Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (20)

19.

Джеймс Годдард излезе на поляната зад къщата си. Залязващото слънце къпеше хълмовете на Лос Алтос в мъгливи жълти и оранжеви багри. Както винаги, гледката оказваше успокоително въздействие върху Годдард. Преди дванадесет години бе купил къщата в Лос Алтос. Беше твърде скъпа, но той бе достигнал онази точка в Дженеси, която за в бъдеще или щеше да му позволи да поддържа такава къща, или изобщо нямаше да има бъдеще.

Всъщност, рискът не се оказа чак толкова голям. Преди дванадесет години бе започнал бързият му възход в Дженеси Индъстриз.

Офисът му се местеше към горните етажи на небостъргача^[1]. Стана президент на отделението в Сан Франциско.

Но понякога напрежението се оказваше твърде голямо.

Сега беше такъв момент.

Този следобед разговорът с Тривейн бе съсипал нервите му. Беше ги съсипал, защото първоначално целите бяха изцяло неясни. Малко от това, малко от онова. Чести кимвания с глави, размяна на загадъчни погледи, придружени от кимвания или от празно втренчване. Бележки, водени на пръв поглед в най-неподходящи моменти; невинни въпроси, задавани от невинните асистенти на Тривейн. Единият — евреин, това бе очевидно. Другият — твърде млад, това бе обидно.

Целият разговор бе несвързан, без никакъв дневен ред. Като главен говорител на Дженеси, Годдард се бе опитал да въведе някакъв ред, някакъв план, по който да се задават въпросите. Той бе почтително париран от Тривейн; председателят на подкомисията неубедително играеше ролята на патриархален чичо — всички въпроси щяха да бъдат зададени. Трябваше да се определят главните области на отговорност.

Главните области на отговорност.

Изразът бе проникнал в мозъка на Годдард като електрически удар.

Но той просто кимна с глава в отговор на кимванията и усмивките на противниците си.

Ритуален танц на измамата, реши той.

Когато срещата свърши, някъде около три и половина, и той се завърна в офиса си, веднага се оплака на секретарката си от ужасно главоболие. Трябваше да излезе, да направи обиколка с колата, да помисли върху всяко едно нещо, което бе казано през последните два часа и половина. Защото, въпреки мъглявия подход, много неща бяха казани. Въпросът бе, че не бяха споменати цифри. Можеше да изрецитира данни от редица отделения с години назад. Можеше да вземе шепа несвързани числа и да направи предсказания, които, с отклонение от четири процента, се оказваха верни. Той изненадваше т.нар. икономисти — академични теоретици, обикновено евреи — с бързината и точността на маркетинговия анализ и статистиката на безработицата.

Дори и сенаторът Армбрастър от Калифорния го бе викал за съвет миналата година.

Беше отказал хонорар; в крайна сметка Армбрастър бе влиятелен човек. Обаче прие подарък от един от приятелите на сенатора. Десетгодишен безплатен билет за авиокомпанията Пасифик Еъруейс.

Жена му харесваше Хаваите, въпреки че непрекъснато се опитваше да я убеди, че котешкото месо не е част от кухнята им.

Излезе от офиса и кара в продължение на около петдесет мили. По пътя покрай океана, към Рейвънууд, която прекоси в посока Феър Оакс.

Какво преследваше Тривейн?

Когато и да се опиташе да обясни специфично надхвърляне на бюджета или недооценен разход — не бяха ли тези обяснения цел на подкомисията? — бе възпиран от подобни обяснения. Вместо това, дискутираха се само общи неща.

Абстракции и персонал на средно равнище.

Каква, за бога, можеше да бъде целта на този разговор?

И докато приближаваше възвишението, което водеше към къщата му с успокояващата гледка върху миниатюрния му алпинеум, Джордж Годдард — настоящ счетоводител, изпълнителен директор на отдел в Дженеси Индъстриз — видя със застрашителна яснота целта на Тривейн.

Имена.

Само имена.

Това обясняваше набързо водените бележки в на пръв поглед най-неподходящи моменти, безобидните въпроси на безобидните асистенти.

Имена.

Това търсеха.

Неговият персонал бе постоянно отбелязан в документите. Този главен инженер, онзи консултант-дизайнер, този водещ преговорите работник, този статистически наблюдател. Винаги прикрит и притиснат между безобидни факти.

