събрат — добави Алън Мартин. — Единственият, който идва от бирмингамското сдружение „Ауа крауд“, а не от Ню Бритън, Кънектикът, където американските евреи ядат келбаса и бият през пръстите когато децата не слушат… Това е всичко, което съм записал.

Андрю Тривейн дискретно нанесе нова бележка на гърба на плика на Марк Хопкинз.

— Отлично си се справил, равине Мартин. Е, ще се запием ли, млади Сам?

— При цялата ми ерудиция? Интересен човек сте, господин председател.

— Оценяваме твоята ерудиция, нали така Алън? А също и вкуса ти към подаръците. — Тривейн взе фенерчето си от поставката на нощната лампа и натисна гръбната перка. Не светна. — Трябва да ми купиш батерия… И така, с какво възнамерява да ни занимае нашият учен съветник?

— С нещо не особено ценно, или казано другояче — с глупости. Не я обичам тази дума, но в случая е подходяща. — Викарсън стана от кушетката, отиде до телевизора и натисна горното копче.

— И все пак? — попита Тривейн.

— Терминът е но-волотор. Поне аз така съм го кръстил. — Викарсън се настани така, че да вижда едновременно и Мартин, и Тривейн. — Същият следобед при Годдард имаше адвокат, който не знаеше какъв е точно проблемът. Но-волотор, не можеше да разбере същността. Беше един вид свидетел, но не чаткаше нищо. Дяволско положение.

— Исусе Христе, пак ви повтарям — каза Мартин, — че нищо не разбирам.

— Оглупял чифутин — Викарсън хвърли празния пепелник към Мартин и той го хвана с лявата си ръка без особено усилие. — Той беше за параван. Просто ни наблюдаваше като предубеден съдия. От време на време се хващаше за някоя и друга фраза и молеше за доуточняване — не заради съдържанието, а за да се каже, че върши някаква работа. Разбирате ли? Ако евентуално сме го записали, записът да бъде юридически чист. И наистина, този следобед не беше казано нищо съмнително. — Викарсън се настани удобно в един фотьойл.

— Много добре, мистър Блекстоун. Но защо това ви смущава толкова? — Тривейн смени положението си, така че изцяло да бъде обърнат към младия Сам.

— Много просто, шефе. Никой не взема адвокат със себе си при такива обстоятелства, а още по-малко би го направил един юрисконсулт на корпорация. Освен ако не е изплашен от нещо извън учреждението си. Кажете нещо!… Човекът нищо не знае. Повярвайте ми, мистър Тривейн, на него му е по-неясно, отколкото на нас.

— Използваш прийомите на съдията Студебейкър. Сам. Абстракции — каза Тривейн.

— Не съвсем. Те са за по-отворени — Викарсън внезапно скочи от фотьойла и приближи до кушетката. Седна и взе няколко листа от масичката. — Направих няколко записки. Е, не толкова педантични като на Ал — все пак работих със зли хора — но някои неща ще свършат работа… Какво ще кажете за едно тайно споразумение?

Двамата слушатели се обърнаха един към друг, а след това погледнаха Викарсън.

— Мислех, че нищо от казаното този следобед не може да се използва в съда — каза Тривейн, като си запалваше цигарата.

— За какво става въпрос? — попита Мартин.

— Годдард се изпусна и каза, че той — имаше предвид Дженеси Индъстриз — не е бил уведомен за квотите по внос-износа на стомана преди датата, определена от Комисията по вноса, а именно преди март миналата година. Фактът, че Дженеси получиха пратка от заводите Ташимито, натоварена в последния момент в Япония, се обясни с подходящите условия на пазара и с проницателна търговска политика. Нали така?

Тривейн кимна. Мартин си играеше с фенерчето.

— Е, и?

— През август Дженеси пуснаха облигации някъде за около сто милиона долара. Ние, адвокатите, отваряме очите си на четири при такива неща. От тях падат големи премии… Облигациите бяха закупени от една чикагска фирма — „Брандън и Смит“, много голяма и много аристократична. Но се пита — защо от Чикаго, при наличието на толкова много изпитани партньори от Ню Йорк.

— Хайде, Сам — каза Тривейн — изплюй камъчето.

— Това и правя. Преди две седмици Брандън и Смит си взеха нов, трети партньор. Някой си Ян Хамилтън, безупречен член на съда и…

Викарсън постигна своето. Андрю се наведе напред, все още с плика в ръката си.

— Ян Хамилтън участваше в Комисията по вноса.

— Комисията формално бе разпусната, след което докладът беше предаден в Белия дом. През февруари, преди девет месеца. Въпреки че никой не знаеше дали президентът ще приеме препоръките, петимата членове на комисията бяха задължени да не разпространяват сведения за дейността й.

Тривейн се облегна назад и отново записа нещо плика.

— Добре, Сам… Това е вече нещо с което можем да се захванем. Друго има ли?

— Останаха само подробностите.