Не бяха цифри! Не бяха числа!

Само хора!

Анонимни личности.

Точно това търсеше Тривейн.

И Марио де Спаданте бе казал, че много хора ще увиснат на въжето.

Хора.

Анонимни личности.

Беше ли един от тях?

Джеймс Годдард наблюдаваше как един ястреб се стрелна рязко надолу и също така бързо се издигна иззад дърветата и се остави на въздушното течение, реейки се из небето, без плячка в човката си.

— Джими!…. Джимиии!

Гласът на жена му — която викаше с цяло гърло, но някак носово — винаги му оказваше едно и също въздействие, независимо дали викаше през прозореца или говореше на масата по време на вечеря.

Раздразнение.

— Наистина, Джим, ако смяташ да говориш по телефона, за Бога, остави го отвън. Аз говоря по моята линия.

— Кой се обажда?

— Някой на име де Спад… Де Спадети, или нещо от сорта; някакъв си италианец. Чака.

Джеймс Годдард хвърли последен поглед към скъпоценната гледка и се запъти към къщата.

Поне едно нещо бе ясно. Щеше да даде на Марио де Спаданте най-доброто, на което „счетоводителят“ беше способен. Щеше да му каже точка по точка областите, интересуващи Тривейн; никой не можеше да вини един „счетоводител“ за това.

Но Марио де Спаданте нямаше да узнае за изводите на „счетоводител“.

Този „счетоводител“ не бе за обесване.

 

Пол Бонър влезе през вратата на подземното кафе. Беше като стотици други подземни кафета с пропуски в Сан Франциско. Силният, набиващ се в ушите звук от малките тонколони дразнеше сетивата му — и гледката на кълчещите се танцьорки с голи гърди не го съблазняваше.

Мястото беше вертеп.

Той се зачуди, какъв ли щеше да бъде ефектът, ако бе облякъл униформата си. Както си беше, той не се чувствуваше на място, облечен със спортно яке и маратонки. Той бързо развърза вратовръзката с индийски орнаменти и я пъхна в джоба си.

В помещението се носеше миризма на наркотици, по-силни от „тревата“.

Направи всичко възможно да се задържи на едно място, постоянно притискан от брадати пияници и полуголи сервитьорки, много от които хвърляха тайни погледи към гладко обръснатото му лице и късата прическа.

Тогава разбра, че го е видял. Стоеше на около осем фута със снобски цветни „Ливайс“ и сандали, ризата му бе вариация на тема зимно бельо. Но имаше нещо нередно в косата, помисли си Бонър. Беше гъста и дълга до раменете, но имаше нещо — някаква чистота, блясък; изведнъж го разбра. Косата на мъжа бе перука. Много добра перука, но изглеждаше не на място, не си пасваше с цялостния му вид.

Без да се натрапва, Бонър вдигна пакета „Голоаз“ и чашата си за поздрав.

Мъжът се приближи, застана до Пол, наведе се близо до ухото му и през шума каза:

— Хубаво място, нали?

— Шокиращо е. Но ти изглеждаш така, сякаш е точно за теб. Сигурен ли си, че си човекът, когото търся? Никакви посредници, предупредил съм те.

— Това са цивилните ми дрехи, майоре.

— Много подходящи. Сега да изчезваме оттук.

— О, не, човече! Оставаме. Тук ще говорим.

— Това е невъзможно. Защо?

— Защото знам какво става с подслушвателните устройства при такива вибрации.

— Никакви записи, никакви микрофони. Хайде, бъди разумен. Няма необходимост от такива неща. Господи ще се сваря.

Одърпаният сноб със сресаната коса внимателно погледна Бонър.

— Има смисъл, човече. Не бях мислил за това по такъв начин. Наистина има смисъл!… Парите, моля.

Бонър прибра Голоаза в джоба на ризата и извади портфейла си. Отброи три стодоларови банкноти и ги подаде на мъжа.

— Ето.

— О, хайде, майоре! Защо не ми напишеш чек?

Какво?

— Викни бармана да ги развали.

— Няма да го направи.

— Опитай.