Тримата мъже продължиха да разговарят още четиридесет и пет минути. Тривейн не написа нищо повече върху плика на Марк Хопкинс. Докато разговаряха, от рум-сървиса на етажа им донесоха напитки и Анди приготви мартини.

— Карате ни да се терзаем, мистър Тривейн — каза Викарсън. — Какво измислихте?

Тривейн стана от фотьойла с плика в ръце, приближи до кушетката и го постави на масичката.

— Мисля, че открихме онова, за което се бяхме събрали.

Викарсън взе плика и го постави между себе си и Мартин. Те внимателно прочетоха изписаните имена:

 

Ърнест Маноло — Пасадена

Ралф Джеймисън — Хюстън

Джошуа Студебейкър — Сиатъл

Мичел Армбрастър — Д.С.^[1]

Арон Грийн — Ню Йорк

Ян Хамилтън — Чикаго

 

— Добре направено — каза Алън Мартин.

— Да. Всеки от тях има значение за операциите на Дженеси. Като започнем от Маноло — трудова борса; Джеймисън — проектантско бюро, производство; Студебейкър — съдебно решение с много неизвестни; Армбрастър — директна връзка със семената, има и други като него, но те не са така явно свързани с Дженеси в Калифорния; Арон Грийн — разпределя голяма част от финансите на самолетната индустрия; Ян Хамилтън? Кой знае? Дразни ме, когато човек с достъп до президента стои близо до облигации за над сто милиона долара.

— Та, какво искаш да се направи? — Мартин взе плика от Сам. — Можем да съберем информация за всеки от тях.

— Можем ли да го направим без да вдигаме много шум?

— Мисля че можем — каза Сам Викарсън.

— Ето какъв е планът — каза Анди с усмивка. — Първо, всеки от тези хора да бъде основно проучен, при това бързо. После, да се разговаря с Маноло, Джеймисън и Студебейкър. Разговорите съответно да засягат преговорите с Пасадена, дизайнерските решения в лабораториите в Хюстън и делото за Белстар в Сиатъл. Може нищо да не излезе, може това да са отделни, независими случаи, но не съм убеден, че е така. Мисля че ще стигнем до механизма, с който Дженеси задействат своите машинации. Дори тези неща да не са свързани помежду си, все ще научим нещо за подхода на Дженеси.

— А какво ще кажеш за останалите трима? Сенаторът, Грийн и Хамилтън? — попита Мартин.

— Ще продължим с тях след като разпитаме другите — отговори Тривейн. — Най-важното е да действаме бързо, за да не дадем възможност на някого да усети какво правим. Да използваме тактиката на Бонър — изненадваща, атака, тъй че на никой да не му стигне времето да измисли сполучливо обяснение. Започваме веселбата. Ще начертаем плана за посещението на различните обекти от Сан Франциско до Денвър. О’кей, това е същността на работата. Така че продължаваме. Само дето ще трябва за известно време да се отсъства от работните места.

— Отсъствие от работните места? Какво означава това? — Сам Викарсън изглеждаше объркан от бързите разпореждания на Андрю.

— Алан, от тебе искам да отидеш до Пасадена и да намериш Маноло. Имаш опит в статистиката за трудовите места. Преди години с тебе участвахме в едни преговори в Нова Англия. Намери Маноло и разбери как действа, но внимавай около него да няма от ония, грамадните „трудови“ момчета. Какво прави, та е толкова тихо около него, защо борсата не се е развила като съюз? Маноло отдавна трябваше да бъде коронясан и да се придвижи до главната квартира във Вашингтон, но и досега не се е издигнал.

— Кога трябва да тръгна?

— Утре сутринта. Ако Сам успее дотогава да издири необходимата част от биографията на Маноло.

Викарсън си записваше.

— Очаква ме дълга нощ, но ще се оправя.

— Ще се свържа с Майк Райън. Той е инженер по аеронавтика, работа сходна с тази на Джеймисън в Хюстън. Ще го помоля да стигне до лабораториите на Дженеси и да разбере как Джеймисън се оправя с конверсия, която струва сто и пет милиона. Що за човек представлява носителят на такава голяма отговорност?… Сам, ако ти остане време през нощта, потърси малко сведения и за този Джеймисън.

Викарсън сложи химикала си на масата.

— Човек с неговото положение в лабораториите би трябвало да има подробна биография.

— Определено — каза Мартин.

— Познавам един приятел от ФБР, лишен от илюзии. Заедно ходехме на училище. Ще ни помогне, и никой няма да узнае.

— Добре. А сега за тебе, Сам. Извади цялата информация, която намериш за решението „Белстар“, за решението на Студебейкър. Чети я, докато я научиш наизуст. След като Алън се върне, искам да отидеш в Сиатъл. Студебейкър ти го оставям на тебе.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Викарсън. — Човекът е титан, но е възможно да е започнал да се изхабява.

— Да се надяваме, че е все още нормален — отговори Тривейн.

— Андрю… — Алън Мартин изглеждаше угрижен — ти каза, че всичко трябва да се свърши без фойерверки, никой да не разбере какво правим. Трудно ще стане. Как например ще обясниш отсъствието ни?