Бонър се обърна към бара и с изненада установи, че барманът е застанал до тях и ги гледа. Той се усмихна на майора и протегна ръка. Шестдесет секунди по-късно Бонър държеше друг асортимент банкноти — петачки, десетачки, двадесетачки. На стойност триста долара. Той ги даде на свръзката.

— Добре. Хайде да изчезваме. Ще се разхождаме по улиците като каубои. Но ще се разхождаме там, където аз кажа, ясно ли е?

— Разбрано.

Двамата мъже тръгнаха на юг по О’Лиъри Лейн, като бавно си пробиваха път сред остатъците от шайките от Хийт — Ашбъри. Търговците по тротоара и на пътя шумно прославяха схващанията на бандите за ненамеса в икономиката. На О’Лиъри Лейн се правеха големи печалби.

— Предполагам, не си ми написал нищо.

— Разбира се, че не. Но няма какво да те спре да си водиш бележки. Аз помня всичко.

— Срещата продължи почти три часа.

— Не съм станал главен счетоводител на Дженеси поради лоша памет, майоре. — Дългокосият посочи наляво, към един проход.

— Да тръгнем натам.

Те се облегнаха на една тухлена стена, облепена с полупорнографски плакати, повечето от които бяха скъсани, всички надраскани; светлината на лампите по О’Лиъри Лейн едва осветяваше лицата им. Бонър успя да подмами свръзката си да застане точно срещу светлината. По време на разпити Пол Бонър винаги наблюдаваше лицето на човека — независимо дали на бойното поле, или в Сан Франциско.

— Откъде искаш да започнем, човече?

— Забрави за чая и сладките. Почни от главните неща: после ще стигнем и до подробностите.

— Добре. По низходящ ред… Преминаването на границата от Ф-90 — по-точно преустройството на дизайна на металите за перки, породени от нововъведенията, необходими в лабораториите в Хюстън. Първоначално бяха резултат от паниката в Ролс-Ройс, ако си спомняш.

— И какво?

— Какво имаш предвид под и какво? Тези нововъведения бяха на стойност сто и пет милиона; ето какво.

— Това не е тайна.

— Не казах, че е. Но тълпата на Тривейн искаше да знае датите. Дали няма някакво изоставане във времето, за което не те помислили… Но това не е моя работа. Аз осигурявам данни, вие ги оценявате.

— Продължавай. — Бонър извади бележник със спирала и започна да пише.

— Нататък. Долу на юг, Пасадена… Заводите изостават осем месеца със съоръженията и матриците за броните на големите хеликоптери. Лоша работа, човече. Толкова са скапани, че никога не ще усетят озона. Трудови проблеми, оплаквания за замърсяване, промяна на проектите, заменяемост на основните метали; Армбрастър ще трябва да се справи с тези заводи и после дълго да се разхожда с противогаз.

— Какво каза Тривейн по въпроса?

— Смешно. Прояви съчувствие. Признати грешки, грижа за околната среда, такива неща. Не задаваше много въпроси за парите; изглеждаше по-заинтересован от тези, които имат проблеми… Нататък. Точно тук, в любимия ти Нортуест-Пак. Линиите нагоре от Сиатъл. Както знаеш, в момента нещата се разнообразяват; Дженеси превзе компаниите Белстар и хвърли огромни пари за да ги пусне в действие. Дотук, един голям чифт змийски очи.

— Това са ракетни заводи, нали?

— Ракети, задвижващо гориво, ракетни площадки, писти за излитане…

— Те са необходими. Трябва да продължават да функционират…

Бонър се усети.

— Не ме нагърбвай с оценки, човече. Спомняш ли си?

— Знам, не е твоя работа… И какво?

— Те се губещ лидер, имам предвид лидер на загубите, Чарли. Поради много основателна причина, която Тривейн подозира. Дженеси не може да купува сама от себе си.

— Това бе отхвърлено от съда.

— Мой ред е да оценявам — дългокосият счетоводител с перука се засмя. — Искът бе отхвърлен от съда. Защото неколцина други хора правеха оценките… Тривейн иска повече информация за Белстар. Само че, както при Пасадена и Хюстън, той отново проучва някакви собствени файлове. Всъщност, не му обръщам особено внимание, те няма да му дадат нищо. Грешен ход от негова страна. Няма да му светне зелено.

Бонър записа нещо в бележника си.