— Преди години Хенри Кисинджър го хвана диария, когато беше в Тайван. Но вместо да си седи в хотелската стая той отиде в Пекин.

— Добре — отговори Мартин. — Това добре. Но той е имал специален транспорт. Ако някой ни наблюдава, а ние много добре знаем че те ни наблюдават, самолетните резервации много лесно могат да бъдат проследени.

— Това е наистина важно — отвърна Тривейн, обръщайки се и към двамата. — И ние ще си имаме специален транспорт. Ще се обадя на зет си, Дъг Пейс, в Ню Хейвън. Той ще уреди частни полети, а също и за Райън.

— Още ли поддържаш връзка с него? — попита Мартин. — Дъг може да има апоплексия, но с това ще се справи.

— Още не ми е простил, задето те отвлякох от него, да знаеш.

— Жена ми му носи пилешка супа в офиса. Опасява се, че няма да ме вземе обратно. — Мартин се усмихна, а Андрю се засмя.

— Мистър Тривейн? — Викарсън се беше вторачил в бележките си.

— Да?

— Виждам един проблем.

— Само един? — попита Мартин. — Успокоих се.

— Мисля, че е голям. Откъде можем да сме сигурни, че тези приятелчета — Маноло, Джеймисън и Студебейкър — още щом ни видят няма да ударят тревога и да уведомят управата на Дженеси.

— Това наистина е проблем. Единственото му разрешение виждам в конкретните заплахи. Разговорът с всеки ще започваме с това, че той е малка частица от голям, ама много голям концерн. Всичко трябва да е доверително, да се наруши доверието означава подвеждане под отговорност. Тъй като е замесена отбраната, можем да използваме Националната сигурност.

— Секция три-пет-осем! — Викарсън беше доволен от себе си. — Запомних го от Бонър при едно обсъждане.

— Ще опитаме… И така, вие двамата имате достатъчно работа, а аз трябва да се обадя на няколко места. Пол с нас ли ще вечеря?

— Страхува се да не бъде подведен под отговорност за подкупване на кльощави фигури — със смях каза Мартин.

— Благодаря, отче Бен Търпин.

— Да приключваме тогава. — Тривейн се наведе за плика. — В други ден сме в Бойс, Айдахо, където ITT имат филиал. Опитай се да се свържеш и ела там при нас, Алън. Ще ти кажа номера на твоята стая след като говоря с Дъг. Ти, Сам, от Бойс ще потеглиш към Сиатъл.

— Присъедини се към подкомисия и опознай света — каза Сам, допивайки мартинито си.

 

Тривейн се облегна на възглавницата и качи крака на леглото. Беше свършил с телефонните разговори. Липсвал на Филис. Докато го нямало е била върнала в Бърнигът. Нищо особено не се е случвало. Пам и Стив ходели на училище. Пам спечелила някаква награда по химия този семестър — откъде ли се е взел този талант в нея? Семейство Суонсън щели да им гостуват на следващия ден. Били все още разстроени от историята с хероина. Офицерът от полицията Фоулър вече не ги навестявал.

Зет му щял да уреди полетите. Щял да ги запише на свое име и първото кацане вероятно щяло да бъде на едно частно летище близо до Редууд Сити, а не на международното летище в Сан Франциско. Ще се обади по-късно. По-нататък зет му дискретно, но обстойно щял да претърси територията между Хартфорд и Ню Хейвън, за да разбере местонахождението на Марио де Спаданте. Нямало да бъде трудно.

Тривейн беше намерил Майкъл Райън в неговия офис при Потомак Тауърз. Райън му беше оправил настроението, като каза че познава Ралф Джеймисън, и то доста добре. И двамата били извикани като специалисти за един модел на SST в Локхийд преди време.

„Той е лудо копеле, Анди. Но не могат да намерят по-добър в металургията. Той е просто гениален. При това е и истински мъж. Ще го изцедя“.

След това Райън щял да бъде извикан от Дъг Пейс в Ню Хейвън; разбирал необходимостта от секретност и смятал че ще се оправи и с Джеймисън по този въпрос. Щял да направи всичко възможно да довърши тази работа и да се срещне с тях в Бойс. Ако не успеел, щели да се срещнат в Денвър — следващата отправна точка.

Последният телефонен разговор беше с Вашингтон, с Робърт Уебстър в Белия дом, по вътрешна линия. Беше помолил Робърт да научи всичко което може за Марио де Спаданте и Робърт се беше съгласил.

Тривейн погледна плика в ръката си. Беше се измачкал от постоянно сгъване и разгъване. Но написаното още беше четливо.

 

Ърнест Маноло — Пасадена

Ралф Джеймисън — Хюстън

Джошуа Студебейкър — Сиатъл

Мичел Армбрастър — Д.С.^[2]

Арон Грийн — Ню Йорк

Ян Хамилтън — Чикаго

 

Това беше маршрутът. Шестима мъже, които можеха да му помогнат да разбере могъществото на Дженеси Индъстриз.