— Тривейн получи ли някакви други подробности?

— Не, човече. Не можа. Вашият господин Тривейн е или много тъп, или много предпазлив.

Един пияница се подпря на стената в другия край на късия проход. Очевидно беше турист; беше облечен със сако, спортни панталони и вратовръзка, с униформата на Американския Легион. Той се опря на стената, откопча панталоните си и се приготви да уринира. Счетоводителят се обърна към Бонър.

— Хайде, да се махаме оттук. Районът отива по дяволите. И ако този е опашка, майоре, ще призная, че имате въображение.

— Може да не ми повярваш, човече, но мразя тези професионални герои.

— Вярвам ти, човече. Приличаш на човек, мразещ доброто… Знам едно местенце с махагон на няколко преки западно от тук. Ще завършим разговора си там.

— Ще завършим! Ние още не сме започнали. По моите сметки имаш да заработиш още двеста и деветдесет долара… Човече!

— Ще го уредим, войнико.

След час и десет минути, Бонър почти изцяло бе изписал малкия си бележник. Беше получил стойността на тристата си долара, поне във вид на спомени на счетоводителя. Мъжът беше способен да възпроизведе точни фрази, отделни думи.

Но това, което значеха, бе работа на някой друг. Изводът, който можеше да направи Бонър от тази информация, бе, че Тривейн и Компанията са обсъдили много неща, но не са ровили надълбоко. Но отново това можеше да е погрешен извод от негова страна.

— Това е почти всичко, — каза изпълнителният директор на Дженеси изпод дългата си фалшива коса. — Надявам се, че ще получиш чифт „птици“^[2], в случай, че наистина си войник, а не някой идиот.

— А ако съм последното?

— В такъв случай се надявам да докопаш Джи Ай Си.

— Имам качествата на мелез-чистач. Аз съм си аз.

— Сигурно е хубаво да се живее така.

— Много е удобно… И трябва да благодаря на вас, момчета, за този комфорт.

— Какво!

— О, да, човече! Преди няколко години аз наистина се обличах така. Имам предвид, че го мислех. Протести, мирни демонстрации, походи за пресъхналия Ганг, всеки човек ми беше брат — черният, белият и жълтият; смятах да променя света… Тогава вие ме изпратихте в Нам^[3]. Лоша гледка, човече. Половината ми стомах бе отнесен. И за какво? Фанатичните, пластични хора с квадратни челюсти?

— Мисля, че този опит би трябвало да поднови енергията ти за промяната на света.

— Може би нечия друга, не моята. Загубих твърде много месо в центъра на тялото си; платил съм дълговете си. Светците са инвалиди, а Исус Христос не е суперзвезда. Всичко това е лошо. Искам си моето.

Бонър стана от малката, мръсна маса в бара.

— Ще предам думите ти. Може да те направят президент на Дженеси Индъстриз.

— Не е невъзможно… И, войниче, мисля това, което казвам. Искам си моето. Ако Тривейн е на пазара, ще го оставя да наддава; искам да го знаеш.

— Може да е опасно за теб. Може да ми се наложи да отнеса другата половина от стомаха ти. Не бих се замислил два пъти за това.

— Сигурен съм, че не би… Но аз съм честен за тези неща. Първо ще се обадя на теб и ще ти предоставя шанс да платиш цената…

Бонър погледна загадъчната усмивка на счетоводителя и донякъде ненормалния израз на лицето му. Майорът се замисли дали вечерта не е била грешка. Човекът на Дженеси си играеше с него по много нездравословен начин. Бонър се наведе напред, хванал с ръце ръбовете на масата и каза твърдо, но спокойно.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам като ловя рибата на двата бряга на реката. Местното население може да стане много недружелюбно.

— Отпусни се, майоре. Исках да видя как се въртиш като пумпал… Не се поти. Харесвам това, което е останало от стомаха ми… Чао.

Пол рязко се изправи. Надяваше се никога да не му се налага да среща отново този тип. Той беше най-лошият тип информатор — и обикновено най-добрия в работата си: плъх-чистач, който препускаше из тунелите от мръсотия и не се страхуваше от слънчевите лъчи, само от сигурен провал. Единствената му цел беше да бъде самия себе си.

И той го беше признал.

— Чао.